Николай Райнов
Дяволъ и вещица (Шведска приказка)

Веднъжъ единъ дяволъ и една вещица почнали да се препиратъ, кой отъ двамата е по-хитъръ.

— Азъ съмъ, — казвалъ дяволътъ. — Не си ли слушала, че хората казватъ: „Хитъръ човѣкъ, брей! Цѣлъ дяволъ!“

— Ти недей слуша, що казватъ хората, — думала вещицата. — Тѣ се боятъ отъ тебе, затова те хвалятъ, че си хитъръ. А ти не си по-хитъръ отъ мене. Ако искашъ, да се хванемъ на облогъ.

— Добре, да се хванемъ.

Обзаложили се. Ако дяволътъ надхитри вещицата, тя ще му подари златна лула. Ако ли тя излѣзе по-хитра отъ него, той ще й направи златни чехли. Лулата трѣбвало да бѫде такава, че колкото и да се пуши съ нея, тютюнътъ й да се не свършва, а чехлитѣ да бѫдатъ толкова здрави, че колкото и да ходишъ съ тѣхъ, да нѣма скѫсване.

Добъръ облогъ. Толкова добъръ, че — като дочули за него дяволитѣ, завидѣли на своя братъ. И решили да му прѣчатъ, та да не вземе златната лула. Тъкмо намисли да направи нѣщо, тѣ усѣтятъ намѣрението му и развалятъ работата. Не му вървѣло никакъ на дявола, откакъ се обзаложилъ. Затова гледалъ и да се не среща съ вещицата.

Но тя виждала всичко. Единъ день отишла при него и го попитала:

— Е, дяволе, какъ ти вървятъ хитринитѣ? Има ли да се похвалишъ съ нѣщо?

— За сега нищо ново. Но тия дни съмъ се заелъ да направя нѣщо, което иска голѣма хитрина. Има едни селяни, младоженци. Много се обичатъ. Намислилъ съмъ да ги скарамъ.

— Добре, — казала вещицата. — Ако ги скарашъ, ще ти дамъ лулата. Но ако не успѣешъ, остави тая работа на мене: иска ми се да походя съ златни чехли.

Правилъ-струвалъ дяволътъ, не можалъ да смрази мѫжа и булката.

Рекълъ си тогава:

— Нека се опита и вещицата: да я видя. Щомъ не успѣхъ азъ, тя ли ще успѣе?

Вещицата отишла въ кѫщата на селянина. Мѫжътъ не билъ въ кѫщи, тръгналъ билъ за дърва. Жената му била сама.

— Добъръ день, булка.

— Далъ Богъ добро, бабо.

— Много добъръ мѫжъ имашъ.

— Слава Богу, наистина, е много добъръ. Ни веднъжъ не ми се е скаралъ. Угажда ми въ всичко. Все въ очитѣ ме гледа. И птиче млѣко да поискамъ, ще ми намѣри.

— Така изглежда, — рекла вещицата, па — като си снишила малко гласа — прибавила: — Но, да ти кажа, отначало всички мѫже сѫ такива, а отпосле се измѣнятъ. Нали и азъ съмъ имала мѫжъ, та зная! Мѫжъ ти има брада съ три дълги косъма. Отрѣжешъ ли ги, той ще си остане все такъвъ, какъвто е сега. Оставишъ ли ги да порастатъ, мѫжкото зло у него ще порасте и ще видишъ, че следъ време нѣма да можешъ го позна.

— Щомъ това му било цѣрътъ, работата е лесна, — казала жената. — Мѫжъ ми има обичай да си поспива следъ обѣдъ. Когато заспи, ще взема бръснача и ще ги отрѣжа.

Следъ това вещицата отишла въ гората, при мѫжа.

— Помага Богъ, синко.

— Далъ Богъ добро, бабо.

— Дърва ли сѣчешъ?

— Дърва зеръ. Трѣбватъ за въ кѫщи. Да има на що да готви булката.

— Добре правишъ, добре. Па и булката ти е много добра. Какъ я намѣри такава? Да ти се не начуди човѣкъ!

— Много добра е, да я поживи Господь.

Постояла вещицата, погледала, па рекла:

— Добра, добра, като жена. Не е отъ жена по-добра! Ние, женитѣ, си знаемъ, какви сме. Азъ съмъ стара: единиятъ ми кракъ е вече въ гроба, та не бива да си кривя душата. Който е водилъ жена, той знае.

Селянинътъ се замислилъ, като чулъ тия думи.

— Ба, — рекълъ — моята булка не е като другитѣ жени.

— Дано не излѣзе като тѣхъ. Но кой я знае? Не си й въ сърдцето. Легнешъ да спишъ, а тя — не дай Боже! — грабне бръснача, та те заколи. Какво правишъ тогава?

— Не думай такива думи, бабо! Грѣхъ ти на душата!

— А бе, азъ не казвамъ за жена ти, ами съмъ виждала такива жени, та за това ти говоря. Все се попредпазвай, когато легнешъ да си поспишъ: не е зле! Легни престори се на заспалъ, па гледай, що ще стане!

Мѫжътъ, разбира се, не повѣрвалъ, че жена му ще направи нѣщо такова, но — ще, не ще — запомнилъ думитѣ на бабата. Отишелъ си въ кѫщи. Похапнали. Той легналъ да поспи и се престорилъ на заспалъ.

Булката му издебнала тоя мигъ. Взела бръснача, приближила се тихичко до мѫжа си и го хванала за брадата.

Той скочилъ.

— Какво правишъ ти? Искашъ да ме заколишъ ли?

И я ударилъ толкова силно, че я съборилъ на земята. Викналъ следъ това съседитѣ и имъ разправилъ, що мислѣла да направи жена му. Разчуло се по цѣлото село. Отъ тоя день въ кѫщата на младоженцитѣ почнали да се чуватъ всѣки день кавги. Мѫжътъ си казвалъ на ума: „Тази жена е намислила да ме убие и да се омѫжи за другиго“. Я тя си мислѣла: „Имаше право бабата, като ми казваше, че мѫжкото зло расте, колкото расте брадата съ ония три проклети косъма. Мѫжътъ ми стана цѣлъ разбойникъ: да му се не надявашъ“.

Отишла вещицата при дявола и си поискала чехлитѣ. Далъ й ги дяволътъ: нѣмало що да прави, тя излѣзла по-хитра отъ него. Но той билъ толкова ядосанъ, за дето вещицата спечелила облога, че се не стърпѣлъ да й каже:

— Проклета вещице, ти може да се мислишъ за много хитра, но не си толкова хитра, колкото си зла. Никому добро не си направила. Напраздно хората обвиняватъ все мене и моитѣ братя за всичко зло, което имъ идва до глава. Ето, и тия селяни ще казватъ: „Какъвъ проклетъ дяволъ ни влѣзе въ кѫщата, та ни раздѣли“ А пъкъ то не е дяволътъ, а си ти, зла вещице.

— Тъй ли, — викнала бабата. — Да не мислишъ, че азъ съмъ като тебе — само зло да правя? Азъ правя и зло, и добро. Да се хванемъ на облогъ, че на тогова, комуто ти ще направишъ зло, азъ ще направя голѣмо добро.

— Бива, — рекълъ дяволътъ. — На що да се обзаложимъ?

— Който изгуби облога, да се удави въ морето.

— Съгласенъ съмъ.

Дяволътъ сключилъ договоръ съ единъ търговецъ, човѣкъ лакомъ за печалби. Условието имъ било: каквито стоки и да накупи търговецътъ, дяволътъ да му помогне да ги продаде за три месеца и то съ двойна печалба; това ще продължава седемь години; върви ли работата тъй, следъ седмата година дяволътъ ще вземе душата на търговеца.

Работитѣ тръгнали отъ добре по-добре. Търговецътъ купувалъ най-скѫпи стоки и ги продавалъ съ двойна, че дори и съ тройна печалба. И никоя стока не се задържала повече отъ два-три месеца. А много нѣщо се продавало още на другия день. Търговецътъ билъ толкова доволенъ отъ помощьта на дявола и толкова се увлѣкълъ въ купуване и продаване, че не усѣтилъ, какъ минали седемтѣ години.

На последния день отъ седмата година вещицата влѣзла въ магазина на търговеца. Влѣзла съ златнитѣ чехли.

— Откѫде ти сѫ тия чехли, бабо? За колко ги купи?

— Не съмъ ги купила. На облогъ ги спечелихъ.

— Съ кого се обзаложи?

— Съ дявола.

— Моля ти се, недей ми приказва за него, че утре вечерь ще дойде да ми вземе душата!

— Защо ще ти я вземе?

— Договоръ имаме: каквото купя, да се продаде най-късно следъ три месеца. Какво прави, какво струва тоя пусти дяволъ, не знамъ, но проклетитѣ стоки все се продаватъ — не чакатъ и три месеца.

— Тогава ти трѣбва да си много доволенъ, а?

— Какво приказвашъ? Какъ ще съмъ доволенъ? Утре ще ми вземе душата. Най-голѣмо добро ще ми направи онзи, който ме отърве отъ дявола. Не ща му вече ни печалбитѣ ни нищо. Не искамъ и да го знамъ.

— Има една стока, която ти не можешъ продаде не за три месеца, но и за три години.

— Коя е тя? Кажи ми я да я купя!

— Мене купи! Комуто и да ме продавашъ, никой нѣма да ме вземе. И самъ дяволътъ не ще иска да ме купи.

Търговецътъ купилъ вещицата, намазалъ я съ катранъ и я облепилъ съ пера и пухъ, па я затворилъ въ клетка. До вечерьта на другия день всичко, що билъ накупилъ, се разпродало. Само голѣмата грозна птица останала. Никой не ще да я купи.

Дошелъ дяволътъ.

— Хайде, байно, съ мене! — казва той на търговеца. — Тръгвай! Срокътъ изтече.

— Не мръдвамъ отъ тука. Ти си не устоя на обещанието. Нали всичката ми стока щѣше да се продаде? Остана ей оная птица, въ клетката.

Погледналъ дяволътъ — въ клетката стои вещицата и се хили.

— Ти ли си, проклета бабо? То се знае, че такава стока, като тебе, никой нѣма да купи. И азъ не те купувамъ: за какъвъ бѣсъ ми си? Отъ тебе само зло може да се очаква.

— Да ме извинишъ! — рекълъ търговецътъ. — Азъ видѣхъ отъ нея най-голѣмото добро: тя ми отърва душата.

Вещицата спечелила облога и дяволътъ се удавилъ.