Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (112) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Последно смесване на двете групи

В третия час от интервютата обилен нервен смях изпълни лабораторията, когато въведохме бившите затворници, за да се срещнат със своите пазачи, неразличими в техните цивилни дрехи. Без техните униформи, номера и характерни аксесоари, те бяха взаимозаменяеми: дори и на мен ми беше трудно да ги различа, след като толкова бях свикнал да ги виждам с техните затворнически престилки. (Спомнете си, че през 1971 г. имаше коса навсякъде — дълга до раменете коса и дълги бакенбарди при повечето от студентите и в двете категории, някои от които имаха и истински мустаци.)

Съвместната сесия по думите на един бивш затворник беше „сковано учтива“, сравнена с по-релаксираната и дружелюбна сесия със затворниците. Докато всеки оценяваше другите, един затворник попита дали някои доброволци са били избрани да бъдат надзиратели, защото са по-високи. Джери-5486 каза: „Имах чувството по някое време на изследването, че надзирателите са по-високи от затворниците и се чудех дали средната височина на надзирателите е по-голяма от тази на затворниците. Не знам дали е вярно, или не, или бях останал с това впечатление заради униформите“. Преди да отговоря „Не“, помолих студентите да се подредят по височина от най-високия до най-ниския. Имаше почти идеално съответствие във височината между надзирателите и затворниците. Това, което става видимо, е, че затворниците бяха започнали да възприемат надзирателите като по-високи, отколкото са наистина, сякаш тяхната власт на надзиратели им осигуряваше обувки с 5-сантиметрови токове.

Противно на моите очаквания, нямаше никакви преки конфронтации между малтретираните затворници и тормозещите ги надзиратели. Отчасти това се дължеше на факта, че такова лично предизвикване щеше да е неловко в група от повече от двадесет души. Възможно е обаче причината да беше, че остатъкът от силните емоции, изпитвани от някои от бившите затворници, трябваше съзнателно да се потиска сега, когато властовата решетка беше деактивирана. Помогна и че някои от надзирателите открито се извиниха за толкова дълбокото потъване в ролята и приемането й твърде сериозно. Техните извинения облекчиха напрежението и отчасти измиха срама и за по-суровите надзиратели, които не се извиниха открито, например Хелман.

В тази сесия с интервюта бившият суров надзирател Арнет — нашият докторант по социология — разказа две събития, които го бяха впечатлили:

Едното беше наблюдението на Зимбардо на потапянето на „затворниците“ в техните роли… изразено от хората, които остават затворници дори когато казват, че се отказват от заплащането, ако може да бъдат освободени [пуснати предсрочно]. Другото впечатление е видимата неспособност на бившите „затворници“ на срещата да повярват, че „Джон Уейн“ и аз, а може би и другите надзиратели (мислех, че ние сме двамата най-нехаресвани надзиратели) действаме изцяло в ролите си. Някои или много „затворници“ като че ли чувстваха, че ние сме садистични или крайно авторитарни хора и че нашите актьорски професии са маски, за да скрием истинската природа на поведението си от тях или от себе си, или двете. Аз съм абсолютно сигурен, че поне за мен това не беше така.^[1]

Едно психологическо наблюдение, което предложих, беше за липсата на хумор в затвора ни и неуспеха да използваме хумора за смекчаване на напрежението или дори за въвеждане на някаква реалност в нереалната ситуация. Например надзирателите, които не бяха доволни от крайното поведение на колегите си в смяната, можеше да се шегуват за тяхна сметка в тяхната стая, казвайки, че би трябвало да получат двойно заплащане за прекомерното вживяване в ролята. Или затворниците можеха да използват хумора, за да се измъкнат от нереалния затвор в мазето, като попитат надзирателите за какво се е използвало това място, преди да стане затвор: кочина? Или помещения на студентско братство може би? Хуморът разчупва преструвките на хората и местата. През изминалата седмица обаче нямаше никакъв хумор в това тъжно място.

Преди да приключим, ги помолих да се уверят, че са попълнили окончателните си оценки на преживяването, през което бяха преминали, и да попълнят някои от другите формуляри, които Кърт Банкс беше раздал. Освен това ги поканих през следващия месец да напишат кратък ретроспективен дневник на събитията, които изпъкват в паметта им. Щяха да получат заплащане за това. И накрая, всички щяха да бъдат поканени да се върнат след няколко седмици за „Среща на класа от 1971“, за да прегледаме някои от данните, които събрахме. Щяхме да им предоставим презентация и видеоклипове.

Трябва да се добави, че поддържах контакт с много от участниците в продължение на няколко години — винаги чрез кореспонденция, винаги когато имаше някаква публикация или отразяване в медиите на изследването. Освен това някои от тях участваха в различни телевизионни програми, които представяха нашето изследване дори десетилетия след това преживяване, че дори и до днес. Ще обсъдим после ефектите от това преживяване за тях по-нататък в изложението.