Николай Райнов
Малкиятъ графъ (Английска приказка)

Малкиятъ графъ билъ наистина малъкъ по години, но много голѣмъ по значение на своята титла и по богатство. Той билъ на единъ месецъ, когато умрѣлъ баща му, а година следъ това починала и майка му.

Казвали го Берти. Той билъ тъничъкъ, строенъ, съ хубавичко лице, едри очи и гѫста кѫдрава коса. Изглеждалъ по-младъ отъ годинитѣ си, защото го пазѣли и треперѣли надъ него, като надъ порцеланова кула, която може да се чупи всѣки мигъ.

Еднички роднини на Берти били вуйчо му и баба му. Тѣ живѣели, заедно съ малкия графъ, въ Авильонския замъкъ. Малцина имъ идвали на гости. А и тѣ не отивали никѫде. Берти билъ принуденъ да прекарва времето си все между възрастни хора. Поради това не билъ никога веселъ.

Той билъ добъръ по душа и всички го обичали. Гледали да угаждатъ на всичкитѣ му желания. Той билъ едничъкъ наследникъ на авильонскитѣ графове, а това значело вече много нѣщо. Заобиколенъ отъ възрастни мѫже и жени, които се грижели постоянно за него и треперѣли надъ живота и здравето му, Берти вече не умѣелъ да се грижи самъ за себе си.

Това виждали всички. Излѣзе ли самъ на улицата, навѣрно ще го стѫпчатъ коне. Събере ли се съ други деца, кой знае пъкъ, що ще стане! Затворенъ въ замъка, малкиятъ графъ растѣлъ въ постояненъ страхъ, като гледалъ, колко се боятъ другитѣ за него. Лишенъ отъ другари и връстници, той ставалъ замисленъ и сериозенъ за годинитѣ си.

Авильонскиятъ замъкъ се издигалъ на една планина, надъ езерото, заобиколено отъ гори. Тамъ се живѣело еднообразно. Роднинитѣ на Берти били готови да налѣятъ злато и бисеръ въ млѣкото му, стига да може да ги изпие, но и на умъ не имъ идвало, че момчето има нужда отъ шумъ, отъ игри, отъ весели забави и отъ шеги, безъ които животътъ на едно дете би билъ страшно досаденъ.

Единъ ученъ свещеникъ учелъ постоянно малкия графъ. Слуги и слугини се грижели за храната му. Дрехи му правѣли всѣки месецъ. А играчки ималъ — колкото за децата отъ цѣло училище. И то — какви играчки! Кукли, които танцуватъ, свирятъ на китара или се борятъ. Животни, които по всичко приличатъ на истински: тичатъ, лаятъ, подскачатъ, озѫбватъ се, изправятъ се на заднитѣ крака. Сетне смѣшници, палячовци, войници и офицери, кораби, различни орѫжия, голѣми кѫщи отъ дъска, гума и позлатена тенекия, високи църкви и замъци, които се сглобяватъ и разглобяватъ — и още много други, каквито повечето деца не сѫ никога виждали.

Но всичко това скоро омръзнало на Берти, защото нѣмало съ кого да си играе. Наистина, неговата бабичка била готова да си играе съ него и по цѣлъ день, ала може ли бабичка на шестдесеть години да замѣни другаръ-връстникъ на малко момче?

Берти прекаралъ повечето си време въ четене. А въ замъка имало много книги. И нови се купували постоянно.

— Иди си поиграй, Берти! Иди си потичай по градината! — казвалъ му свещеникътъ-възпитатель. — После ще четешъ.

— Нѣма съ кого да играя, — отговарялъ малкиятъ графъ.

Всички въ замъка и околностьта мислѣли, че Берти е най-щастливото дете на свѣта. Никому не идвало на ума, че графътъ може да бѫде недоволенъ отъ нѣщо. И какъ да бѫде недоволенъ? Той билъ заобиколенъ отъ царски разкошъ. Спѣлъ на легло отъ слонова костъ, украсено съ изображения отъ сребро и злато. Имотитѣ му стрували милиони, а земята му била колкото една държава.

Веднъжъ той запиталъ бавачката:

— Защо ме наричатъ графъ?

— Защото си графъ, — отвърнала тя, понеже не можела да измисли по-добъръ отговоръ.

Тогава Берти задалъ сѫщия въпросъ на свещеника. Оня му отговорилъ:

— Такава е твоята титла, мое момче. Никога недей забравя, какви длъжности ти налага тя. Графътъ трѣбва да пази честьта на своето име и да бѫде примѣръ за всички.

Затворениятъ и заседналъ животъ повлиялъ върху здравето на Берти. Момчето почнало да бледнѣе и слабѣе. Лѣкарьтъ казалъ на роднинитѣ му, че трѣбва да промѣни климата и за нѣкое време да остави учението.

Решили графътъ да замине, заедно съ баба си, лѣкаря, слугитѣ, слугинитѣ и голѣмото куче Ралфъ (което се не отдѣляло отъ Берти), за единъ голѣмъ островъ, та да си поправи здравето. Всички се качили на хубава яхта, която принадлежала на Бертовия баща, а следъ време щѣла да бѫде на младия графъ. Берти билъ много доволенъ. Той гледалъ водата на голѣмото езеро и разпитвалъ всички за рибитѣ.

— Ехе, и ти, Берти! Намѣрилъ си за що да питашъ, — казала бавачката. — Рибитѣ сѫ си риби, като всички риби. Мръсни, плъзгави, лигави. Тѣ сѫ хубави, само когато ги опекатъ.

А бабата отговаряла:

Рибитѣ, миличъкъ, сѫ създадени да живѣятъ въ водата, както птицитѣ — въ въздуха.

Но тия отговори не задоволявали момчето. Само лѣкарьтъ можелъ да разправи на Берти нѣщо повече за рибитѣ, защото билъ запознатъ съ живота на животнитѣ. Но той билъ на служба и трѣбвало да се покорява на Бертовата баба. А тя казвала, че на такива глупави въпроси, каквито задава внукъ й, не бива да се отговаря.

Малкиятъ графъ изглеждалъ боленъ, измѫченъ, когато слѣзълъ отъ яхтата. Синитѣ му очи горѣли. Краката му, обути въ червени копринени чорапи, били тънки като прѫчици. И рѫцетѣ му били сухи. Хората, които го срѣщали, си шепнѣли, че това богатско дете, навѣрно, не ще прѣживѣе дълго. И Берти чулъ тия думи, но се не уплашилъ.

— Що отъ това, че ще умра? — си помислилъ той. — Може пъкъ смъртьта да е по-хубава отъ живота! На оня свѣтъ, навѣрно, ще намѣря другари, съ които ще си играя.

Бабата наела една кѫща навръхъ високото гористо бърдо, което се спускало къмъ езерото. Отъ прозорцитѣ имало хубави изгледи. Берти билъ свободенъ презъ цѣлия день, защото нѣмалъ вече учение. Когато е хубаво времето, излизалъ по двора, а въ лошо време си стоялъ въ детската стая, препълнена съ играчки.

Той се надявалъ, че поне сега ще го оставятъ свободенъ, но надеждитѣ му се не сбѫднали. Подъ бърдото имало много деца, съ които малкиятъ графъ би си игралъ съ удоволствие, но бабата му не позволявала да се събира съ тѣхъ. Той яздѣлъ едно силно конче и препускалъ съ него презъ гората, ала тогава го придружавалъ слугата Джемсъ. Когато тръгне по разходка, съ него вървѣла бабичката или нѣкоя слугиня. Отиде ли да се кѫпе въ езерото, слугата го пазѣлъ да се не срѣща съ ония момчета, които играели по брѣга. А излѣзе ли въ градината, отведнъжъ се явявала отъ нѣкѫде баба му.

Тоя постояненъ надзоръ тежалъ страшно на Берти. Много му се искало да го пуснатъ да отиде, кѫдето си ще и да си играе, съ когото пожелае. Съ каква зависть гледалъ той децата, които правѣли кѫщи отъ мокъръ пѣсъкъ на брѣга и пускали въ езерото лодки! Понѣкога го качвали на яхтата, за да го разходятъ около острова. Но той не билъ доволенъ и отъ това. И на яхтата, като другаде, бавачката и слугитѣ му казвали постоянно да не отива тамъ и да не върши това и това. На момчето се искало да си съблѣче бѣлитѣ моряшки дрехи съ златни копчета и да облѣче, вмѣсто тѣхъ, парцали, па да избѣга отъ кѫщи.

Презъ юний Берти навършилъ осемь години. Тогава му поднесли много подаръци, но имъ се не израдвалъ. Когато вечерьта си легналъ, въ ума му се мѣрнала отново мисъльта за бѣгството отъ кѫщи. Не е ли най-добре да избѣга и да тръгне да пѫтува по свѣта, за да прави добро на другитѣ? Той билъ челъ въ книгитѣ, че много велики хора, които свѣтътъ уважава, правили така: ходили по земята и помагали на другитѣ.

Тая мисъль му се видѣла толкова хубава, че той не можелъ до късно да заспи. Щомъ почнало да се развидѣлява, Берти станалъ и почналъ да се облича. Тая работа вървѣла бавно, тъй като момчето се обличало само̀ за пръвъ пѫть: до тогава го обличали слугинитѣ. Голѣмото куче скочило и почнало да обикаля около него, съ надежда, че малкиятъ господарь ще вземе и него за другарь въ ранната разходка. Но Берти го не взелъ, защото си помислилъ:

— Кой знае, какви опасни приключения ще ми се случатъ! Не трѣбва да излагамъ на опасность Ралфа.

Той хвърлилъ на кучето рѫкавицата си, направилъ му знакъ да лежи мирно и тръгналъ. Разбира се, Берти стѫпвалъ на пръсти, за да не събуди слугитѣ и слугинитѣ. Той се спусналъ презъ прозореца въ градината, а отъ тамъ се озовалъ съ бѣгъ въ горичката. Една пѫтека водѣла на долу, къмъ езерото. По нея тръгналъ малкиятъ графъ.

Слънцето не било още изгрѣло. Небето се червенѣело на изтокъ. Птичкитѣ се събуждали и съ чуруликане се търсѣли една друга.

— Ахъ, колко е хубаво! — викналъ Берти. — Защо не ми е дошло до сега на умъ да стана преди изгрѣвъ-слънце? И защо другитѣ хора още спятъ?

Съ тичане стигналъ той до брѣга на морето. Тамъ видѣлъ едно момче, което седѣло въ лодка и приготвяло мрежи за риба.

Берти извадилъ една едра сребърна монета и попиталъ момчето:

— Можешъ ли ме прекара на другия брѣгъ, хе тамъ — за тия пари?

— Разбира се, малки господарю, — отвърнало зарадвано говедарчето. — За толкова пари азъ бихъ прекаралъ и десеть души.

Малкиятъ графъ скочилъ въ лодката съ оная бързина, съ която се отличаватъ пленницитѣ пуснати на свобода. Лодката била стара, прогнила и кална. Берти си изцапалъ бѣлитѣ моряшки дрехи. Но това не значело за него нищо. Пръвъ пѫть презъ живота си той билъ самъ, правѣлъ каквото си иска и всичко му се харесвало.

Лодкарчето било силно момче и гребѣло бърже. Не ще и дума, яхтата на графа била много по-хубава отъ нея. Тя била голѣма, чиста, блестѣла като огледало. Гребцитѣ били облѣчени въ бѣли дрехи и на главитѣ си носѣли червени шапки. Но на яхтата не било толкова хубаво, колкото на тая кална лодка. Тамъ постоянно нѣкой вървѣлъ по петитѣ на Берти и му казвалъ: „Недей се облѣга!“ — „Гледай — пръскитѣ да ти не изцапатъ дрехитѣ!“ — „Пази се!“ — „Внимавай!“

Като гледалъ брѣговетѣ на езерото, надъ които се издигали стръмни скали, а надъ тѣхъ се навеждали листнати буки, брѣзи и други дървеса, Берти си помислилъ, че пѫтува въ страната на приказкитѣ.

Но ето, че стигнали до брѣга. Момчето, което карало лодката, казало:

— Хайде слѣзъ, малки господарю! Азъ трѣбва да върна лодката, че инакъ баща ми ще ме пребие.

— Че защо?

— Защото лодката е негова. Азъ те превозихъ, безъ да го питамъ. Той ще ме нашляпа съ плесници.

Малкиятъ графъ се зачудилъ. Той билъ слушалъ, че мечкитѣ удрятъ плесници на своитѣ мечета, но не можелъ да си помисли, че и момчетата (при това голѣмитѣ момчета) ядатъ плесници отъ бащитѣ си.

Той казалъ на лодкарчето:

— Щомъ лодката не е твоя, не е трѣбвало да я вземашъ. Ти си постѫпилъ зле.

— Да, но ти ми даде голѣма сребърна монета. Можехъ ли да се откажа отъ нея?

— Азъ не искахъ да те карамъ да вършишъ зло. Защо ми не каза, че лодката не е твоя?

Безъ да му отговори, лодкарчето подкарало лодката обратно.

Берти тръгналъ по брѣга. Надъ едно бърдо се издигала кѫщица. Вратата била отворена. Отъ комина излизалъ пушекъ. Малкиятъ графъ усѣтилъ гладъ. Дали да влѣзе въ кѫщицата? Ами ако го хванатъ и задържатъ, па го пратятъ обратно въ кѫщи?

Не, по-добре ще бѫде — да тръгне по брѣга. Па и възкачването по стръмното бърдо е трудно.

Берти постоялъ, помислилъ и тръгналъ пакъ по брѣга. Но тоя пѫть билъ доста труденъ. Трѣбвало да се минава по скали, да се прескачатъ ями и трапища, да се гази изъ трънливи храсти.

Берти походилъ около половина часъ и видѣлъ едно селце, разположено подъ горитѣ. Когато стигналъ тамъ, селцето още спѣло. На много отъ хижитѣ му, покрити съ слама, сгушени подъ голѣми дървета или притаили се всрѣдъ китни овощни градини, вратитѣ не били още отворени. Въ селото имало само една улица. Дърветата, които я заграждали, били много гѫсти. Тѣ образували надъ уличката сводъ отъ прохладна листовина.

Минавайки по тая улица, Берти видѣлъ, че една жена разтваря капацитѣ на своята хлѣбарница.

Той се спрѣлъ и запиталъ:

— Мога ли да ви помоля, госпожо, да ми продадете малко хлѣбъ и млѣко?

При това той си снелъ шапката и се поклонилъ учтиво.

Хлѣбарката се спрѣла и се засмѣла.

— Разбира се, момченце. Азъ продавамъ само хлѣбъ, но на драго сърдце ще ти дамъ и млѣко. Ти си много хубавъ и любезенъ. Влѣзъ!

Берти влѣзълъ въ една тъмна стаичка, която му се сторила много привлѣкателна, тъй като миришела на топълъ хлѣбъ, а той билъ гладенъ.

Жената сложила предъ момчето голѣма чаша съ млѣко, хлѣбъ и дървена лъжица. Берти си пъхналъ рѫката въ джеба, за да плати, но… о, ужасъ! — тамъ се не оказали ни пари, ни кесия, ни часовникъ. Всичко било изчезнало.

Момчето се изчервило, а после побледнѣло. То предположило, че кесията съ паритѣ и часовникътъ му сѫ паднали въ езерото. И презъ ума не му минавало, че лодкарчето го е обрало. А то го било наистина обрало и затова бързало да върне лодката.

Малкиятъ графъ станалъ, отмѣстилъ чашата и казалъ гузно на хлѣбарката:

— Извинете ме, госпожо, но азъ мислѣхъ, че имамъ пари, а излиза, че съмъ ги изгубилъ. Много ви благодаря, но не мога да се възползувамъ отъ вашата закуска.

Добродушната хлѣбарка разбрала по отбранитѣ думи и благородния тонъ на момчето, както и по облѣклото му, че има работа съ възпитано дете на богати родители.

— Нахрани се, нахрани се малки господинчо! — казала тя на Берти. — Много ми е драго. Наистина много ми е драго. Не бой се: родителитѣ ти ще ми платятъ нѣкога!

— Не, не, — отвърналъ малкиятъ графъ. — Не, госпожо, не мога, не бива.

И, като се боелъ — да не би гладътъ да задуши у него чувството на честность, избѣгалъ отъ хлѣбарницата и се затичалъ по улицата.

— Казватъ, че съмъ ималъ много пари, — си говорѣлъ Берти на ума, тичайки — Много пари ли? Каква полза отъ тѣхъ, когато сега не мога да си платя, за да се нахраня?

Той билъ твърдо решилъ да се не връща при баба си, при лѣкаря и при Ралфа, докле не завърши намисленото пѫтуване по околностьта.

Като изминалъ селото, Берти се спрѣлъ да си поеме дъха. Тичането го изморило много. Кѫде да върви сега? Къмъ морето ли? Не. Пѫтьтъ край морето води къмъ единъ голѣмъ градъ. Тамъ ще го познаятъ и спратъ.

И той тръгналъ къмъ вѫтрешностьта на острова. Единъ пѫть криволичелъ натамъ. Него хванало момчето. По едно време видѣло край пѫтя малка продавачница. Наоколо нѣмало никакви кѫщи. Задъ прозореца наредени хлѣбове, захарь, луканки, салами и разни други нѣща за ядене. На нѣколко лавици се виждали разни стоки. Една стара, но пъргава жена се въртѣла въ продавачницата.

Берти си откопчалъ отъ шапката златната котва, показалъ я на бабата и й рекълъ:

— Госпожо, ще бѫдете ли толкова добра да ми дадете нѣщо да закуся ей за това? Изгубихъ си паритѣ!

Бабичката погледнала съ премрежени очи котвата, почукнала я, помирисала я и казала:

— Това не струва нищо. Накѫде си тръгналъ ти, такъвъ малъкъ, безъ пари, и самъ? Хайде влѣзъ! Най-сетне нѣма да откажа да те нахраня. А котвичката ще задържа за споменъ.

Берти не знаелъ, че неговата котва струва скѫпо. Той поблагодарилъ на бабичката, която му се сторила много добра. И влѣзълъ. Продавачката му донесла млѣко, хлѣбъ и кѫсъ студено печено месо.

До тогава и домашнитѣ на Берти, и лѣкарьтъ, па дори и слугитѣ се огорчавали, че на малкия господинъ липсва похта. Той трѣбвало да пие хининово вино, рибено масло и желѣзенъ разтворъ, а все пакъ не му се ядѣло. Но тая зарань той ялъ тъй, както ядатъ селянитѣ, уморени отъ много работа. Никога храната не му се била струвала толкова вкусна, колкото тоя пѫть.

Додето момчето ядѣло, бабичката го поглеждала отъ страна и си казвала:

— То е избѣгало отъ дома си. Но, разбира се, азъ нѣма да вървя да обаждамъ за това. Инакъ ще ми отнематъ златната котвичка.

Продавачката не била честна, та не печелѣла много, макаръ че идвали купувачи. Който купи отъ нея веднъжъ, рѣдко повтарялъ. Знаели я, че примѣсва въ захарьта пѣсъкъ, въ горчицата — лепило и въ маслото — лой.

Додето Берти закусвалъ, влѣзла една суха, костелива, жълта жена, облѣчена като просякиня.

— Моля ти се, дай ми малко млѣко за болната ми дъщеря!

И подала на, продавачката медна монета.

— Какъ е дъщеря ти? На оздравяване ли е?

Жената си поклатила скръбно главата.

— Никакъ я не бива.

По бледнитѣ й бузи потекли сълзи.

Малко следъ това прибавила:

— Синъ ми отиде да слага примки. Ако хване птица, ще ли дадешъ нѣщо за нея?

Бабата показала съ очи къмъ Берти и подавайки млѣкото, рекла:

— Презъ юлий птицитѣ не сѫ вкусни.

Жената оставила монетата, взела млѣкото и си отишла.

— Тая женица трѣбва да е много бедна, — рекълъ Берти.

— Нали я гледашъ? — казала презрително бабата. — Нѣма и дрехи на гърба си.

— Тогава не биваше да й вземате паритѣ. Можехте да й дадете млѣко даромъ.

— Охохоооо! Я пъкъ тоя що приказва! Слушай, малки господинчо! Азъ не ща отъ тебе умъ. Па и да ти кажа — и азъ не съмъ по-богата отъ нея. А на нея така й се пада. Мѫжъ й биеше ловъ по чужди гори. Затвориха го и умрѣ въ затвора. Тъй се пада на тия разбойници. Нека теглятъ!

— А синъ й що прави? И той ли лови птици въ чужди гори?

— Нали я чу? И той…

— И вие искате да вземете тия птици и да й дадете нѣщо срещу тѣхъ? Ви сте лоша, зла жена! — викналъ Берти възмутено.

Вмѣсто да му отговори, продавачката хвърлила по него цепеница, която паднала въ кошницата съ яйца и ги изпочупила.

Берти си тръгналъ. Отъ вратата той рекълъ спокойно на бабата, като я изгледалъ проницателно:

— Ако срещна сѫдията, ще му кажа, каква жена сте вие. Вие мамите беднитѣ хора. Това е позорно.

Ядосаната баба лиснала подиръ момчето една кана съ помия. Дрехитѣ на Берти, и така изцапани, станали на нищо. Но той не обърналъ внимание на това.

Ако можелъ да се огледа на голѣмото огледало въ кѫщи, малкиятъ графъ би видѣлъ, че прилича въ тоя мигъ повече на скитникъ, отколкото на графъ. Бѣлитѣ му моряшки дрехи били кални и мокри, червенитѣ му чорапи били изгубили своя цвѣтъ отъ езерната вода и отъ праха на пѫтя, шапката му била измачкана, а косата разчорлена. При все това, на душата му било весело. Той билъ ситъ и бодъръ отъ чистия въздухъ, що дишалъ.

По пѫтя си Берти срещналъ едно момиче, което плачело. То било много грозно: съ червена коса, съ уста до ушитѣ, съ изгорѣла кафеникава кожа. Но за Берти било важно само това, че плаче.

— Защо плачешъ, момиченце? — попиталъ той, като се спрѣлъ на тѣсната пѫтечка.

Момичето го погледнало и казало, съ хълцане:

— Отивамъ на училище.

— На училище ли? Че защо плачешъ тогава? Можешъ ли да четешъ?

— Не.

— Та мигаръ не си доволна, че отивашъ да се учишъ?

— Нѣма кой да шета въ кѫщи. Мама лежи болна. Дикъ си чупи крака. Нѣма кой да наглежда бебето. То ще обърне котела и ще се попари. Ще умре. Знамъ, че така ще стане.

— Клетото момиче! — извикалъ съчувствено Берти. — Но тогава защо отивашъ на училище?

— Защото не съмъ още навършила тринадесеть години. На десеть съмъ. Татко отъ миналата недѣля лежи въ затвора за това, че не ме е пращалъ на училище. А кой ще наглежда бебето? Кой ще пере дрехитѣ?

И момичето се разплакало още по-силно.

Берти не разбралъ нищо, тъй като не знаелъ, че има законъ, който задължава всички родители да пращатъ децата си на училище.

— Ами какво работи баща ти?

— Работѣше на тухларната фабрика. Всички работехме тамъ. Азъ носѣхъ и бебето съ себе си. То си седѣше и кротичко си ровѣше въ глината. А въ училището не даватъ да го нося. Въ кѫщи ще се попари. Все къмъ котела се дърпа.

— Но не бива човѣкъ да не знае ни да чете, ни да пише, — казалъ сериозно Берти. — Трѣбвало е отдавна да се научишъ. Азъ почнахъ да чета, щомъ проговорихъ.

— Може твоитѣ родители да не сѫ работили на тухларната фабрика. А азъ трѣбваше не само да работя, но и да наглеждамъ деца. Щомъ проходихъ, трѣбваше да гледамъ Дика, после — Тома, а сега — бебето. Не ща да уча. По-добре е да правя тухли.

— О, ти не можешъ да си представишъ, колко хубави нѣща ще научишъ въ училището! Не, не, трѣбва да учишъ. Трѣбва!

— Тъй казваше и сѫдията, когато поведе баща ми къмъ затвора. Нищо не струватъ тия хубави нѣща, за които приказвашъ, щомъ се не ядатъ. Ако ми не бѣше жално за татко, не бихъ стѫпила въ училището.

— Разбира се, ти трѣбва да го съжалишъ и да отивашъ редовно на училище. Навѣрно, азъ ще мога да наглеждамъ детето. Кѫде живѣете?

— Хе натамъ. Като повървишъ малко, ще стигнешъ до кѫщата на Бракенъ. Но нѣма защо да бъхтешъ пѫть. Това не е твоя работа. Децата се гледатъ много мѫчно.

— Ще се опитамъ, — забележилъ кротко Берти, който любопитствувалъ да види бебето: той не билъ виждалъ още малки деца. — А ти върви на училище!

— Добре, ще вървя, — рекло девойчето и припнало толкова бързо, колкото му позволявали бащинитѣ му обувки, десеть пѫти по-голѣми отъ нозетѣ му.

Не привикналъ къмъ дълги разходки, Берти се уморилъ, но състраданието и любопитството му придали бодрость и той закрачилъ по локвестия пѫть. Обувкитѣ и чорапитѣ му се изцапали още повече. Стигналъ до една хижа. Потропалъ. Никой се не обадилъ отъ вѫтре. Берти решилъ да влѣзе.

Най-напредъ видѣлъ бедно легло, а на него — болна жена. На пода се търкаляло дете съ много голѣма глава. Край огъня седѣло друго, което държело въ рѫцетѣ си нѣщо чудновато, завито въ дрипи. Това чудновато нѣщо плачело. Берти разбралъ, че това ще да е бебето, за което момичето се боело — да не би да се попари.

Когато Берти влѣзълъ, момчето, което държело бебето, погледнало влѣзлия съ острия погледъ на чернитѣ си очи и казало съ изплашенъ гласъ:

— Мамо, нѣкакъвъ господинъ иде!

Берти си снелъ шапката и пристѫпилъ къмъ леглото.

— Много ли сте болна? — запиталъ той жената съ любезенъ ласкавъ гласъ. — Срещнахъ едно момиче, което… се толкова много безпокоеше за детенцето, че… азъ обещахъ… да се погрижа… да го отмѣня тукъ…

Жената се повдигнала на лакътъ и погледнала Берти безпокойно и разсѣяно.

— Охъ, малки господинчо, едва ли би можалъ да ни помогнешъ. Освенъ — ако имашъ да ни дадешъ нѣкоя пара и друга…

Жената го изгледала сърдито и се повалила на леглото.

— Не мога ли да ви помогна съ нѣщо друго? — запиталъ плахо Берти.

— Съ какво друго? — намѣсило се онова момче, което се търкаляло на пода. — Може би, ти имашъ поне медни пари, а?

— Не, нѣмамъ.

Въ това време детето се разплакало, и момчето почнало да го клати силно.

— Недей го тръска тъй! — рекълъ съ безпокойство Берти. — Това ли детенце наричате бебе?

— Разбира се, — отвърнало грубо момчето, което наричали Дикъ. — Това е то — проклетото бебе! Разплаче ли се, не можешъ го умири. А ти защо питашъ? Влиза ли ти въ работа?

— Мислѣхъ, че ще мога да го позалиша, — казалъ страхливо малкиятъ графъ. — Обещахъ на сестра ти…

Дикъ се изсмѣлъ диво и рекълъ:

— Бебето ще ти издраще муцуната, бе! Да не мислишъ, че е лесна работа?

Момчето, което лежало по коремъ, се обърнало на едната си страна и рекло на Берти:

— Ти изглеждашъ добъръ господинъ. Недей се сърди на Дика! Той си счупи крака. Мама е болна. Отъ вчера не сме турили нищо въ уста.

И едри сълзи закапали при тия думи отъ очитѣ му.

— Ахъ, Боже Господи, що да правя? — викналъ съ въздишка малкиятъ графъ, като си спомнилъ за паритѣ и часовника.

Той застаналъ предъ детенцето и почналъ да му казва съ умиленъ гласъ:

— Бебе, мило бебе, недей плака!

Сетне се навелъ надъ него и му замахалъ съ червения си коприненъ поясъ. Червената свила привлѣкла погледа на бебето. То млъкнало, прострѣло рѫчици къмъ пояса и най-сетне се засмѣло. Берти се зарадвалъ на своя успѣхъ. Той си развързалъ пояса и го далъ на бебето.

Очитѣ на Дика свѣтнали.

— Господине, — рекълъ той. — Това може да се продаде.

— О, не, не бива! Нека бебето си играе съ него. Колко му сѫ хубави очитѣ и колко мило се смѣе!

— И обувкитѣ може да се продадатъ, — продължилъ Дикъ, като разгледалъ новитѣ обувки съ сребърни закопчалки на Бертовитѣ нозе.

— Стига си дрънчилъ^[1], Дикъ! — викналъ Томъ на брата си. — Не те ли е срамъ?

Берти не знаелъ, що да прави. Да си продаде обувкитѣ му се виждало невъзможно: какъ ще ходи босъ? Но той разбралъ, че семейството е гладно и нѣма кой да го нахрани. Тогава си спомнилъ за единъ светия, за когото билъ челъ въ книгитѣ, че си далъ дрехата на единъ беднякъ.

И запиталъ Дика:

— Наистина ли може да се продадатъ моитѣ обувки?

— Може, може. Ще дадатъ за тѣхъ пари, колкото да купимъ нѣщо за ядене. Ще има и млѣко за бебето.

— Недей обира малкия господинъ! — казала майката съ слабъ гласъ.

— Добре, — казалъ Берти. — Да ти ги дамъ, но какъ ще вървя безъ обувки?

— Както вървишъ сега, и дори по-добре. Нѣма да се спъвашъ о камънитѣ. А за бѣгане е най-лесно босъ. Виждашъ ли ни насъ? Откакъ сме се родили, не сме обували обувки.

На Берти дошло на езика да каже, че ще го бѫде срамъ да ходи босъ, но се сѣтилъ, че такива думи не бива да се казватъ предъ деца, които никога не сѫ имали обувки. Безъ да се колебае, той си изулъ обувкитѣ.

— Ето, — рекълъ. — Продайте ги и си купете хлѣбъ.

Дикъ се хвърлилъ къмъ обувкитѣ и почналъ да ги разглежда, като ги въртѣлъ въ рѫцетѣ си.

— Колко ме е ядъ, че не мога самъ да отида да ги продамъ! Хайде, Томе, тичай по-скоро при бабата-продавачка и ни купи хлѣбъ, месо, картофи, млѣко за бебето, за мама ракия и още нѣщо, ако старата ти даде.

Когато Томъ излѣзълъ съ обувкитѣ, настѫпило мълчание. Само бебето проплаквало отъ мигъ на мигъ. Дикъ рекълъ по едно време:

— Малки господине, я налѣй въ котела вода и го сложи на огъня! Поради тая проклета счупена нога не мога да стана. А добре би било, ако водата кипне, докле се върне Дикъ.

Берти се заелъ съ готовность за работа. Той вдигналъ съ две рѫце тежкия котелъ, който му стигалъ чакъ до колѣнетѣ, налѣлъ въ него вода и съ голѣмъ трудъ го намѣстилъ на огнището. Тая работа му се видѣла мѫчна. Още по-мѫчно му се видѣло да раздуха огъня, но най-после успѣлъ да направи и това. Отъ пепельта на огнището мокритѣ му дрехи станали мръсно-кафени. Влѣзла му пепель и въ очитѣ и дълго следъ това трѣбвало да ги търка, за да му премине болката.

— Колко си неумѣлъ! — казалъ му Дикъ. — Вижда се, че не си залавялъ до сега никаква работа, голѣмъ дръвникъ си!

Най-сетне Томъ дошелъ. Той донесълъ кошница, пълна съ покупки.

— Колко нѣща ми даде бабата за обувкитѣ! — викналъ радостно той. — Два хлѣба, цѣло кило месо, лукъ, картофи, телешко печено, бутилка млѣко и бутилка ракия. Освенъ това — и кѫсче луканка. Него ми даде прибавка.

— Дай да видя! — викналъ Дикъ.

Като разгледалъ нѣщата, той казалъ на Берти:

— Дай на бебето да пие млѣко, а ние съ Тома ще сготвимъ.

Малкиятъ графъ пресипалъ часть отъ млѣкото въ тънка кратуна съ гумена запушалка и я поднесълъ до устата на бебето, което почнало жадно да смуче.

— Погрижете се и за майка си! — рекълъ Берти.

Томъ, който презъ това време дъвчелъ кѫсче хлѣбъ, налѣлъ на майка си чашка ракия, сипалъ въ нея гореща вода, сложилъ малко захарь и подалъ питието на майка си. Болната го изпила, безъ да си отвори очитѣ. После й дали хлѣбъ и кѫсче телешко.

Двамата братя нарѣзали зеленчукъ и месо и нахвърляли нарѣзаното въ котела. Бебето изпило млѣкото и почнало да гризе една хлѣбна кора, що му подалъ Берти. Момчетата се били улисали въ готвенето. Тѣ забравили своя благодетель. Дори и бебето било толкова заето съ кората, че си не спомняло вече за червения поясъ, отдавна изцапанъ съ пепель.

Като разбралъ, че не е потрѣбенъ вече никому, малкиятъ графъ се измъкналъ отъ стаята. Но колко трудно му се видѣло да върви босъ! Още при първата крачка си чукналъ крака о единъ камъкъ и писналъ отъ болка. Какъ ще върви по-натамъ?

Било вече пладне. Отвѫдъ полетата се виждала гора. Хубава гора. Тамъ трѣбва да е прохладно. Навѣрно, има и вода. Има и сѣнка — да си поспи човѣкъ.

Слънцето печело силно. Берти билъ уморенъ. Усѣщалъ жажда. Освенъ това, макаръ да се радвалъ, че е помогналъ на беднитѣ деца, тѣхната неблагодарность го наскърбявала.

Но той си казалъ:

— Нима пъкъ трѣбва да очакваме благодарность за добринитѣ, що правимъ? Тогава е по-добре никакъ да ги не правимъ.

Той се запѫтилъ къмъ гората. Пѫтеката била мека. Тя минавала презъ ливади. Дълго вървѣлъ по нея малкиятъ графъ, додето стигне до гората. Най-после легналъ подъ първото дърво, що му се изпрѣчило на пѫтя. Отъ нозетѣ му течела кръвь. Ухапала го оса. Страшно го заболѣло. Но — трѣбвало да търпи.

Като си спомнилъ онова, що билъ челъ по книгитѣ и слушалъ отъ учителя си, Берти се утешилъ.

— Христосъ и светиитѣ сѫ търпѣли много по-голѣми мѫки, — си казалъ той.

Както лежелъ на тревата, той гледалъ фазанитѣ, които минавали, влачейки дългитѣ си шарени опашки, дроздоветѣ, които кълвѣли червеи и бръмбарчета, кълвачитѣ и другитѣ птици. Най-после заспалъ.

Когато се събудилъ, слънцето било климнало къмъ западъ. Сѣнкитѣ били дълги. Берти си вдигналъ главата и видѣлъ предъ себе си момче — загорѣло, босо, парцаливо, прилично на просяче. Момчето гледало Берти, а Берти — него, но и двамата се гледали съ любопитство.

Малкиятъ графъ си помислилъ:

— Навѣрно, и тоя е беднякъ, като Тома и Дика. Много ми е жално, че нѣма съ що да му помогна.

Онова момче държело задъ гърба си нѣщо, което се мѫчело да скрие. Въ другата му рѫка имало прибори, направени отъ прѫчки, връвчици, вѫзли и клупове. Берти знаелъ, че това сѫ примки. Той билъ виждалъ, какъ въ неговитѣ гори пазачитѣ намиратъ такива примки и ги развалятъ.

— Охоооо! — викналъ той, като скочилъ. — Разбрахъ! Ти си хваналъ фазанъ. Не те ли е грѣхъ да крадешъ?

Момчето, което било на години колкото Берти, се много изплашило. То разбрало, че има работа съ дете на знатни родители.

— Милички господине, моля ви се, недейте ме обажда! — рекло то. — Ще ви дамъ птицата. Само недейте ме обажда!

— Тя ми не трѣбва, — отвърналъ презрително Берти. — Какъ смѣешъ да ми предлагашъ тая птица? Тя е чужда, а ти си я убилъ. Значи, ти си крадецъ!

— Да, но… но… опитало се да се оправдае момчето. — И татко ги ловѣше.

— Значи, и той е крадецъ!

— Не, не, той бѣше добъръ, много добъръ бѣше къмъ мене, но умрѣ. Има година вече. И мама е болна. Сестрицата ми сѫщо лежи. Нѣма що да ядемъ. А сестрицата ми плаче, плаче… И ето, азъ взехъ примкитѣ, които бѣше направилъ баща ми, и тръгнахъ по гората. Що да правя? Ако ме обадите, ще ме затворятъ, като баща ми. Що ще стане тогава съ мама? Ами съ сестричето ми? Тѣ си нѣматъ никого, освенъ мене.

— Азъ не знамъ, чия е гората, и затова не мога да те обаждамъ. Па и да знаехъ, пакъ не бихъ те обадилъ. Азъ не съмъ пазачъ. Но не правишъ добре, като крадешъ.

— Що да правя?

— Нали знаешъ, чия е гората?

— Знамъ.

— Ще отидешъ при господаря и ще му отнесешъ птицата. Ще му поискашъ прошка и ще обещаешъ, че за напредъ нѣма вече да правишъ това.

— Азъ ли да отида? За нищо на свѣта! Щомъ ме видятъ, ще ме затворятъ.

Въ това време между дърветата се мѣрнали две сѣнки. Момчето прошепнало:

— Пазачитѣ!

И, като хвърлило примкитѣ и птицата на колѣнетѣ на Берти, побѣгнало. Малкиятъ графъ билъ толкова поразенъ отъ неочакваната случка, че не можалъ да каже дума. Момчето се изгубило. Веднага следъ това се явили двама горски пазачи съ пушки. Единъ отъ тѣхъ грубо хваналъ Берти за яката и му викналъ:

— Ахъ ти, негоднико! Пипнахъ ли те най-после? Ще изедешъ такъвъ бой, какъвто не си и сънувалъ!

Берти дошелъ на себе си. Той се изправилъ и казалъ съ достойнство:

— Лъжете се. Азъ не съмъ убилъ тая птица.

Пазачътъ се ядосалъ. Той видѣлъ калнитѣ дрехи на момчето, боситѣ му крака, мъртвата птица и примкитѣ. Не обърналъ внимание на това, че кучетата, които познаватъ по-добре отъ хората, кой е зълъ и кой — добъръ, душели приятелски Берти.

Единиятъ пазачъ взелъ фазана и примкитѣ, а другиятъ извилъ рѫцетѣ на Берти задъ гърба му и ги вързалъ, па го повелъ. Като излѣзли отъ гората, пазачитѣ се спрѣли да приказватъ. Оня, който водѣлъ момчето, казалъ на другаря си:

— Господарьтъ ще бѫде тая вечерь въ града. Ти върви, а азъ ще отведа тоя негодникъ у насъ и ще го затворя до утре зарань. Каква смѣлость у тия разбойници! Да бѣше убилъ заекъ — както и да е. А то — фазанъ!

Следъ това ударилъ Берти съ пестникъ по гърба и го подкаралъ отново. Малкиятъ графъ се извърналъ и рекълъ възмутено:

— Вие сте много лошъ човѣкъ! Много лошъ! Едъръ и силенъ, а — при това — жестокъ. Това е неблагородно.

— Ахъ ти, проклето дяволче! — викналъ пазачътъ и лепналъ такъвъ плесникъ на Берти, че момчето щѣло да падне. — Ти ли ще ме учишъ на умъ? Като те напердаша, ще млъкнешъ изведнъжъ! Открадналъ си отъ нѣкое богатско дете дрехи, както открадна тоя фазанъ. Да си можелъ, и обувки си щѣлъ да откраднешъ.

Стигнали до кѫщата на пазача. Мѫжътъ потропалъ смѣло. Излѣзли жена му и децата му да го посрещнатъ.

— Какъвъ е тоя, дето го водишъ? — попитала жената.

— Крадецъ на фазани. Единъ отъ онова семейство, което постоянно краде птици и зайци въ нашата гора. Пипнахъ го най-сетне.

— Какво ще стане съ него? — запитало едно отъ момчетата.

— Презъ нощьта ще го затворя въ кокошарника, а утре ще го отведа при господаря.

— Азъ не съмъ кралъ птици, — заявилъ Берти, като погледналъ пазача право въ очитѣ. — Азъ съмъ графъ Авильонъ.

— Стискай си езика, или ще го отрѣжа! — крѣсналъ пазачътъ. — Ти искашъ и да се подигравашъ съ мене! Графъ — съ примки и фазанъ въ рѫце! И безъ обувки. И цѣлъ окалянъ.

Той стисналъ Берти за яката и го повелъ, па го тласналъ въ кокошарника и го затворилъ. Неочакваната поява на момчето изплашила кокошкитѣ и пѣтела. Почнали да плѣскатъ съ криле, да кудкудякатъ, да скачатъ. Пѣтелътъ изкукуригалъ.

— Тая вечерь ще спишъ тукъ, а утре вечерь — въ затвора! — викналъ пазачътъ и си отишелъ.

Берти падналъ на купчината мръсна слама и се разплакалъ. Нозетѣ му били кървави, изранени. Цѣлото тѣло го болѣло. Отъ гладъ и умора му се виело свѣтъ.

— Ако е толкова мѫчно да се живѣе, — си помислилъ той, — какъ се намиратъ хора да живѣятъ до сто години?

Въздухътъ билъ тежъкъ, разваленъ, вонещъ. На Берти все повече прилошавало. Какъ ще прекара тая нощь? Той ще умре. Нищо! Нека умре! По-добре смърть, отколкото такъвъ животъ.

По едно време отъ малкото прозорче се зачулъ ласкавъ женски гласъ:

— Клето момченце, ето ти вода, малко хлѣбъ, млѣко и сирене. Само недей казва на мѫжа ми, че съмъ ти донесла.

Като станалъ съ голѣма мѫка, Берти взелъ донесеното.

— Благодаря ви, госпожо — рекълъ той съ слабъ гласъ. — Много ви благодаря. Но ви увѣрявамъ, че азъ не съмъ убилъ птицата. Азъ съмъ наистина графъ Авильонъ.

Когато жената си влѣзла въ кѫщи, запитала мѫжа си:

— Увѣренъ ли си, че това момче е наистина крадецъ? То казва, че е графъ. Па и по всичко се вижда, че не е просто дете.

— Босоногъ графъ! — разсмѣлъ се пазачътъ. — Ти си глупава, като рѣпа. Не го ли виждашъ по дрехитѣ, че е крадецъ? Азъ съмъ го виждалъ сума пѫти въ нашата гора, но все е успѣвалъ да избѣга. Най-после го пипнахъ. Господарьтъ ще ме награди.

Съпругата не посмѣла да каже следъ това дума, защото знаела, че мѫжъ й се лесно разядосва. А като се ядоса, почва да бие.

Презъ това време малкиятъ графъ ядѣлъ съ охота донесеното. Когато почналъ да пие млѣко, отъ нѣкѫде се примъкнало къмъ него едно мъничко кученце — бѣло, съ черни петна. При свѣтлината на месеца, която минавала презъ малкото прозорче, Берти разгледалъ кученцето. То било нюфаундленско, на около четири месеца. Момчето му се зарадвало много. Кученцето почнало да дърпа хлѣбъ отъ рѫцетѣ на Берти и да си пъха муцунката въ паницата съ млѣко. Момчето на драго сърдце си раздѣлило храната съ него. То се радвало, че си има другарь.

Но най-после умората надвила. Малкиятъ графъ заспалъ, както билъ пригърналъ кученцето. Той се пробуждалъ много пѫти презъ нощьта. Викалъ слугинята, бавачката, слугата. Но никой се не явявалъ. По едно време, както билъ притисналъ кученцето до гърдитѣ си, извикалъ колкото му сила държи:

— Азъ не съмъ ловилъ фазани. Азъ съмъ графъ Авильонъ. Нѣмате право да ме държите въ тоя затворъ. Пуснете ме! Пуснете ме!

Кокошкитѣ се събудили, почнали да бъхтятъ крила, да издаватъ уплашено звукове. Кученцето наченало да ръмжи безспокойно. После всичко затихнало. Въ кѫщата на пазача всички спѣли, а той билъ отдавна отишелъ съ пушката си и съ две кучета въ гората — да дебне крадци и ловци на чужди дивечъ. Малкиятъ графъ презъ това време сънувалъ страшни сънища.

Почнало да се разсъмва. Пѣтелътъ пропѣлъ. На прозорчето се показало широкото и добродушно лице на пазачката.

Тя казала:

— Момченце, Джорджъ ще дойде да те вземе въ осемь часа. Той е много строгъ. Но нали ти не си хваналъ фазана?

— Не, — отвърналъ Берти съ отпадналъ отъ мѫки гласъ. — Изглежда, че ме тресе. Имамъ треска.

— Кажи тогава кой е убилъ птицата. Ако ни кажешъ, Джорджъ ще те пусне. Ще хапнешъ супа, а после ще те качимъ на магарето и ще те откараме у васъ. Кажи.

— Не, госпожо, това не мога да кажа, — рекълъ решително малкиятъ графъ. — Нѣмамъ право да го кажа.

Жената пуснала птицитѣ. Следъ това почнала отново да разпитва момчето, кой е крадецътъ и какъ сѫ се озовали примкитѣ и фазанътъ у него. Но и тоя пѫть Берти не издалъ крадеца. Той седѣлъ на мръсната слама, галѣлъ кученцето и мълчелъ.

Дошелъ пазачътъ.

— Хайде излизай, негоднико! — викналъ той на Берти. — Тръгвай да си получишъ наградата: сто прѫчки по голо и единъ месецъ затворъ само на хлѣбъ и вода. Тогава ще престанешъ да крадешъ.

Берти излѣзълъ отъ кокошарника, едва държайки се на слабитѣ си болни нозе. Кученцето тръгнало по него.

— Вие се обръщате къмъ мене грубо безъ причина, — рекълъ съ достойнство малкиятъ графъ на пазача. — Азъ и тъй ще тръгна съ васъ.

Сетне прибавилъ плахо:

— Кученцето иска млѣко. Гладно е, горкото!

— Я тръгвай, безъ да дрънкашъ! Това не е твоя работа.

И пазачътъ хваналъ момчето за яката и го хвърлилъ въ една талига. Потеглили. По-мѫчително пѫтуване Берти не можелъ да си представи. Отъ силното друскане той едва не изгубилъ съзнание. Слава Богу, че до дома на господаря не било далече.

Стигнали. Една едра жена отворила вратата на чифлика, всрѣдъ чиито дворъ се издигнала висока кѫща.

— Крадецъ ли си хваналъ? — запитала вратарката.

— Крадецъ зеръ! И то съ примки и убитъ фазанъ. Какво ще речешъ следъ това, а?

— Ще река, че си опитенъ пазачъ. Че ще те наградятъ, навѣрно. Може и да те повишатъ.

Пазачътъ слѣзълъ отъ колата, хваналъ Берти за врата и го повѣлъ съ достойнство, като човѣкъ, който си знае цената. Стигнали до голѣмата хубава кѫща.

Предъ вратата стоялъ лакей.

Искамъ да видя господаря, — рекълъ пазачътъ. — По важна работа.

— Господарьтъ те чака.

Влѣзли. Слугитѣ изглеждали съ любопитство и очудване малкия пленникъ.

— Крадецъ! — казвалъ пазачътъ съ гордость, минавайки край тѣхъ. — Цѣла зима и цѣла пролѣть го дебна, но на край го пипнахъ.

Тѣ влѣзли въ библиотеката — голѣма хубава стая, всрѣдъ която седѣлъ предъ писмена маса старъ господинъ съ приятна външность.

Грубиятъ Джорджъ се изведнъжъ измѣнилъ. Той почналъ да се кланя унизено, да се свива, да се усмихва мазно. Сложилъ на масата примкитѣ и птицата и казалъ:

— На мѣстото на престѫплението го заловихъ, съръ. Цѣла зима го дебнахъ. Той е синъ на оногова, който попадна въ затвора и тамъ умрѣ.

— Колко е мъничъкъ, горкиятъ! — казалъ господарьтъ, като почналъ да разглежда престѫпника. — Той е още детенце.

— О, недейте го гледа, че е малъкъ, съръ! — казалъ Джорджъ. — Въ кражбитѣ той надминава и голѣмитѣ. Той е страшенъ крадецъ.

Въ това време Берти излѣзълъ напредъ и казалъ съ слабъ гласецъ:

— Той има грѣшка, съръ. Азъ не съмъ открадналъ фазана. Азъ съмъ графъ Авильонъ.

— Господи Боже! — викналъ господарьтъ, който скочилъ отъ креслото, като чулъ думитѣ на момчето.

И — като се обърналъ къмъ пазача — рекълъ му:

— Ти си непоправимъ идиотъ. Веднага те уволнявамъ и предавамъ на властитѣ — да те сѫдятъ. Този е малкиятъ графъ, когото търсятъ по цѣлия островъ и едва ли не по цѣла Англия. Махни се отъ очитѣ ми!

Сетне казалъ на Берти:

— Много ми е съвестно, мило момченце, че сѫ постѫпили къмъ тебе толкова грубо. Извини ме! Азъ не знаехъ нищо за това.

Но Берти не слушалъ извиненията на господаря. Въ ушитѣ му звънтѣло. Предъ очитѣ му играели червени крѫгове. Той падналъ въ несвѣсть предъ нозетѣ на стария господинъ.

Почналъ да звъни звънецътъ. Цѣлата кѫща се събрала. Най-после свѣстили малкия графъ.

— Моля ви, недейте уволнява своя пазачъ, — рекълъ Берти, като си отворилъ очитѣ и видѣлъ надъ себе си господаря. — Той е мислѣлъ, че си върши работата, както трѣбва. Наистина, азъ му казахъ, кой съмъ, но той… безъ обувки… въ тия дрехи… той не можеше да повѣрва. Не, той не е виновенъ. После… ще ли ми позволите да купя кученцето? То гладува тамъ, въ кокошарника.

Съръ Хенри — тъй се казвалъ стариятъ господинъ — пратилъ веднага да съобщатъ на бабата на Берти, че внукъ й е у тѣхъ. Оказало се, че тѣ сѫ търсили детето по съвсемъ друга посока, защото лодкарчето ги излъгало.

Берти станалъ. Той скръбно се разхождалъ по терасата, предъ замъка на съръ Хенри, а следъ него подскачало кученцето, доведено отъ кѫщата на пазача.

— За що мислишъ, мое дете? — запиталъ го господарьтъ, който билъ благороденъ и образованъ човѣкъ.

Устнитѣ на момчето затреперили. То рекло:

— Азъ виждамъ… че не струвамъ нищо… Хората сѫ добри къмъ мене само заради паритѣ ми и заради моята графска титла. А когато нѣмамъ пари и не могатъ да ме познаватъ, че съмъ графъ… виждате, що излиза.

И едри сълзи закапали по лицето му.

Но съръ Хенри го утешилъ.

— Мое мило момче, — му казалъ той. — Не е важно, кои сме и какви сме, а що правимъ. Нито титлитѣ, нито богатството значатъ нѣщо. Ако се грижимъ само за себе си, всички ние — и богати, и бедни — не струваме нищо. Нѣма значение това, че хората се отнасяли къмъ насъ добре или зле. Важно е — какъ се отнасяме къмъ тѣхъ ние. И къмъ добритѣ и къмъ злитѣ трѣбва да се отнасяме добре.

— Вѣрно е, — рекло момчето. — Ще се мѫча винаги да постѫпвамъ така.

Бележки

[1] Дрънча, дрънкамъ — (разг. пренебр.) говоря много, напусто. — Бел.ел.кор. ↑