Николай Райнов
Петъръ волътъ (Данска приказка)

Едно време живѣели въ едно ютландско село двама селяни, мѫжъ и жена. Тѣ имали голѣмъ чифликъ. И двамата били добродушни, дори малко глупавички. Имотътъ имъ билъ голѣмъ и много доходенъ, ала тѣ му се не радвали. Една имъ била мѫката, но затова пъкъ голѣма: нѣмали си деца. А защо имъ е толкова имотъ, като си нѣматъ наследникъ? Кому ще оставятъ земята и паритѣ следъ смъртьта си?

Отъ година на година двамата съпрузи забогатявали все повече и повече, но Богъ ги все не удостоявалъ съ милостьта да имъ подари рожба.

Единъ день селянинътъ купилъ на панаира хубавъ волъ. Животното било младо, силно и работно. Нарекли го Петъръ. Селянинътъ и жена му обикнали вола и се привързали къмъ него. А и Петъръ ги обичалъ. Освенъ това, той билъ много уменъ: разбиралъ всичко, каквото му кажатъ.

Една вечерь селянинътъ рекълъ на жена си:

— Толкова обикнахъ Петра, че — ако не бѣше волъ, а човѣкъ, — бихъ го усиновилъ. Жалко е, че не може да говори. Но знаешъ ли, що ми идва на ума? Ще запитамъ клисаря, дали не може да го научи да приказва. Клисарьтъ е много ученъ човѣкъ. Навѣрно, ще успѣе да свърши тая работа. А щомъ нашиятъ Петъръ проговори, ще си имаме добъръ и много уменъ наследникъ. Ще му оставимъ чифлика и другитѣ имоти.

— Много добре, — казала жената. — Клисарьтъ е наистина уменъ и ученъ. Той знае много по-добре отъ мене и отъ тебе „Отче нашъ“, може да чете и да пише, знае сума молитви. Защо да не може да научи единъ волъ да приказва? Та то не е кой знае каква мѫчна работа за единъ ученъ човѣкъ. Клисарьтъ изглежда да е умна глава. Иди го запитай.

Мѫжътъ отишелъ на другия день при клисаря и му повѣрилъ своитѣ намѣрения.

— Какъ ти се струва? — го запиталъ той. — Има ли нѣкакво срѣдство — да се научи нашиятъ Петъръ да приказва? Тогава ще мога да го усиновя: ще ми стане дете.

Клисарьтъ билъ много хитъръ. Той се не изсмѣлъ, като чулъ тоя въпросъ. Напротивъ, съ най-сериозенъ видъ се огледалъ наоколо — да види дали нѣма нѣкой да чуе, що си приказватъ, — и отговорилъ на чифликчията:

— Срѣдство има, — но, за да успѣе работата — всичко трѣбва да се пази въ най-дълбока тайна. Никой не бива да знае нищо, дори и свещеникътъ. Освенъ това ще отидатъ много пари. За да науча волътъ да говори, ще ми трѣбватъ много скѫпи и рѣдки книги.

Още дълго приказвалъ клисарьтъ на чифликчията за това — онова, а презъ сѫщото време си мислѣлъ:

— Добре ще бѫде, ако пипна това волче. Вмѣсто да го уча да говори, ще го заколя. То е сега тъкмо за ядене.

Селянинътъ далъ на клисаря сто жълтици предплата и го помолилъ да набави по-скоро потрѣбнитѣ книги. А на другия день му отвелъ и вола.

Следъ седмица селянинътъ отишелъ да си види вола и да запита учителя му, какъ върви обучението.

Но клисарьтъ му казалъ:

— Не бива да влизашъ при него, че ще му домѫчнѣе и отъ жаль по тебе ще забрави всичко, що е научилъ. Петъръ изглежда, че те много обича.

Тия думи зарадвали чифликчията. Той не настоялъ да се види съ бѫдещия си синъ. На изпращане клисарьтъ му казалъ, че ще му трѣбватъ още сто жълтици за книги: ония, които билъ купилъ, били вече прочетени.

Селянинътъ далъ паритѣ и, изпълненъ съ надежди, отишелъ въ кѫщи.

Минала още една седмица. Чифликчията отишелъ пакъ да види Петра и да разбере, докѫде е стигналъ въ учението.

— Добре върви, — казалъ клисарьтъ. — Но струва ми се, че е още рано да се виждате.

— Ами може ли да говори вече?

— Може. Казва вече: „Меее“.

— Ахъ, клетото животно! То трѣбва да е болно. „Ме“ значи, както се вижда, медовина. Моятъ Петъръ иска да си пийне медовина. Ще трѣбва да му донеса.

И още на сѫщия день добродушниятъ селянинъ донесълъ голѣма кана съ хубава медовина. Клисарьтъ, обаче, изпилъ медовината, а на своя ученикъ далъ да пие млѣко.

— Млѣкото ще бѫде за него по-полезно отъ медовината, — си казалъ той.

Следъ седмица чифликчията отишелъ отново да види вола.

— Ееее, какъ е? Научи ли се да приказва — запиталъ той клисаря.

— Бавно върви, — отвърналъ оня. — Още не е научилъ нищо друго, освенъ онова „Меее“, което казваше, когато му се поиска да пийне медовина.

— Тъй ли? Я го вижъ ти, какъвъ дяволъ билъ моятъ Петъръ! Значи, иска му се още медовина! Много му се е усладила, види се. Добре, добре, съ удоволствие ще му купя. Но иначе какъ върви учението?

— Слава Богу, много добре. Петъръ изучи вече и вторитѣ книги. Ще трѣбва да му купя нови. Ще ми трѣбватъ още сто жълтици.

— Добре, добре. Всичко, каквото трѣбва, ще му се набави.

И той донесълъ на другия день още сто жълтици на клисаря.

Минали нѣколко седмици. Селянинътъ не отивалъ вече да пита за Петра, защото се боелъ, че клисарьтъ ще поиска още сто жълтици. Почнало да му се струва, че обучението на вола излиза много скѫпо.

А клисарьтъ решилъ да заколи вола. Заклалъ го, одралъ го, насѣкалъ месото и го скрилъ. После облѣкълъ праздничнитѣ си дрехи и отишелъ при чифликчията.

— Добъръ день, — рекълъ. — Дойде ли си вашиятъ Петъръ?

— Не е, — отговорилъ селянинътъ. — Да не би да е избѣгалъ?

— Не ми се вѣрва. Той знае колко грижи съмъ положилъ, додето го науча. Азъ се принудихъ да дамъ отъ джоба си още сто жълтици за книги, но го научихъ да чете, да пише и да говори. Приказва вече всичко. Като човѣкъ говори. Днесъ ми каза, че тѫгувалъ много за родителитѣ си. Искало му се да ви види. „Добре“, — казахъ. — „Почакай да се облѣка, па ще те заведа. Ако тръгнешъ самъ, може да сбъркашъ пѫтя.“ Облѣкохъ се. Но азъ си бѣхъ забравилъ бастуна, та се върнахъ да го взема. Когато излѣзохъ, Петъръ бѣше вече отминалъ. Помислихъ си, че е вече дошелъ при васъ.

Селянитѣ почнали да плачатъ. Чифликчията не тѫгувалъ само за многото пари, които билъ похарчилъ, додето научи Петра да говори, но и за това, че пакъ останалъ безъ наследникъ. Клисарьтъ се помѫчилъ да ги утеши. Той обещалъ, че ще разпита всички селяни, дали не сѫ видѣли нѣкѫде Петра, и ще накара свещеника да му чете въ църквата, та дано се намѣри.

— Не се безпокойте, — казалъ той на селянитѣ. — Вѣрвамъ, че Петъръ ще се върне.

После си отишелъ и се наялъ съ говеждо печено. Нѣколко деня следъ това той прочелъ въ вестника, че въ единъ далеченъ градъ се установилъ на работа нѣкакъвъ търговецъ, на име Петъръ Волътъ. Клисарьтъ скрилъ вестника, отишелъ при чифликчията и му прочелъ обявлението.

— Какъ ти се струва? — рекълъ. — Не може ли да си помисли човѣкъ, че тоя търговецъ е вашиятъ Петъръ? Вижъ му само името — Петъръ Волътъ!

— Разбира се, че е той, — извикали радостно селянитѣ. — Той е нашъ Петъръ.

Чифликчията и жена му не знаели, кѫде да се дѣнатъ отъ радость. Мѫжътъ се приготвилъ веднага за пѫть. Той взелъ и една кесия съ жълтици — да я даде на сина си.

— Той ще има нужда отъ пари, невѣсто, — казалъ на жена си. — Нали сега току-що залавя работа? Безъ пари не може.

Напълнилъ си торбата съ храна, натъпкалъ си лулата, запалилъ я и тръгналъ.

Пѫтьтъ билъ дълъгъ и уморителенъ, но чифликчията търпѣлъ радостно несгодитѣ, като се утешавалъ съ надеждата, че ще види скоро сина си.

Най-после стигналъ въ града и попиталъ, кѫде живѣе младиятъ търговецъ. Показали му кѫщата. Почукалъ, излѣзълъ единъ слуга и го запиталъ, кого търси.

— Тукъ ли живѣе търговецътъ Петъръ Волътъ?

— Да.

— Въ кѫщи ли си е?

— Въ кѫщи е, но не е станалъ.

— О, нищо отъ това. Азъ съмъ неговъ баща. Отведи ме при него.

Завели чифликчията въ спалнята на търговеца. Щомъ видѣлъ домакина, селянинътъ изведнъжъ позналъ своя волъ. И какъ да го не познае? Сѫщото широко чело, сѫщия дебелъ вратъ, широки плещи и червена коса. Само едно имало: Петъръ Волътъ по всичко приличалъ на човѣкъ. Това позачудило изпърво чифликчията, но отъ после той си го обяснилъ много лесно.

— Добро утро, Петре, — казалъ той на търговеца, който го гледалъ съ опулени отъ почуда очи.

После седналъ на единъ столъ, почналъ да укорява кротко своя синъ:

— Биваше ли тъй, бе, Петре? Добре ли бѣше отъ твоя страна да избѣгашъ отъ насъ, тъкмо следъ като клисарьтъ те научи на това-онова? Но — нищо! Както и да е. Разбирамъ, че ти се е искало да видишъ свѣтъ. Хайде сега стани, та се облѣчи, че искамъ да си поговоря съ тебе за твоитѣ работи.

Търговецътъ не казалъ нищо. Той решилъ, че има работа съ лудъ човѣкъ. Скочилъ и се облѣкълъ на бързо. Понеже билъ малко страхливъ, намѣрилъ за най-благоразумно да кротува и да се съгласява съ гостенина, додето разбере, накѫде отива работата.

— Я вижъ ти! Чакъ сега разбирамъ, колко уменъ и ученъ човѣкъ е билъ нашиятъ клисарь. Та той те е толкова добре изучилъ, че си се превърналъ на истински човѣкъ. Като те гледамъ, просто ми се не вѣрва, че си сѫщото онова теле, което се бѣше родило отъ червената крава и червения бикъ и което купихъ на панаира. Искашъ ли да те отведа въ чифлика? Тамъ ще си живѣемъ добре.

— Не, не мога, — отвърналъ търговецътъ. — Тъкмо сега имамъ много работа. Никѫде не мога да отивамъ.

— Еее, ами върви ли ти търговията? Знамъ, че сега започвашъ, но има ли надежда да тръгне?

— Ще тръгне, — отвърналъ домакинътъ, — но ми трѣбватъ пари. Безъ пари търговия се не върти.

При тия думи той се запѫтилъ къмъ вратата, за да се отърве отъ по-нататъшни приказки съ лудия гостенинъ.

Но селянинътъ го спрѣлъ.

— Чакай! — рекълъ той. — И за това си помисли твоятъ баща. Донесохъ ти тая кесия съ жълтици. То е, разбира се, за сега. А после, ако стане нужда, ще ти дамъ още.

И той изсипалъ паритѣ на масата. Като видѣлъ жълтицитѣ, търговецътъ помолилъ гостенина да остане още нѣколко деня при него.

— Добре, — казалъ чифликчията, — но ти трѣбва да ми казвашъ „тате“.

Търговецътъ се засмѣлъ.

— Нѣмамъ нищо противъ това, — рекълъ, — но и баща ми и майка ми умрѣха отдавна.

— О, знамъ това. Истинскиятъ ти баща биде продаденъ на панаира, а майка ти — както ми казаха умрѣла презъ пролѣтьта, когато родила теле. Но ние съ жена ми те усиновихме. Ти ще ни бѫдешъ наследникъ.

Търговецътъ се съгласилъ. Следъ нѣколко деня селянинътъ си отишелъ и разказалъ на жена си, какъ е намѣрилъ своя волъ, преобразенъ на сѫщински човѣкъ. Тя се много зарадвала, че Петъръ Волътъ не е никой другъ, а — тѣхниятъ волъ.

Клисарьтъ получилъ като награда за обучението на Петра, още двеста жълтици. Търговецътъ Петъръ Волътъ станалъ наследникъ на богатия чифликчия. За него не можело да има нищо по-добро отъ това. Той и тъй си нѣмалъ ни родители, ни други роднини.

Чифликътъ и другитѣ имоти били продадени. Родителитѣ на Петъръ Вола се преселили въ града, при сина си. Тѣ го толкова обичали, че се не отдѣляли отъ него. И той ги обикналъ, но никога не успѣлъ да разбере, защо го смѣсватъ съ нѣкакъвъ червенъ волъ.