Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (111) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Бившите надзиратели негодуват

Във втория час от интервютата бившите надзиратели представиха съвсем различен групов портрет. Макар че някои от тях — „добрите надзиратели“ в затворническите оценки — също се радваха, че изпитанието е приключило, повечето бяха дистресирани от това, че краят му е преждевременен. Някои се фокусираха върху лесните пари, които очакваха за още една седмица работа, след като вече напълно бяха овладели ситуацията. (Те пренебрегнаха непрекъснатите проблеми, създавани от гладната стачка на Клей-416 и от нравственото надмощие на Сержанта в конфронтациите му с Хелман.) Някои надзиратели бяха готови да се извинят открито, че са стигнали твърде далеч, че истински са се наслаждавали на своята власт. Други се чувстваха оправдани в това, което бяха направили, възприемайки действията си като необходими за изпълнението на дадената им роля. Моят основен проблем в отношенията ми с надзирателите беше да им помогна да осъзнаят, че би трябвало да изпитват някаква вина, тъй като бяха накарали други хора да страдат, независимо от тяхното разбиране на изискванията на ролята, която играеха. Дадох ясно да се разбере голямата ми вина за неуспеха да се намесвам по-често, като с това им давах имплицитно разрешение да стигат до крайностите, които бяха извършили. Те можеха да избегнат тормоза, ако бяха имали по-добър надзор.

За повечето надзиратели беше лесно да посочат затворническия бунт през втория ден като повратната точка във възприятието им за затворниците, които внезапно бяха започнали да им изглеждат като „опасни“ и налагащи необходимостта да бъдат смазани. Освен това негодуваха от отрицателните лични препратки и псувните, които някои затворници бяха използвали по време на бунта, което смятаха за унизително и което беше предизвикало тяхното отмъщение.

Труден елемент от интервютата беше позволяването на надзирателите да обяснят защо са направили тези неща, без да санкционирам техните оправдания, защото това бяха просто извинения за тормозещо, враждебно и дори садистично поведение. Краят на експеримента означаваше и край на насладата от разполагането с цялата новооткрита власт на надзирателите. Както отбелязва надзирател Бърдън в дневника си: „Когато Фил ми довери, че експериментът ще приключи, се почувствах приповдигнато, но и шокиран от откритието, че някои други надзиратели са донякъде разочаровани от загубата на парите, но и донякъде защото те се наслаждаваха“.^[1]