Николай Райнов
Животнитѣ зимуватъ (Руска приказка)

Единъ бикъ вървѣлъ по гората. Срещналъ овенъ.

— Накѫде, овньо?

— Ще искамъ отъ зимата малко топли дни, биче. А ти — накѫде?

— По разходка.

— Да вървимъ заедно.

— Да вървимъ.

Тръгнали заедно. Срещнали свиня.

— Накѫде, свиньо?

— Ще поискамъ отъ зимата малко топли дни, приятели. А вие накѫде сте тръгнали?

— И ние натамъ. И ние за това.

— Тогава да вървимъ заедно.

— Да вървимъ.

Тръгнали тримата по-натамъ. Срещнали гѫска. Спрѣли я.

— Накѫде, гѫско?

— Ще искамъ топли дни отъ зимата.

— Тогава тръгвай следъ насъ! И ние сме тръгнали по сѫщата работа.

Тръгнали четиримата. Вървятъ: бикътъ най-напредъ, следъ него — овенътъ, после — свинята, а най-отзадъ — гѫската. По едно време срещнали пѣтелъ.

— Чакай, петльо! Накѫде?

— Ще искамъ топли дни отъ зимата, братя. А вие — накѫде?

— И ние отиваме по сѫщата работа. Тръгни съ насъ!

— Да тръгна. Много обичамъ весела дружина. Самъ не ми се върви.

Тръгнали петимата. По едно време пѣтелътъ запиталъ гѫската, знае ли, кѫде живѣе зимата.

— Не знамъ, — отвърнала гѫската. — Свинята знае.

— Накѫде вървимъ, свиньо? Знаешъ ли пѫтя къмъ зимата?

— Не го знамъ, гѫско. Трѣбва да го знае свинята. Нея запитай.

— Свиньо, знаешъ ли, накѫде ни водишъ?

— Азъ не ви водя, а — овенътъ. Той знае пѫтя. Него запитайте.

— Овньо, накѫде си ни повѣлъ. Тоя пѫть води ли къмъ кѫщата на зимата?

— Не знамъ. Не виждате ли, че ви не водя азъ, а — бикътъ? Той знае пѫтя.

— Накѫде води тоя пѫть, биче? Къмъ кѫщата на зимата ли?

— Кой го знае накѫде води! Не виждате ли, че вървимъ на посоки?

Спрѣли се на единъ кръстопѫть. Нѣма кого да запитатъ, по кой пѫть се отива къмъ живелището на зимата. Мислили, мислили, най-сетне бикътъ рекълъ:

— Слушайте, братя! Да тръгнемъ хе по онзи пѫть. Все ще ни заведе нѣкѫде. А колкото за зимата, и безъ да я търсимъ, тя ще ни намѣри.

Тръгнали по пѫтя и той ги отвелъ въ една гора. Спрѣли се тамъ. А додето вървѣли, много време се минало. Почнали да си приказватъ:

— Струва ми се, че застудява, — рекълъ бикътъ.

— Азъ не усѣщамъ нищо, — казалъ овенътъ, — но вълната ми се развѣва. Трѣбва да е излѣзълъ вѣтъръ.

— Студено ми е на зурлата, — продумала свинята. — Май че зимата наближава.

— Наближава, наближава, — рекла гѫската. — И азъ усѣщамъ.

— Кукуригуууру! — обадилъ се пѣтелътъ. — Нека приближава. Нали сме тръгнали да я диримъ?

Зарадвали се всички, че зимата иде. Но по едно време бикътъ казалъ:

— Здраво се застуди, братя. А зимата я още нѣма да й поискаме топли дни. Кѫде да вървимъ да се топлимъ?

— Кажи ти, кѫде! — викнали животнитѣ изъ единъ гласъ.

— Хайде да си направимъ кѫща. Инакъ ще измръзнемъ. Азъ ще насѣка греди, а вие ще ги наредите и сковете. Ще си имаме кѫща — който ни види, да ни завиди. Отъ студъ нѣма да се боимъ.

Но другитѣ животни били ленивички. Никакъ имъ се не работѣло.

Овенътъ рекълъ:

— Моятъ кожухъ ме топли. Вижте, колко му е гѫста вълната. И безъ кѫща ще прекарамъ студенитѣ дни.

Свинята казала:

— Мене не ме е страхъ отъ студове, каквито и да сѫ. Ще се заровя въ земята и ще презимувамъ.

Гѫската се обадила:

— И на мене е лесно. Ще кацна на нѣкое дърво, ще си постеля едното крило, а съ другото ще се покрия. Нѣма да усѣтя ни студъ, ни мразъ.

Пѣтелътъ викналъ:

— И азъ не ща кѫща. И азъ имамъ крила. Комуто трѣбва кѫща, да си направи.

Разбралъ бикътъ, че ще трѣбва самъ да се залови за работа.

— Правете както щете, — рекълъ. — Азъ ще си градя кѫща. И безъ помощници ще мина.

Насѣкълъ отъ гората дървета, набилъ ги въ земята, други наковалъ едно надъ друго до тѣхъ и се издигнала кѫща. Заживѣлъ въ нея.

Дошла зимата. Но каква зима? Страшна и ужасна. Па и не била сама: и братъ й билъ съ нея — мразътъ. На животнитѣ и на умъ не дошло да поискатъ отъ нея топли дни: тъй ги стегнали студоветѣ, че всичко забравили.

Овенътъ отишелъ при бика и почукалъ на вратата на кѫщата му.

— Пусни ме, братко, да се огрѣя!

— Не, овньо, нѣма кѫде. Само за мене има мѣсто. Ти си ималъ топълъ кожухъ, та и отвънъ ще презимувашъ. Не те пускамъ. Най-сетне, поискай отъ зимата да ти отпусне малко топли дни.

— Зимата не ще да слуша. Искахъ, но не дава. Отвори ми. Ако ми не отворишъ, ще се засиля, та ще откъртя отъ стената нѣкоя греда. Тогава и тебе ще стане студено.

Подалъ си бикътъ главата презъ вратата. Студено! Много студено! Ако не пусна овена, наистина ще откърти греда и въ кѫщата ще почне да духа. А откърти ли още нѣколко греди — отъ студъ нѣма да може да се стои.

Пусналъ овена. Въ кѫщата нѣмало мѣсто за двамина, — ала като се посбрали — дори по-топло имъ станало.

Ето че и на свинята достудѣло. Потропала на вратата.

— Пусни ме, брате биче, да се погрѣя. Замръзнахъ. Люти студове започнаха.

— Що се боишъ отъ студоветѣ? Зарови се въ земята и презимувай. Или помоли зимата да ти даде топли дни.

— Стига си приказвалъ! Отваряй по-скоро. Ако ми не отворишъ, ще подрия съ зурлата си всички подпорки и ще ти съборя кѫщата. Заклевамъ ти се, че ще я съборя.

Що да се прави? Видѣлъ бикътъ, че свинята се не шегува: наистина, ще му събори кѫщата. Пусналъ я. За трима нѣмало мѣсто, но трѣбвало да се смѣстятъ. Посбрали се и въ кѫщата станало още по-топло.

По едно време дошла гѫската. И тя помолила да й отворятъ.

— Нѣма мѣсто, — рекълъ бикътъ. — Мнозина сме и все сме едри. Напълнили сме кѫщата. Па и защо ти е да влизашъ? Нали си имашъ две крила? Едното ще си постелешъ, а съ другото ще се завиешъ. Ще ти бѫде по-топло, отколкото ни е намъ.

— Стига сѫ тия приказки! Отваряй по-скоро, че съмъ замръзнала. Ако ме не пуснешъ, ще изскубя всичкия мъхъ отъ стенитѣ и вѣтърътъ ще почне да духа въ кѫщата ти. Ще измръзнете до единъ.

Пуснали и гѫската. Дошелъ пѣтелътъ. Той пъкъ заплашилъ бика, че ще се качи на покрива и ще смъкне на земята всичката пръсть. Що да се прави? Трѣбвало да пуснатъ и него.

Кѫщата на бика станала толкова тѣсна, че нѣмало кой накѫде да се обърне. Но затова пъкъ на животнитѣ било топло. Топло имъ било и весело.

Като се стоплилъ добре, пѣтелътъ почналъ да си пѣе пѣсни. Пѣе си и за нищо не го е грижа. Но ето, че го чула Кума Лиса. А тя отдавна не била си хапвала пѣтлешко месце. Приискало й се да хване пѣтля и да го отнесе у дома си, но какъ да влѣзе въ кѫщата?

По цѣли нощи обикаляла тя, за да разбере по миризмата и по гласоветѣ на животнитѣ, колко сѫ и какви сѫ. Видѣла, че сама не ще може да стори нищо. Потърсила помощникъ. И намѣрила — дори не е единъ, а двама. Кой? Мечката и вълка.

Отишла при тѣхъ и имъ казала:

— Дайте ми нѣщо за ядене, приятели.

— Нищо нѣмаме.

— Ами искате ли — азъ да намѣря ядене и за трима ни?

— То се знае, че искаме, но кѫде ще го намѣришъ кумичке?

— Азъ съмъ го намѣрила вече и дори съмъ го заключила. Чака ни да отидемъ и да го изядемъ. За тебе, бабо Мецо, — цѣлъ бикъ. За тебе, кумчо Вълчо, — тлъстъ овенъ. А за мене — едно малко пѣтленце. Азъ съмъ доволна и отъ малко. Стига вамъ да е добре.

— Много ти благодаримъ, — рекли вълкътъ и мечката. — Никога нѣма да забравимъ добринитѣ, що ни правишъ. Хайде ни отведи да се нахранимъ.

Кума Лиса ги повела. Стигнали до кѫщата. Спрѣли се. Слушатъ: отвѫтре се разнасятъ звукове на всѣкакви животни.

— Колко животни си затворила, кумо Лисо? — попиталъ вълкътъ.

— Три затворихъ, но тѣ може да сѫ пуснали още.

— Не сѫ три, повече сѫ.

— Повече сѫ, много повече сѫ, — рекла и мечката. — Хайде, кумо Лисо, води ни!

— Не, тъй не бива. Гоститѣ влизатъ най-напредъ, а стопанката — подире имъ. Азъ ще ви отворя, а вие ще влѣзете.

Мечката рекла на вълка:

— Ти, кумчо Вълчо, влѣзъ пръвъ, а азъ подиръ тебе. Ако влѣза първа азъ, ще се изплашатъ.

— Не, не, — казалъ вълкътъ. — Ти, бабо Мецо, ще влѣзешъ първа. Ти си по-силна и по-едра. Такъвъ почтенъ гостъ трѣбва да влѣзе пръвъ.

— Добре, — рекла мечката.

Лисицата потропала. Отворила се вратата и мечката влѣзла. Но тъкмо влѣзла, и бикътъ я притисналъ съ рогата си о стената, като си навелъ главата, па изревалъ:

— Овньоооо, дръъъъжъ! Овньоооо, мушкай! Овньоооо, кѫсай!

Овенътъ се разтичалъ, че — като мушналъ мечката въ ребрата, съборилъ я на земята. Свинята се притекла, разгрухала се и почнала да скубе козината на мечката. Гѫската литнала, кацнала на главата на баба Меца и почнала да й кълве очитѣ. А пѣтелътъ — както билъ кацналъ на една греда — развикалъ се изъ цѣло гърло:

— Дайте я на менеееее! Дайте я на менеее!

Вълкътъ и лисицата чули тия викове и търтили на бѣгъ. Баба Меца едвамъ успѣла да се отърве и да избѣга. Настигнала вълка и му казала:

— Кумчо Вълчо, такова ядене, каквото ни бѣше приготвила кума Лиса, нито съмъ яла другъ пѫть, нито бихъ искала да го ямъ още веднъжъ. Такъвъ страхъ не съмъ брала никога. Тъкмо влѣзохъ въ кѫщата, кой знае отде се взе една проклета жена съ вила въ рѫка: като ме забоде въ стената, почудихъ се, какъ да се откѫсна. Че като надойдоха сума други хора — и домашни и гости: брой нѣмаха! Единъ ме мушка, другъ ме хапе, трети ме боде съ шило въ очитѣ. Страхъ да те съвземе! „Тукъ ще ми е смъртьта“, — си казахъ. А единъ месарь съ червена чалма, като се изправилъ на гредата, па се навелъ и току замахва къмъ мене остъръ ножъ и крещи: „Дайте я на менееееее! На мене я дайтееееее!“ Да ме бѣха дали на него, кумчо Вълчо, на кѫсове щѣше да ме насѣче.