Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (101) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Приятелят показва малко душа

Кърт Банкс ми казва, че от всички надзиратели този, който харесва и уважава най-малко, е Бърдън, защото той е такъв малък раболепник и се мъчи да спечели одобрението на Хелман, живеейки в сянката на големия човек. Аз изпитвам същото, макар че от гледна точка на затворника има и други, които са много по-лоши заплахи за тяхното психично здраве и оцеляване. Един от персонала беше подочул Бърдън да се хвали, че е прелъстил съпругата на приятеля си предната вечер. Те тримата били редовни седмични бриджори и макар че той отдавна бил привлечен към тази 28-годишна майка на две деца, никога не събрал смелост да направи опит да я прелъсти — до този момент. Може би новооткритото му чувство за власт му беше дало смелостта да измами и да сложи рога на стария си приятел. Ако беше вярно, това беше още една причина човек да не го харесва. След това установихме от базисната информация за него, че майка му е избягала от нацистка Германия, така че добавяме малко положителна светлина в нашата оценка на този сложен млад мъж.

Докладът за смяната на Бърдън е изумително точно описание на поведението на официалните надзиратели:

Имаме криза на авторитета, това бунтарско поведение [гладната стачка на 416] потенциално подкопава пълния контрол, който имаме над другите. Опознах идиосинкразиите на различните номера [интересно е, че той ги нарича „номера“: крещяща деиндивидуализация на затворниците]; опитвам се да използвам тази информация само за тормоз докато съм в отделението с килиите.

Освен това той посочва с пръст липсата на подкрепа, която той и другите надзиратели получават от персонала ни: „Истинските проблеми започнаха на вечеря — очакваме от затворническата власт да ни покаже как да се справим с този късен бунт, защото сме притеснени за това, че той не яде… Те странно отсъстват“. (Пледираме „виновни“ за това, че не осигурихме надзор и обучение.)

— Отрицателното ми становище за надзирател Бърдън е омекотено от това, което той направи след това. „Не мога да понасям идеята той [416] да остане в Дупката и минута повече — казва Бърдън. — Изглежда опасно [тъй като правилата ограничават престоя в строгата тъмнична килия до един час], споря с Дейв, а след това тихо връщам новия затворник, 416, обратно в килията му. — И добавя. — Но с известна доза злонамереност му нареждам да вземе надениците със себе си в леглото“.^[1]

Валидирането на този положителен поглед към Бърдън идва от коментар на Джери-5486, който е единственият затворник, изразил желание да се откаже от одеялото си заради Клей-416: „Бях разстроен от непрекъснатото празнодумство и беснеене на Джон Уейн. [Бърдън] дойде в моята килия, знаейки, че симпатизирам на Клей, и каза, че няма да го държат там цяла нощ. «Ще го изведем в момента, когато всички са заспали» — ми прошепна и след това продължи да се преструва, че е непреклонен здравеняк. Сякаш имаше нужда от някаква честна, искрена комуникация в лицето на бурята“.^[2]

Джери-5486 не само беше на страната на 416, но и започнал да чувства, че най-доброто по отношение на целия експеримент е срещата с Клей: „Да видя човек, който знае какво иска и е готов да издържи всичко, което е необходимо, за да го получи. Той беше единственият със залог, който не се продаде, не умоляваше и не се сгромоляса“.^[3] В доклада за тази нощна смяна Бърдън отбелязва: „Няма солидарност между останалите затворници с изключение на 5486, който винаги е изисквал равни привилегии за всички“. (Потвърждавам: това е причината да уважавам Джери-5486 повече от всеки друг от затворниците.)

Това интензивно, продължително преживяване обогатява разбирането ми на сложността на човешката природа, защото точно когато си мислиш, че разбираш някого, осъзнаваш, че познаваш само много малка част от вътрешната му природа, извлечена от ограничен набор от лични или опосредствани контакти. Тъй като и аз започнах да уважавам Клей-416 заради силата на волята му пред лицето на такава силна опозиция, откривам, че той не е Буда от горе до долу. Той ни казва в последното си интервю какво мисли за страданието, което неговата гладна стачка е причинило на останалите затворници: „Ако се опитвам да изляза и надзирателите създадат ситуация, в която е трудно на други хора, защото аз се опитвам да изляза, изобщо не ми пука“.

Неговият приятел Джери-5486 осигурява очарователна гледна точка за сложните психологически игри, които той е играл — и е загубил — в този затвор.

Колкото повече напредваше експериментът, можех да оправдавам действията си, като казвам: „Това е просто игра и знам това, и мога да я издържа достатъчно лесно, а те не могат да ме притеснят, така че ще изкарам до края“. Това беше окей за мен. Наслаждавах се на нещата, броях си парите и планирах бягството си. Чувствах, че главата ми си беше наред и те не можеха да ме разстроят, защото аз бях дистанциран от всичко, наблюдавах го да се случва. Сега обаче осъзнавам, че без значение колко нормален смятах, че съм вътре в главата си, моето затворническо поведение често беше под по-малък контрол, отколкото осъзнавах. Без значение колко открит, дружелюбен и отзивчив бях към другите затворници, пак действах като изолиран, егоцентричен човек, който е рационален, а не състрадателен. Разбирах се добре по моя дистанциран начин, но сега осъзнавам, че моите действия често нараняваха другите. Вместо да откликвам на техните потребности, приемах, че те са също толкова дистанцирани като мен и така рационализирах собственото си егоистично поведение.

Най-добрият пример на това бе, когато Клей [416] беше в Дупката с неговите наденици… Двамата с Клей бяхме приятели, той знаеше, че съм на негова страна по време на инцидента с гладната стачка и мислех, че съм му помогнал донякъде на масата за вечеря, когато другите затворници се опитваха да го накарат да се храни. Когато обаче той отиде в Дупката и на нас ни казаха да крещим разни неща и да блъскаме по вратата, аз го направих точно така, както и всички останали. Лесно се оправдах, като казах: „Това е просто игра. Клей знае, че съм на негова страна. Моите действия нямат никакво значение, така че просто ще се майтапя с надзирателя“. По-късно осъзнах, че крясъците и блъскането по вратата е било наистина трудно за Клей. Ето ме — тормозех човека, когото харесвах най-много. Оправдах това с думите: „Ще извърша движенията, но те нямат контрол над съзнанието ми“. А всъщност онова, което беше наистина важно, бе съзнанието на другия човек. Какво мислеше той? Как моите действия му влияеха? Бях сляп за последиците от моите действия и несъзнавано приписвах отговорността за тях на надзирателите. Бях отделил съзнанието си от моите действия. Вероятно щях да направя всичко с изключение на нанасяне на физическа вреда на затворник, стига да мога да прехвърля отговорността на надзирателите.

И затова сега мисля: вероятно човек не може да отдели съзнанието и действията така ясно, както аз бях направил по време на този експеримент. Гордеех се колко непристъпно е съзнанието ми — не се разстройвах, не им позволявах да контролират съзнанието ми. Когато обаче погледна назад към нещата, които направих, изглежда, че те са имали съвсем силен, но фин контрол върху съзнанието ми.^[4]