Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (110) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Бившите затворници вентилират

Бившите затворници демонстрираха любопитна смес от облекчение и възмущение. Всички те бяха доволни, че кошмарът най-накрая е приключил. Тези, които бяха оцелели през седмицата, не демонстрираха никаква открита гордост от постижението си пред лицето на колегите им, които бяха освободени по-рано. Те знаеха, че на моменти са били като зомбирани в своето безмисловно подчинение на абсурдни заповеди и пълен конформизъм във филипиките срещу затворник Стюарт-819, както и в ангажирането във враждебни действия срещу Клей-416 и осмиването на Том-2093 — нашия най-морален затворник, „Сержанта“.

Петимата затворници, освободени по-рано, не демонстрираха никакви отрицателни признаци на емоционалното претоварване, което бяха изпитали. Това отчасти се дължеше на базисното им ниво на стабилност и нормалност, към което се бяха върнали, и отчасти защото източникът на техния дистрес се центрираше върху такава атипична среда — затвор в мазето и странните случки в него. Свалянето на странната униформа и другите затворнически атрибути беше помогнало и те да се откъснат от тази мизерна ситуация. За затворниците основният въпрос беше справянето със срама, присъщ на подчинената роля, която бяха играли. Те трябваше да възстановят чувството си на лично достойнство, да се издигнат над ограниченията на тяхната подчинена позиция, която им беше външно наложена.

Същевременно Дъг-8612 — първият, който беше арестуван и първият, който бе освободен заради влошаващо се психично състояние — продължаваше да ми е гневен конкретно заради създаването на ситуация, в която беше загубил контрол върху поведението и психиката си. Всъщност той беше мислил да поведе нахлуване с приятелите си, за да освободи затворниците и в действителност се беше върнал в Джордан Хол в деня, след като беше освободен, за да се подготви за атаката. За щастие, беше решил да не го прави по няколко причини. Забавляваше се, когато научи колко сериозно сме приели слуха за неговите планове за освобождение и беше двойно по-доволен да научи за изключителните мерки, които ние и особено аз бяхме взели, за да предпазим нашата институция от тяхното нападение.

Както се очакваше, новоосвободените бивши затворници се оплакваха от надзирателите, които според тях бяха стигнали далеч отвъд изискванията на тяхната роля, за да упражняват творчески тормоз върху тях или да ги определят за конкретна форма на малтретиране. На върха на техния парад на негативните примери бяха Хелман, Арнет и Бърдън, следвани от Варниш и Серос като не толкова последователно „зли“.

Те обаче бързо посочиха онези надзиратели, които възприемаха като „добри“ и които им бяха правили малки услуги или никога не бяха толкова цялостно потънали в ролята си, че да забравят, че затворниците са човешки същества. В тази категория двамата, които изпъкнаха, бяха Джеф Ландри и Маркъс. Джеф им беше правил малки услуги, непрекъснато дистанцирайки се от тормоза на неговите колеги в нощната смяна и дори отказвайки да носи своите огледални очила и военна риза. Той ни каза по-късно, че е мислел да помоли да стане затворник, защото мразел да е част от система, която смила другите хора по такъв ужасен начин.

Маркъс не беше видимо чувствителен към страданието на затворниците, но научихме, че на няколко пъти е носил като подарък свежи плодове, за да допълва оскъдната храна за затворниците. След като главният надзирател го беше смъмрил, че не е достатъчно ангажиран по време на смяната си, Маркъс, който беше останал настрана по време на затворническия бунт, започна да крещи на затворниците и да пише унищожителни доклади за тях за Комисията по предсрочното освобождаване. Между другото, почеркът на Маркъс е много красив, почти като калиграфия, така че той малко се фукаше с него, използвайки го, за да отказва молбите на затворниците за предсрочно освобождаване. Той е човек, който обича да е на открито, разходките в природата, къмпингуването и йогата; това е причината той особено много да ненавижда факта, че е кооптиран в нашия затвор.

Между „лошите“ и „добрите“ надзиратели бяха тези, които „спазваха правилата“, вършеха си работата, играеха ролята си и наказваха нарушенията, но рядко лично малтретираха отделни затворници. В тази група са Варниш, надзирателите на повикване Морисън и Питърс и на моменти по-младия от братята Ландри. Първоначалното дистанциране и изолиране от действията в двора на Варниш може би отчасти се дължеше на неговата срамежливост, както се разкрива от твърдението му в общата информация за него, че „има малко близки приятели“.

Джон Ландри играеше колеблива роля: на моменти като безпощаден съдружник на Арнет и винаги като този, който атакува бунтарски настроените затворници със смразяващия спрей от въглероден диоксид от пожарогасителя. В други моменти той спазваше правилата и повечето затворници съобщиха, че го харесват. Джон — зрял 18-годишен човек — беше сурово красив и се стремеше да пише художествена проза, да живее на калифорнийски плаж и да продължи да се среща с много момичета.

Един вид бездействие, който характеризираше „добрите надзиратели“, беше нежеланието им да предизвикват тормоза от „лошите надзиратели“ в тяхната смяна. Те не само никога не се изправяха срещу тях, но нито Джеф Ландри, нито Маркъс го правеха насаме, когато бяха в стаята на надзирателите, доколкото можехме да определим. По-късно ще обсъдим дали този неуспех да се намесят като странични наблюдатели на тормоза представлява „злото на бездействието“.

Един от непрекъснато бунтуващите се затворници — Пол-5704 — съобщи следната реакция, когато научи, че експериментът е приключил:

Когато бяхме уведомени, че експериментът е приключил, изпитах вълна на облекчение и вълна на меланхолия да се разливат в мен едновременно. Наистина се радвах, че изследването е свършило, но и щях да бъда много по-щастлив, ако беше продължило 2 седмици. Парите са единствената причина да участвам в експеримента. Въпреки всичко радостта надделя и аз не можех да спра да се усмихвам, докато стигнах до Бъркли. След като от няколко часа бях там, забравих цялото нещо и не ми се говореше за него с никого.^[1]

Ще си спомните, че този Пол беше затворникът, който се гордееше, че е председател на Комисията на Станфордския общински затвор по оплакванията на затворниците и който освен това планираше да напише експозе за изследването в няколко алтернативни вестници в Бъркли, разкривайки как финансово подкрепяно от правителството изследване се фокусира върху начини за справяне със студенти дисиденти. Неговият план беше напълно забравен: това никога не се случи.