Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (102) (Разбиране как добрите хора стават зли)

„Това, което правиш с тези момчета, е ужасно!“

Последното отиване до тоалетната в четвъртък вечер започна в 22 ч. Кристина работеше в библиотеката след нейното мълчаливо присъствие в Комисията по предсрочното освобождаване и дисциплинарните въпроси. Тя беше слязла в затвора за пръв път, за да ме вземе и да отидем с колата до градския мол близо до университетския комплекс за късна вечеря в ресторанта „Стикнис“. Бях в моя офис на директор на затвора и обмислях логистиката на масовите интервюта на следващия ден. Видях я да приказва с един от надзирателите и когато свърши, й махнах с ръка да седне до бюрото ми. По-късно тя описа необичайната си среща с този конкретен надзирател:

През август 1971 г. току-що бях завършила доктората си в Станфордския университет, където делях един кабинет с Крейг Хейни, и се подготвях да започна новата си работа като асистент по психология в Университета на Калифорния в Бъркли. Релевантната базисна информация би трябвало да включва и това, че отскоро имах романтична връзка с Филип Зимбардо и ние дори обмисляхме възможността за брак. Макар че бях чула от Фил и от другите колеги за плановете за това изследване със симулация на затвор, не бях участвала нито в подготвителната работа, нито в първите дни от действителната симулация. Обикновено щях да се интересувам повече и може би по някакъв начин да участвам, но бях в процес на преместване и фокусът ми беше върху подготовката за първата ми преподавателска работа. Съгласих се обаче, когато Фил ме помоли като услуга да му помогна и да проведа някои интервюта с участниците в изследването. […] Когато слязох в мазето, където беше разположен затворът […] отидох до другия край на коридора, където надзирателите влизаха в двора; имаше стая до входа на двора, която надзирателите използваха, за да си почиват и да се отпускат, когато не са на работа, или да се преобличат в техните униформи в началото на смяната си. Говорих с един от надзирателите там, който чакаше да започне смяната му. Той беше много приятен, любезен и дружелюбен — със сигурност човек, когото всеки би сметнал за наистина мил. По-късно човек от изследователския персонал спомена пред мен, че трябва отново да погледна двора, защото новата нощна смяна е дошла, а това беше смяната на прословутия „Джон Уейн“. Джон Уейн беше прякорът на надзирателя, който беше най-гадният и най-суровият от всички; неговата репутация го предшестваше в различни разкази, които бях чувала. Разбира се, бях нетърпелива да видя кой е той и какво прави, че да привлече толкова голямо внимание. Когато погледнах през прозореца за наблюдение, бях абсолютно изумена да видя, че техният Джон Уейн беше „истински милият човек“, с когото бях говорила по-рано. Само че сега той се бе трансформирал в някой друг. Не само се движеше по различен начин, но и говореше различно — с южняшки акцент… Крещеше и псуваше затворниците, докато ги караше да правят „преброяването“, правеше и невъзможното да бъде груб и войнствен. Това бе изумителна трансформация на човека, с когото току-що бях говорила — трансформация, която се беше осъществила за минути просто чрез прекрачването на прага от външния свят в двора на затвора. С неговата униформа във военен стил, палката в ръка и тъмните, сребърни огледални очила, скриващи очите му… този човек беше абсолютно делови, изцяло сериозен, истински гаден затворнически надзирател.^[1]

Точно тогава гледах през отворената врата на моя офис на директор на затвора последната група да марширува към тоалетната. Както обикновено, те бяха вързани един с друг с веригите на глезените им; големи хартиени торби покриваха главите им, а ръката на всеки затворник държеше за рамото този пред него. Надзирател — големият Джеф Ландри — водеше процесията.

— Крис, погледни това! — възкликнах. Тя вдигна поглед и незабавно го сведе.

— Видя ли това? Какво мислиш?

— Вече го видях. — И тя отново отвърна поглед. Бях шокиран от нейното видимо безразличие.

— Какво имаш предвид? Не разбираш ли, че това е тигел за човешкото поведение: ние наблюдаваме неща, които никой не е наблюдавал преди в такава ситуация. Какво ти става? — Кърт и Джафи също се присъединиха към мен срещу нея.

Тя не можа да отговори, защото беше силно емоционално разстроена. Сълзи течаха по бузите й:

— Напускам. Забрави за вечерята. Отивам си у дома.

Изтичах след нея и спорихме на стъпалата пред Джордан Хол — сградата на катедрата по психология. Предизвиках я с това, че едва ли може да бъде добър изследовател, ако ще става толкова емоционална по отношение на изследователска процедура. Казах й, че дузини хора са идвали в този затвор и никой не е реагирал като нея. Тя беше бясна. Не й пукаше, ако ще и всеки в света да смята, че това, което правя, е окей. Това беше просто погрешно. Момчетата страдаха. Като главен изследовател бях лично отговорен за тяхното страдание. Те не бяха затворници, а изследвани лица, момчета, млади мъже, които бяха дехуманизирани и унижавани от други момчета, които са загубили нравствения си компас в тази ситуация.

Нейният спомен за тази конфронтация е изпълнен с бисери на мъдрост и състрадание, но по онова време това беше шамар в лицето ми, звън за събуждане от кошмара, в който живеех ден и нощ през изминалата седмица.

Кристина си спомня:

Около 23 ч затворниците бяха заведени в тоалетната преди да си легнат. Тоалетната бе извън границите на затворническия двор и това представляваше проблем за изследователите, които искаха те да са „в затвора“ по 24 часа в денонощието (точно както е в истинския затвор). Те не искаха затворниците да виждат хора и места от външния свят — това щеше да наруши цялата среда, която се опитваха да създадат. Затова рутинната процедура за тоалетната беше да поставят хартиени торби на главите на затворниците, така че да не могат да виждат нищо, да ги връзват заедно с верига в редица и да ги водят по коридора до, през и извън парното отделение и след това до тоалетната и обратно. Това създаваше за затворниците илюзията за голямо разстояние между двора и тоалетната, когато фактически то беше в коридора зад ъгъла.

Кристина продължава спомените си за тази съдбовна конфронтация с реалността през онази нощ:

По време на отиването до тоалетната онзи четвъртък вечер Фил възбудено ми каза да вдигна поглед от някакъв доклад, който четях: „Бързо, бързо — погледни какво става сега!“. Погледнах редицата от завързаните с верига и с покрити с хартиени торби затворници, които си влачеха краката, а надзирателите им крещяха, и бързо отвърнах поглед. Бях обзета от смразяващо чувство, от което започна да ми се гади. „Виждаш ли това? Хайде де, погледни — това е изумително!“ Не можех да понеса да погледна отново, затова му казах троснато: „Вече го видях!“. Това доведе до кратка тирада от Фил (и другите от персонала там) по въпроса какво ми става. Това беше разгръщането на очарователно човешко поведение, а аз, психоложката, дори не можех да го погледна? Те не можеха да повярват на моята реакция, която може би приеха като липса на интерес. Техните коментари и дразнене ме накараха да се почувствам слаба и глупава — жената не на място в този мъжки свят, — освен че вече ми се гадеше от гледката на тези тъжни момчета, които бяха напълно дехуманизирани.

Тя си спомня нашия сблъсък и неговото разрешаване:

Малко по-късно, след като бяхме напуснали затвора, Фил ме попита какво мисля за цялото изследване. Сигурна съм, че очакваше някаква страхотна интелектуална дискусия за изследването и за събитията, на които току-що бяхме станали свидетели. Вместо това той стана свидетел на невероятно емоционален изблик от мен (аз обикновено съм твърде въздържан човек). Бях гневна и уплашена, и цялата в сълзи. Казах нещо като: „Това, което правиш с тези момчета, е ужасно!“.

Последва разгорещен спор между нас. Това беше особено плашещо за мен, защото Фил изглеждаше толкова различен от мъжа, когото мислех, че познавам — човек, който обича студентите си и го е грижа за тях по начини, които вече бяха легендарни в университета. Той не беше същият човек, когото бях започнала да обичам, мъж, който е нежен и чувствителен към потребностите на другите и със сигурност към моите. Никога преди това не се бяхме карали толкова нажежено. Вместо да бъдем близки и настроени един към друг, ние като че ли бяхме на срещуположните страни на голяма пропаст. Някак си трансформацията във Фил (и в мен) и заплахата за нашата връзка бяха неочаквани и шокиращи. Не си спомням колко дълго продължи кавгата, но мислех, че е твърде дълго и е твърде травматично.

Това, което знам, е, че в крайна сметка Фил призна това, което казвах, извини се за отношението си към мен и осъзна онова, което постепенно беше ставало с него и с всеки друг в изследването: че всички те бяха интернализирали набор от деструктивни затворнически ценности, които ги дистанцираха от собствените им хуманистични ценности. На този етап той пое отговорността като създател на този затвор и взе решението да прекрати експеримента. Вече отдавна беше минало полунощ, затова реши да го прекрати на следващата сутрин, след като се свърже с всички освободени вече затворници и извика надзирателите от всички смени за разговор с тях, със затворниците и след това с всички заедно. Огромно бреме падна от неговите и моите рамене — и от личната ни връзка.^[2]