Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (10) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Властовите системи упражняват всепроникваща доминация от горе надолу

Моето осъзнаване на властта, която имат системите, започна с осъзнаването как институциите създават механизми, които превеждат идеологията — например причините за злото — в оперативни процедури, например гоненията на вещиците от Инквизицията. С други думи, моят фокус се разшири значително чрез по-пълното разбиране на начините, по които ситуационните условия се създават и оформят от по-високо рангови фактори — властовите системи. Системите, а не просто диспозициите и ситуациите, трябва да се вземат предвид, за да разберем сложните поведенчески модели.

Отклоняващото се, незаконното или безнравственото поведение на хората в обслужващите професии като полицаи, служители в затворите и войници, обикновено се нарича злодеяния на „няколко гнили ябълки“. Внушението е, че това са редки изключения и трябва да се поставят от едната страна на непропускливата граница между злото и доброто, като мнозинството на „добрите ябълки“ са от другата страна. Кой обаче прави разграничението? Обикновено пазачите на системата са тези, които искат да изолират проблема, за да отклонят вниманието и да снемат вината от тези, които са на върха и които може да са отговорни за създаването на несъстоятелни условия на труд или за липсата на надзор или ръководство. Отново диспозиционното становище за гнилите ябълки пренебрегва кацата с ябълки и нейното потенциално корумпиращо ситуационно въздействие върху тези, които са в нея. Анализът на системите се фокусира върху създателите на кацата — тези, които имат властта да проектират кацата.

„Властовият елит“, производителите на кацата, често работи зад кулисите и създава много от условията на живот за нас, останалите, които трябва да прекарваме времето си в различните институционални видове среда, които те са конструирали. Социологът К. Райт Милс осветлява тази черна дупка на властта:

Властовият елит е съставен от мъже, чиито позиции им позволяват да надскочат обикновената среда на обикновените мъже и жени; те са в позицията да вземат решения, които имат огромни последствия. Дали те вземат, или не вземат такива решения е по-малко важно от факта че заемат подобни централни позиции: неуспехът им да действат, неуспехът им да вземат решения, сам по себе си е акт, който често има по-голяма значимост, отколкото решенията, които все пак вземат. Защото те командват основните йерархии и организациите на съвременното общество. Те управляват големите корпорации. Те управляват държавната машина и си присвояват нейните прерогативи. Те ръководят военния Естаблишмънт. Те заемат стратегически командни постове в социалната структура, в която днес са центрирани ефективните средства на властта и богатството, и известността, на която те се радват^[1].

Тъй като интересите на тези разнообразни властови брокери съвпадат, те започват да дефинират нашата реалност по начини, които Джордж Оруел прогнозира в романа си „1984“. Военно-корпоративно-религиозният комплекс е върховната мегасистема, която контролира голяма част от ресурсите и качеството на живота на много американци днес.

Когато властта се обедини с хроничен страх, става огромна.

Ерик Хофър, „The Passionate State of Mind“