Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (114) (Разбиране как добрите хора стават зли)

За изпълняването на ролята на затворник

Клей-416: „Добрият затворник е човек, който знае как стратегически да се обедини с другите затворници, без самият той да бъде неутрализиран. Моят съкилийник Джери [5486] е добър затворник. Винаги ще има някои затворници, които се мъчат да излязат, и други, които не са на тази вълна. Тези, които не се борят по това време, трябва да се научат да защитават интересите си, без да са истинска пречка пред онези, които се борят. Лошият затворник е този, който не може да го направи, който действа само за себе си“.^[1]

Джери-5486: „Най-видимото нещо, което забелязах, беше как повечето хора в това изследване извличат чувството си за идентичност и благополучие от непосредствената си среда, а не от себе си, и затова те се провалиха — просто не можаха да устоят на натиска: те нямаха нищо в себе си, което да изправят срещу всичко това“.^[2]

Пол-5704: „Начинът, по който трябваше да се унижаваме, наистина ме събори и затова всички станахме хрисими към края на експеримента. Аз се отказах да съм реакционер, защото можех да видя, че нищо не се променя заради моите нагласи и поведение. След като Стю и Рич [819 и 1037] си тръгнаха, установих, че мисля, че не мога да променя всичко, което трябва да се промени в мен… това е още една причина да се успокоя, след като те си тръгнаха; за да постигна това, което исках, ми трябваха други хора, които да работят с мен. Опитах се да говоря с другите затворници за стачка или нещо такова, но те не искаха да участват заради наказанието, което получиха заради първата стачка“.^[3]

Надзирател Арнет: „Бях дълбоко изненадан и впечатлен от реакциите на повечето от затворниците на тази експериментална ситуация… особено индивидуалните кризи, които наблюдавахме, и надвисналите, които според мен със сигурност щяха да се случат, ако експериментът не беше прекратен предсрочно“.^[4]

Дъг-8612: „Материалните условия, подобно на надзирателите, килиите и прочие — това нямаше значение за мен: например когато бях гол и във вериги, това изобщо не ме притесняваше. Работата с главата, психологическата част беше най-лошото. Знанието, че не мога да изляза, ако пожелая… не ми харесваше да не мога да отида до тоалетната, когато искам… липсата на избор — това е разтърсващото“.^[5]

Заместващият затворник Дейв-8612 — нашият шпионин, който знаеше, че е изпратен в затвора само за един ден, за да открие каква е природата на плановете за бягство — разкрива колко бързо и цялостно човек може да влезе в ролята на затворник: „Ролите заразяваха всеки: от най-нисшия затворник до самия началник на надзирателите“. Той много бързо се идентифицира със затворниците и само за един ден симулираното лишаване от свобода имаше огромно въздействие върху Дейв:

На моменти изпитвах някаква вина, че съм изпратен да доноснича за тези страхотни хора — донякъде бях облекчен, че всъщност нямаше нищо, което да се каже за бягството… А когато възможността да доноснича все пак изникна — след известно време знаех къде е ключът от белезниците, — не казах… Заспах онази нощ с чувството, че съм мръсен, виновно уплашен. Когато ни заведоха в абонатната станция (в очакване на нападението), бях свалил веригата от крака си и сериозно обмислях да се опитам да избягам (сам, бих могъл да добавя), но не го направих от страх, че ще ме хванат. […] Преживяването на един цял ден като затворник беше събудило достатъчно тревожност, за да ме държи надалече от затвора през останалата част от седмицата. Дори когато се върнах за сесията с „интервюирането“, все още се чувствах крайно тревожен — не ядях много, леко ми се гадеше през цялото време и бях по-нервен, отколкото мога да си спомня да съм бил преди. Цялото преживяване беше толкова разстройващо за мен, че не успях да се накарам да обсъждам в дълбочина моите преживявания с когото и да е — дори не и с жена ми.^[6]

Трябва да добавя нещо: ние по-късно открихме, че ключовете от белезниците са били откраднати от един от надзирателите от затворник. След инцидента с нощния трансфер в сряда на един от затворниците до склада на петия етаж, когато те се върнаха в Двора в 12:30 ч, двама затворници бяха закопчани заедно, за да се предотвратят опитите им да избягат. Без ключовете, за да бъдат разкопчани, трябваше да се обадя на Станфордската полиция, за да свалят белезниците — твърде неловко положение, много меко казано. Един от затворниците беше хвърлил ключа в отвор на отоплителната система. Дейвид знаеше това, но така и не сподели тази информация с някого от персонала.