Edgar Allan Poe
Hop-Frog

Едгар Алън По
Подскок-Жабок

I never knew anyone so keenly alive to a joke as the king was. He seemed to live only for joking. To tell a good story of the joke kind, and to tell it well, was the surest road to his favor. Thus it happened that his seven ministers were all noted for their accomplishments as jokers. They all took after the king, too, in being large, corpulent, oily men, as well as inimitable jokers. Whether people grow fat by joking, or whether there is something in fat itself which predisposes to a joke, I have never been quite able to determine; but certain it is that a lean joker is a rara avis in terris.

About the refinements, or, as he called them, the “ghost” of wit, the king troubled himself very little. He had an especial admiration for breadth in a jest, and would often put up with length, for the sake of it. Over-niceties wearied him. He would have preferred Rabelais’ “Gargantua” to the “Zadig” of Voltaire: and, upon the whole, practical jokes suited his taste far better than verbal ones.

At the date of my narrative, professing jesters had not altogether gone out of fashion at court. Several of the great continental “powers” still retain their “fools,” who wore motley, with caps and bells, and who were expected to be always ready with sharp witticisms, at a moment’s notice, in consideration of the crumbs that fell from the royal table.

Our king, as a matter of course, retained his “fool.” The fact is, he required something in the way of folly—if only to counterbalance the heavy wisdom of the seven wise men who were his ministers—not to mention himself.

His fool, or professional jester, was not only a fool, however. His value was trebled in the eyes of the king, by the fact of his being also a dwarf and a cripple. Dwarfs were as common at court, in those days, as fools; and many monarchs would have found it difficult to get through their days (days are rather longer at court than elsewhere) without both a jester to laugh with, and a dwarf to laugh at. But, as I have already observed, your jesters, in ninety-nine cases out of a hundred, are fat, round, and unwieldy—so that it was no small source of self-gratulation with our king that, in Hop-Frog (this was the fool’s name), he possessed a triplicate treasure in one person.

I believe the name “Hop-Frog” was not that given to the dwarf by his sponsors at baptism, but it was conferred upon him, by general consent of the seven ministers, on account of his inability to walk as other men do. In fact, Hop-Frog could only get along by a sort of interjectional gait—something between a leap and a wriggle—a movement that afforded illimitable amusement, and of course consolation, to the king, for (notwithstanding the protuberance of his stomach and a constitutional swelling of the head) the king, by his whole court, was accounted a capital figure.

But although Hop-Frog, through the distortion of his legs, could move only with great pain and difficulty along a road or floor, the prodigious muscular power which nature seemed to have bestowed upon his arms, by way of compensation for deficiency in the lower limbs, enabled him to perform many feats of wonderful dexterity, where trees or ropes were in question, or any thing else to climb. At such exercises he certainly much more resembled a squirrel, or a small monkey, than a frog.

I am not able to say, with precision, from what country Hop-Frog originally came. It was from some barbarous region, however, that no person ever heard of—a vast distance from the court of our king. Hop-Frog, and a young girl very little less dwarfish than himself (although of exquisite proportions, and a marvellous dancer), had been forcibly carried off from their respective homes in adjoining provinces, and sent as presents to the king, by one of his ever-victorious generals.

Under these circumstances, it is not to be wondered at that a close intimacy arose between the two little captives. Indeed, they soon became sworn friends. Hop-Frog, who, although he made a great deal of sport, was by no means popular, had it not in his power to render Trippetta many services; but she, on account of her grace and exquisite beauty (although a dwarf), was universally admired and petted; so she possessed much influence; and never failed to use it, whenever she could, for the benefit of Hop-Frog.

On some grand state occasion—I forgot what—the king determined to have a masquerade, and whenever a masquerade or any thing of that kind, occurred at our court, then the talents, both of Hop-Frog and Trippetta were sure to be called into play. Hop-Frog, in especial, was so inventive in the way of getting up pageants, suggesting novel characters, and arranging costumes, for masked balls, that nothing could be done, it seems, without his assistance.

The night appointed for the fete had arrived. A gorgeous hall had been fitted up, under Trippetta’s eye, with every kind of device which could possibly give eclat to a masquerade. The whole court was in a fever of expectation. As for costumes and characters, it might well be supposed that everybody had come to a decision on such points. Many had made up their minds (as to what roles they should assume) a week, or even a month, in advance; and, in fact, there was not a particle of indecision anywhere—except in the case of the king and his seven minsters. Why they hesitated I never could tell, unless they did it by way of a joke. More probably, they found it difficult, on account of being so fat, to make up their minds. At all events, time flew; and, as a last resort they sent for Trippetta and Hop-Frog.

When the two little friends obeyed the summons of the king they found him sitting at his wine with the seven members of his cabinet council; but the monarch appeared to be in a very ill humor. He knew that Hop-Frog was not fond of wine, for it excited the poor cripple almost to madness; and madness is no comfortable feeling. But the king loved his practical jokes, and took pleasure in forcing Hop-Frog to drink and (as the king called it) “to be merry.”

“Come here, Hop-Frog,” said he, as the jester and his friend entered the room; “swallow this bumper to the health of your absent friends, [here Hop-Frog sighed,] and then let us have the benefit of your invention. We want characters—characters, man—something novel—out of the way. We are wearied with this everlasting sameness. Come, drink! the wine will brighten your wits.”

Hop-Frog endeavored, as usual, to get up a jest in reply to these advances from the king; but the effort was too much. It happened to be the poor dwarf’s birthday, and the command to drink to his “absent friends” forced the tears to his eyes. Many large, bitter drops fell into the goblet as he took it, humbly, from the hand of the tyrant.

“Ah! ha! ha! ha!” roared the latter, as the dwarf reluctantly drained the beaker. “See what a glass of good wine can do! Why, your eyes are shining already!”

Poor fellow! his large eyes gleamed, rather than shone; for the effect of wine on his excitable brain was not more powerful than instantaneous. He placed the goblet nervously on the table, and looked round upon the company with a half-insane stare. They all seemed highly amused at the success of the king’s ‘joke.’

“And now to business,” said the prime minister, a very fat man.

“Yes,” said the King; “Come, Hop-Frog, lend us your assistance. Characters, my fine fellow; we stand in need of characters—all of us—ha! ha! ha!” and as this was seriously meant for a joke, his laugh was chorused by the seven.

Hop-Frog also laughed, although feebly and somewhat vacantly.

“Come, come,” said the king, impatiently, “have you nothing to suggest?”

“I am endeavoring to think of something novel,” replied the dwarf, abstractedly, for he was quite bewildered by the wine.

“Endeavoring!” cried the tyrant, fiercely; “what do you mean by that? Ah, I perceive. You are sulky, and want more wine. Here, drink this!” and he poured out another goblet full and offered it to the cripple, who merely gazed at it, gasping for breath.

“Drink, I say!” shouted the monster, “or by the fiends—”

The dwarf hesitated. The king grew purple with rage. The courtiers smirked. Trippetta, pale as a corpse, advanced to the monarch’s seat, and, falling on her knees before him, implored him to spare her friend.

The tyrant regarded her, for some moments, in evident wonder at her audacity. He seemed quite at a loss what to do or say—how most becomingly to express his indignation. At last, without uttering a syllable, he pushed her violently from him, and threw the contents of the brimming goblet in her face.

The poor girl got up the best she could, and, not daring even to sigh, resumed her position at the foot of the table.

There was a dead silence for about half a minute, during which the falling of a leaf, or of a feather, might have been heard. It was interrupted by a low, but harsh and protracted grating sound which seemed to come at once from every corner of the room.

“What—what—what are you making that noise for?” demanded the king, turning furiously to the dwarf.

The latter seemed to have recovered, in great measure, from his intoxication, and looking fixedly but quietly into the tyrant’s face, merely ejaculated:

“I—I? How could it have been me?”

“The sound appeared to come from without,” observed one of the courtiers. “I fancy it was the parrot at the window, whetting his bill upon his cage-wires.”

“True,” replied the monarch, as if much relieved by the suggestion; “but, on the honor of a knight, I could have sworn that it was the gritting of this vagabond’s teeth.”

Hereupon the dwarf laughed (the king was too confirmed a joker to object to any one’s laughing), and displayed a set of large, powerful, and very repulsive teeth. Moreover, he avowed his perfect willingness to swallow as much wine as desired. The monarch was pacified; and having drained another bumper with no very perceptible ill effect, Hop-Frog entered at once, and with spirit, into the plans for the masquerade.

“I cannot tell what was the association of idea,” observed he, very tranquilly, and as if he had never tasted wine in his life, “but just after your majesty, had struck the girl and thrown the wine in her face—just after your majesty had done this, and while the parrot was making that odd noise outside the window, there came into my mind a capital diversion—one of my own country frolics—often enacted among us, at our masquerades: but here it will be new altogether. Unfortunately, however, it requires a company of eight persons and—”

“Here we are!” cried the king, laughing at his acute discovery of the coincidence; “eight to a fraction—I and my seven ministers. Come! what is the diversion?”

“We call it,” replied the cripple, “the Eight Chained Ourang-Outangs, and it really is excellent sport if well enacted.”

“We will enact it,” remarked the king, drawing himself up, and lowering his eyelids.

“The beauty of the game,” continued Hop-Frog, “lies in the fright it occasions among the women.”

“Capital!” roared in chorus the monarch and his ministry.

“I will equip you as ourang-outangs,” proceeded the dwarf; “leave all that to me. The resemblance shall be so striking, that the company of masqueraders will take you for real beasts—and of course, they will be as much terrified as astonished.”

“Oh, this is exquisite!” exclaimed the king. “Hop-Frog! I will make a man of you.”

“The chains are for the purpose of increasing the confusion by their jangling. You are supposed to have escaped, en masse, from your keepers. Your majesty cannot conceive the effect produced, at a masquerade, by eight chained ourang-outangs, imagined to be real ones by most of the company; and rushing in with savage cries, among the crowd of delicately and gorgeously habited men and women. The contrast is inimitable.”

“It must be,” said the king: and the council arose hurriedly (as it was growing late), to put in execution the scheme of Hop-Frog.

His mode of equipping the party as ourang-outangs was very simple, but effective enough for his purposes. The animals in question had, at the epoch of my story, very rarely been seen in any part of the civilized world; and as the imitations made by the dwarf were sufficiently beast-like and more than sufficiently hideous, their truthfulness to nature was thus thought to be secured.

The king and his ministers were first encased in tight-fitting stockinet shirts and drawers. They were then saturated with tar. At this stage of the process, some one of the party suggested feathers; but the suggestion was at once overruled by the dwarf, who soon convinced the eight, by ocular demonstration, that the hair of such a brute as the ourang-outang was much more efficiently represented by flax. A thick coating of the latter was accordingly plastered upon the coating of tar. A long chain was now procured. First, it was passed about the waist of the king, and tied; then about another of the party, and also tied; then about all successively, in the same manner. When this chaining arrangement was complete, and the party stood as far apart from each other as possible, they formed a circle; and to make all things appear natural, Hop-Frog passed the residue of the chain in two diameters, at right angles, across the circle, after the fashion adopted, at the present day, by those who capture chimpanzees, or other large apes, in Borneo.

The grand saloon in which the masquerade was to take place, was a circular room, very lofty, and receiving the light of the sun only through a single window at top. At night (the season for which the apartment was especially designed) it was illuminated principally by a large chandelier, depending by a chain from the centre of the sky-light, and lowered, or elevated, by means of a counter-balance as usual; but (in order not to look unsightly) this latter passed outside the cupola and over the roof.

The arrangements of the room had been left to Trippetta’s superintendence; but, in some particulars, it seems, she had been guided by the calmer judgment of her friend the dwarf. At his suggestion it was that, on this occasion, the chandelier was removed. Its waxen drippings (which, in weather so warm, it was quite impossible to prevent) would have been seriously detrimental to the rich dresses of the guests, who, on account of the crowded state of the saloon, could not all be expected to keep from out its centre; that is to say, from under the chandelier. Additional sconces were set in various parts of the hall, out of the war, and a flambeau, emitting sweet odor, was placed in the right hand of each of the Caryaides [Caryatides] that stood against the wall—some fifty or sixty altogether.

The eight ourang-outangs, taking Hop-Frog’s advice, waited patiently until midnight (when the room was thoroughly filled with masqueraders) before making their appearance. No sooner had the clock ceased striking, however, than they rushed, or rather rolled in, all together—for the impediments of their chains caused most of the party to fall, and all to stumble as they entered.

The excitement among the masqueraders was prodigious, and filled the heart of the king with glee. As had been anticipated, there were not a few of the guests who supposed the ferocious-looking creatures to be beasts of some kind in reality, if not precisely ourang-outangs. Many of the women swooned with affright; and had not the king taken the precaution to exclude all weapons from the saloon, his party might soon have expiated their frolic in their blood. As it was, a general rush was made for the doors; but the king had ordered them to be locked immediately upon his entrance; and, at the dwarf’s suggestion, the keys had been deposited with him.

While the tumult was at its height, and each masquerader attentive only to his own safety (for, in fact, there was much real danger from the pressure of the excited crowd), the chain by which the chandelier ordinarily hung, and which had been drawn up on its removal, might have been seen very gradually to descend, until its hooked extremity came within three feet of the floor.

Soon after this, the king and his seven friends having reeled about the hall in all directions, found themselves, at length, in its centre, and, of course, in immediate contact with the chain. While they were thus situated, the dwarf, who had followed noiselessly at their heels, inciting them to keep up the commotion, took hold of their own chain at the intersection of the two portions which crossed the circle diametrically and at right angles. Here, with the rapidity of thought, he inserted the hook from which the chandelier had been wont to depend; and, in an instant, by some unseen agency, the chandelier-chain was drawn so far upward as to take the hook out of reach, and, as an inevitable consequence, to drag the ourang-outangs together in close connection, and face to face.

The masqueraders, by this time, had recovered, in some measure, from their alarm; and, beginning to regard the whole matter as a well-contrived pleasantry, set up a loud shout of laughter at the predicament of the apes.

“Leave them to me!” now screamed Hop-Frog, his shrill voice making itself easily heard through all the din. “Leave them to me. I fancy I know them. If I can only get a good look at them, I can soon tell who they are.”

Here, scrambling over the heads of the crowd, he managed to get to the wall; when, seizing a flambeau from one of the Caryatides, he returned, as he went, to the centre of the room—leaped, with the agility of a monkey, upon the kings head, and thence clambered a few feet up the chain; holding down the torch to examine the group of ourang-outangs, and still screaming: “I shall soon find out who they are!”

And now, while the whole assembly (the apes included) were convulsed with laughter, the jester suddenly uttered a shrill whistle; when the chain flew violently up for about thirty feet—dragging with it the dismayed and struggling ourang-outangs, and leaving them suspended in mid-air between the sky-light and the floor. Hop-Frog, clinging to the chain as it rose, still maintained his relative position in respect to the eight maskers, and still (as if nothing were the matter) continued to thrust his torch down toward them, as though endeavoring to discover who they were.

So thoroughly astonished was the whole company at this ascent, that a dead silence, of about a minute’s duration, ensued. It was broken by just such a low, harsh, grating sound, as had before attracted the attention of the king and his councillors when the former threw the wine in the face of Trippetta. But, on the present occasion, there could be no question as to whence the sound issued. It came from the fang-like teeth of the dwarf, who ground them and gnashed them as he foamed at the mouth, and glared, with an expression of maniacal rage, into the upturned countenances of the king and his seven companions.

“Ah, ha!” said at length the infuriated jester. “Ah, ha! I begin to see who these people are now!” Here, pretending to scrutinize the king more closely, he held the flambeau to the flaxen coat which enveloped him, and which instantly burst into a sheet of vivid flame. In less than half a minute the whole eight ourang-outangs were blazing fiercely, amid the shrieks of the multitude who gazed at them from below, horror-stricken, and without the power to render them the slightest assistance.

At length the flames, suddenly increasing in virulence, forced the jester to climb higher up the chain, to be out of their reach; and, as he made this movement, the crowd again sank, for a brief instant, into silence. The dwarf seized his opportunity, and once more spoke:

“I now see distinctly.” he said, “what manner of people these maskers are. They are a great king and his seven privy-councillors,—a king who does not scruple to strike a defenceless girl and his seven councillors who abet him in the outrage. As for myself, I am simply Hop-Frog, the jester—and this is my last jest.”

Owing to the high combustibility of both the flax and the tar to which it adhered, the dwarf had scarcely made an end of his brief speech before the work of vengeance was complete. The eight corpses swung in their chains, a fetid, blackened, hideous, and indistinguishable mass. The cripple hurled his torch at them, clambered leisurely to the ceiling, and disappeared through the sky-light.

It is supposed that Trippetta, stationed on the roof of the saloon, had been the accomplice of her friend in his fiery revenge, and that, together, they effected their escape to their own country; for neither was seen again.

Никога не съм срещал човек тъй силно податлив на шегите като краля. Той като че живееше само за да се шегува. Да разкажеш хубава, забавна шега, и то добре да я разкажеш, беше най-сигурният път към неговото благоволение. Именно така получили признание и седемте министри на краля — с превъзходните си качества на шегаджии. И до един те приличаха на него: високи, снажни, угоени мъжаги, при това неподражаеми шегобийци. Дали хората трупат лой от шегите, или в самата лой се крие нещо, което предразполага към шеги, никога не успях да установя, но едно е несъмнено, че мършав шегаджия е rara avis in terris^[1].

За изтънчеността или както сам го наричаше, „живеца“ на смешките, кралят много-много не се интересуваше. Особено се възхищаваше той от широтата в една шега, ала често, вместо с нея, се задоволяваше само с дължината. Префиненостите му досаждаха. Пред „Задиг“ на Волтер той предпочиташе „Гаргантюа“ от Рабле, а грубите шеги подхождаха на вкуса му далеч повече от остроумните духовитости.

По времето, за което ви разказвам, придворните смешници още не бяха напълно излезли от мода. В дворовете си някои от европейските „сили“ продължаваха да държат шутове, нагиздени в пъстри дрехи и островърхи шапки със звънчета; от тях очакваха всеки път, в подходящия момент, готови язвителни остроти, за да им подхвърлят трохите от кралската трапеза.

Нашият крал, от само себе си се разбира, и той си имаше шут. Всъщност кралят изпитваше донякъде известна нужда от мъничко глупост, макар и само като уравновесяващо противодействие срещу съкрушителната премъдрост на седемте премъдри мъже, негови министри, а да не говорим за самия него.

Но неговият шут (по-право смешник) не беше само шут. В очите на краля той струваше три пъти повече, защото беше джудже и на това отгоре хром. В онези дни джуджетата, както и шутовете, бяха нещо най-обикновено в кралските дворове и мнозина монарси биха се видели в чудо как да си прекарват дните (а дните в двореца са много, много по-дълги, отколкото другаде), ако нямаха край себе си шегобиец, който да ги разсмива, а ведно с него и джудже, на което да се присмиват. Но както вече отбелязах — нашите смешници, в деветдесет и девет случая от стоте, са тлъсти, шишкави и тромави, затова и Подскок-Жабок (така наричаха шута) беше за нашия крал почти неизчерпаем източник на постоянно самодоволство, та нали в едно лице той притежаваше тройно съкровище.

Сигурен съм, че при кръщението кръстниците на джуджето не са му дали името „Подскок-Жабок“, то му е било прикачено по общо съгласие на седемте министри, защото шутът не можеше да върви като останалите хора. И наистина Подскок-Жабок можеше да пристъпя само с нещо приблизително наподобяващо походка — горе-долу нещо средно между подскок и гърч, — движение, което беше безпределно забавно и, то се знае, носеше утеха на краля, защото (като оставим настрана грамадния, издут търбух и прекалено голямата глава) кралят, поне така смяташе целият двор, имаше превъзходна фигура.

Но макар и Подскок-Жабок, поради недъга, обезобразил нозете му, винаги да се движеше с невъобразима мъка, било по пътя, било по пода, удивителната сила, с която природата очевидно бе дарила мускулите на ръцете му като обезщетение за недостатъка на долните крайници, му позволяваше да извършва истински подвизи, що се отнася до сръчността — станеше ли дума за дърво, въже или нещо друго, по което трябваше да се покатери. При подобни упражнения той действително приличаше много повече на катеричка или на маймунка, отколкото на жабок.

Не бих могъл с точност да кажа откъде бе родом Подскок-Жабок. Но сигурно от някоя варварска страна, която никой никога не бе чувал — много, много далеч от двора на нашия крал. Подскок-Жабок и едно девойче, кажи-речи, съвсем същото джудженце като него (но изящно и съразмерно сложено, а и великолепно танцуваше), насила били отвлечени от родните си стрехи в съседните провинции, а оттам изпратени като подарък на краля от един от неговите всепобеждаващи генерали.

И никак не е чудно, че при тези обстоятелства възникнала близка дружба между двамата малки пленника. Не минало дълго и те станали първи приятели. Подскок-Жабок, въпреки безбройните забавления, които устройваше, не се ползуваше с име и не беше по силите му да прави много услуги на Трипета; но тя, заради грацията и ненадминатата си красота (макар и джудже), беше всеобщо обичана и галена от всички, затова имаше много по-голямо влияние и всеки път, когато можеше, не пропускаше удобния момент, за да се възползува от него и да облагодетелствува Подскок-Жабок.

По случай някакво голямо тържество, забравих вече какво, кралят реши да устрои маскарад, а винаги когато имаше маскарад или нещо подобно, както Подскок-Жабок, така и Трипета неизменно биваха призовавани да покажат своите дарби. Подскок-Жабок беше особено изобретателен при подготовката на маскарадни шествия, при измислянето на самобитни маски и костюми за карнавални балове — нищо не можеха да сторят без негова помощ.

Нощта, определена за това празненство, настъпи. Под надзора на Трипета бяха подредили залата великолепно — там имаше всичко, което би могло да придаде пищно éclat^[2] на един маскарад. Целият двор бе в трескаво очакване. А колкото до костюмите и маските, както лесно бихте се досетили, всички бяха вече готови. Мнозина си ги бяха измислили (съобразно ролите, които щяха да изпълняват) още преди седмица, а някои и преди месец и всъщност всички вече бяха установили и най-незначителната подробност… като изключим краля и седемте министри. Защо не вземаха решение, не бих могъл да ви кажа, освен ако не си правеха нещо като шега. Навярно това, че бяха толкова тлъсти, ги затрудняваше в тяхното решение. Така или иначе, времето си течеше и като последно спасение те прибягнаха до Трипета и Подскок-Жабок, пратиха да ги повикат.

Когато двете приятелчета се явиха при краля, свариха го да седи на чаша вино със седемте министри от своя кабинет; монархът изглеждаше в извънредно лошо разположение на духа. Той знаеше, че Подскок-Жабок не обича вино, защото то довеждаше бедното недъгаво създание до безумие, а безумието не е особено приятно усещане. Ала кралят обичаше грубите шеги и винаги му доставяше удоволствие да кара Подскок-Жабок насила да пие и (както кралят се изразяваше) „да се весели“.

— Ела, Подскок-Жабок — рече той, когато шутът и приятелката му влязоха в залата, — изпий до дъно тази чаша за здравето на отсъствуващите ти приятели (тук Подскок-Жабок въздъхна) и после ни позволи да извлечем облага от твоето въображение. Имаме нужда от маски… от маски, приятелю… нещо необикновено… невиждано досега. Уморихме се от това вечно еднообразие. Хайде, пий! Виното ще избистри мозъка ти.

Подскок-Жабок се помъчи както обикновено да отвърне с шега на кралските предизвикателства, само че този път силите не му стигнаха. По една случайност днес беше рожденият ден на бедното джудже и заповедта да пие за своите „отсъствуващи приятели“ извика сълзи в очите му. Много едри и горчиви капки паднаха във високия бокал, когато то покорно го пое от ръката на тирана.

— А — ха-ха-ха-ха! — тресеше се кралят, докато джуджето неохотно пресушаваше чашата. — Виждаш ли какво прави хубавото вино. Охо-о, очите ти вече заблестяха!

Горкото създание! Големите му очи по-скоро засвяткаха, отколкото да заблестят, защото виното подействува на възбудения му мозък силно и мигновено. С припряно движение шутът постави чашата обратно на масата и огледа събралите се с полуобезумял поглед. Всички като че бяха крайно развеселени от успеха на кралската „шега“.

— А сега на работа! — подкани първият министър, извънредно тлъст мъж.

— Да — каза кралят. — Хайде, Подскок-Жабок, помогни ни. Маски, драгоценни приятелю мой! Имаме страшна нужда от маски… за всички ни… ха-ха-ха! — И понеже останалите сметнаха, че това е шега, седмогласен хор се зае да приглася на смеха му.

И Подскок-Жабок се усмихна, макар и едва доловимо и донякъде унесено.

— Хайде, хайде — нетърпеливо подхвана кралят, — няма ли какво да ни предложиш?

— Старая се да измисля нещо необикновено — отвърна джуджето някак разсеяно, защото виното го бе объркало напълно.

— Стараеш се! — разярен, викна тиранът. — Какво искаш да кажеш с това? Аха-а, разбирам! Мрачен си и имаш нужда от още вино. Ето, пий! — И той наля догоре друга чаша и я подаде на хромото джудже, което само го погледна, поемайки си издълбоко дъх.

— Пий, ти казвам! — кресна чудовището. — Или дяволите ще те…

Джуджето се подвоуми. Кралят стана синкавочервен от гняв. Придворните глуповато се захилиха. Трипета, смъртнобледа, пристъпи до кралския престол, падна на колене пред него и почна да се моли да пощадят приятеля й.

Няколко секунди, явно изумен от дързостта й, тиранът не свали очи от девойката. Изглежда, вече не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже… та по най-подходящия начин да изрази възмущението си. Най-сетне, без да произнесе звук, той грубо отблъсна момичето и плисна в лицето му съдържанието на препълнения стакан.

Горкото девойче стана, както можа, не се осмели дори да въздъхне и отново зае предишното си място в долния край на масата.

Почти половин минута гробовно мълчание — лист, не — перушинка дори да беше паднала, пак щеше да се чуе. Тихо, но остро и провлечено скърцане, което се разнесе като че едновременно от всички ъгли на залата, изведнаж наруши мълчанието.

— Защо… защо… защо издаваш тоз шум? — попита кралят, като се обърна побеснял към джуджето.

А то, дошло вече донякъде на себе си от опиянението на виното, втренчи спокоен поглед в лицето на тирана и просто възкликна:

— Аз… аз? Как е възможно да съм аз?

— Звукът май идва отвън — забеляза един от придворните. — Струва ми се, че е папагалът на прозореца, остри си клюна о решетките на кафеза.

— Вярно — отвърна монархът и сякаш това предположение много го облекчи, — а бих могъл в рицарската си чест да се закълна, че скърцането беше от зъбите на тоя негодник.

При тези думи джуджето се разсмя (кралят самият беше твърде голям шегаджия, за да се разсърди на нечий смях), като оголи големите си, яки и безкрайно противни зъби. Нещо повече, шутът изрази безпределната си готовност да поглъща вино, колкото поискат. Монархът се усмири, а Подскок-Жабок пресуши още една чаша, без каквото и да било видимо злотворно въздействие, и веднага с жар пристъпи към плановете за карнавала.

— Не мога да кажа във връзка с каква представа — забеляза той съвсем спокойно, като че никога през живота си не беше вкусвал вино, — но тъкмо след като ваше величество удари момичето и плисна виното в лицето му… тъкмо след като ваше величество направи това и докато папагалът издаваше онези странни звуци вън, на прозореца, тъкмо тогава ми хрумна една великолепна и забавна идея… една от шегите в моята родина… шега, която много често разиграваме помежду си при нашите маскаради, но тук тя ще бъде съвършено нова. Жалкото е, че за нея трябват осем души, а…

— Ето ни! — извика кралят, като се разсмя, че така остроумно е открил това съвпадение. — Точно осмина сме, ни повече, ни по-малко… аз и моите седем министри. Казвай! Какво е това забавление?

— Наричаме го — отвърна хромото джудже — „Осемте оковани орангутана“ и то е наистина превъзходно забавление, стига добре да се изиграе.

— Ние ще го изиграем — отбеляза кралят, като се изпъчи и примижа.

— Прелестта на тази игра — продължи джуджето, — се крие в уплахата, която предизвиква у жените.

— Великолепно! — в хор изреваха монархът и седемте министри.

— Аз ще ви маскирам като орангутани — продължаваше да обяснява джуджето, — оставете всичко на мен. Приликата ще бъде дотолкова поразителна, че всички участници в карнавала ще ви вземат за истински зверове… и, разбира се, ще останат колкото ужасени, толкова и изумени.

— О, превъзходно! — възкликна кралят. — Подскок-Жабок, от тебе човек ще направя!

— Като раздрънквате оковите, бъркотията става още по-голяма. Ще си помислят, че сте избягали от пазачите си en masse^[3]. Ваше величество просто не може да си представи какво впечатление ще направят на маскарада осем оковани маймуни, за които почти всички присъствуващи предполагат, че са истински; после ще се втурнете с дивашки крясъци сред гъмжилото от дами и господа в изящни и пищни тоалети! Контрастът ще бъде неповторим!

— И трябва да бъде! — отсече кралят, а министерският съвет побърза да се надигне (понеже времето напредваше), за да осъществи замисъла на Подскок-Жабок.

Начинът, по който джуджето маскира всички като орангутани, беше извънредно прост, но напълно сполучлив за целта. По времето, за което ви разказвам, тези животни се срещаха извънмерно рядко в цивилизования свят, а тъй като костюмите, които джуджето измисли, бяха превъзходно звероподобни и много страшни, можеше да се допусне, че приликата с действителността е постигната напълно.

Най-напред кралят и министрите навлякоха плътно прилепващи фланели и гащи от трико. След това се омазаха с катран. Когато стигнаха до този стадий на приготовленията, някой предложи и пера, но джуджето тутакси отхвърли предложението, като нагледно обясни на осмината, че за козина на животно от рода на орангутана с много по-голям успех биха могли да използуват кълчища. И върху катранения слой налепиха пласт дебели валма кълчища. След това отнякъде измъкнаха и една дълга верига. Най-напред я увиха около кръста на краля и я завързаха, после — около кръста на следващия и пак я завързаха, и така — един подир друг, всички подред. Когато и приготовленията с оковите привършиха, участниците в играта се наредиха в кръг, плътно един до друг, защото веригата не им оставяше повече място, а за да изглежда всичко напълно естествено, Подскок-Жабок прокара остатъка от веригата на кръст през кръга, също както постъпват днес ловците на шимпанзета или на други големи маймуни в Борнео.

Големият салон, в който трябваше да се състои маскарадът, представляваше кръгла зала, много висока; денем слънчевият светлик проникваше само през едно-единствено прозорче, изрязано на тавана. А нощем (помещението бе тъкмо за вечерни увеселения) се осветяваше от грамаден канделабър, който висеше на верига, подаваща се от таванското прозорче; веригата се спускаше и се вдигаше с помощта на тежък топуз, както обикновено се практикува, но (за да не загрозява) топузът беше прокаран отвън купола, над покрива.

Украсата на залата бяха предоставили на Трипета, ала за някои подробности, както изглежда, тя се бе ръководила от по-трезвите преценки на своя приятел, джуджето. По негова внушение, специално за това тържество, махнаха канделабъра. Восъчните капки (които в такава горещина бяха неизбежни) щяха да нанесат сериозни повреди върху пищните костюми на гостите — поради извънмерно големия наплив в салона нямаше как да се държат встрани от центъра, тоест от канделабъра. В различни ъгли на залата, така че да не пречат, поставиха допълнителни свещници, а в дясната ръка на всяка кариатида^[4], подпряна до стената, забучиха по един грамаден факел — всичко петдесет-шестдесет, от които се разнасяше сладостно благоухание.

Осемте орангутана, придържайки се най-строго о съветите на Подскок-Жабок, търпеливо изчакаха полунощ (когато залата се изпълни до краен предел с маски), за да се появят. И още незаглъхнали ударите на часовника, те нахълтаха, не — по-право се претърколиха накуп, защото веригата ги спъваше и всички изпонападаха, когато влизаха.

Сред маскираните настъпи невъобразим смут, който изпълни сърцето на краля с ликуване. Както той и министрите му бяха предположили, мнозина от гостите решиха, че тези свирепи на вид същества ако не точно орангутани, то все пак сигурно са някакви зверове. Много от дамите припаднаха от страх; и ако кралят не беше взел предпазни мерки да не се внася оръжие в салона, веселяците на бърза ръка можеха да изкупят шегата си с кръв. И какво стана — естествено всички се втурнаха към вратите, но кралят бе наредил, щом влезе, веднага да обърнат ключовете, а джуджето бе предложило то да ги прибере.

Когато бъркотията достигна своя върх и всяка маска гледаше само как да се спаси (защото блъсканицата сред изпадналата в паника тълпа действително създаде истинска, и то не малка опасност), веригата, на която обикновено висеше канделабърът и която бяха издърпали нагоре, когато го сваляха, почна, както всички забелязаха, съвсем бавно да се спуска, дордето най-сетне куката на долния край спря на три стъпки от пода.

Подир известно време, когато кралят и седемте му другари на воля се бяха търкаляли на вси страни из залата, най-после се намериха в центъра и, разбира се, в непосредствена близост с веригата. Дордето се въртяха там, джуджето, което безшумно ги бе последвало по петите, подстрекавайки ги да не прекъсват суматохата, сграбчи тяхната верига точно там, където се прекръстосваше диаметрално под прав ъгъл. И тук, на това място, с бързината на мисълта то закачи куката, на която обикновено висеше канделабърът, и мигом, с помощта на невидима сила, веригата се вдигна нагоре, така че никой да не може да стигне куката, а като неизбежна последица орангутаните се скупчиха един връз друг, лице срещу лице.

В това време маските донякъде се поуспокоиха от уплахата и почнали да гледат вече на цялата работа като на добре замислено забавление, избухнаха в гръмогласен смях, любувайки се на положението, в което бяха изпаднали орангутаните.

— Оставете ги на мене! — изкрещя тогава Подскок-Жабок; пискливият му глас без усилие заглуши всеобщата врява. — Оставете ги на мене! Струва ми се, че ги познавам. Само по-добре да ги поогледам и веднага ще ви кажа кои са. — И като се запремята през множеството, успя да се добере до стената, грабна факела от една от кариатидите, върна се и застана в средата на залата… с ловкостта на маймунка скочи върху главата на краля, а оттам се покатери няколко стъпки нагоре по веригата, като държеше факела все надолу, уж за да оглежда по-внимателно осемте орангутана, продължавайки да крещи. — Ей сега ще ги разбера кои са!

В този момент, докато всички маски (и маймуните заедно с тях) се превиваха от смях, шутът най-неочаквано изсвири пронизително — веригата рязко се вдигна нагоре, на около тридесетина стъпки, като повлече със себе си уплашените и боричкащи се орангутани, и там се закова — по средата между прозорчето на тавана и пода. Вкопчил се в издигащата се верига, Подскок-Жабок продължаваше да поддържа предишното разстояние между себе си и осемте маски, продължаваше (сякаш нищо не бе станало) да навира факела в тях, давайки си вид, че се мъчи да открие кои са.

Този полет така изуми всички, че, кажи-речи, цяла минута никой не издаде глас — гробно мълчание. Наруши го само някакво приглушено, но остро скърцане, подобно на онова, което по-рано бе привлякло вниманието на краля и на неговите велможи, след като монархът бе плиснал виното в лицето на Трипета. Но сега вече не можеше да има съмнение откъде идва звукът. Издаваха го огромните зъби на джуджето, което скриптеше и скърцаше с тях, а от устата му излизаше пяна; с израз на безумна ярост то впиваше очи в лицата на краля и на седемте му другари, извърнати нагоре към него.

— Аха-а! — извика най-после освирепелият шут. — Аха-а! Сега вече почвам да проумявам кои са тез хора!

И като се престори, че оглежда по-отблизо краля, джуджето поднесе факела до кълчищените валма, с които беше го маскирал — мигом ярък огнен език обви целия костюм. За по-малко от половин минута и осемте орангутана пламнаха стихийно, а стълпеното гъмжило крещеше ужасено и ги гледаше вторачено отдолу, безсилно да им се притече на помощ.

Накрая огнените езици, неочаквано и яростно заподскачали, принудиха шута да изпълзи малко по-нагоре по веригата, та да избяга от тях; дордето се катереше, тълпата за миг отново замря в мълчание. Възползувайки се от случая, джуджето още веднаж заговори.

— Сега вече ясно виждам — рече то — що за хора са тези маски. Та това е един велик крал със своите седем тайни съветника — един безсъвестен крал, който не се посвени да удари беззащитна девойка… и седемте му съветника, които одобриха тази жестокост. А пък аз, аз съм просто Подскок-Жабок, смешникът… и това е последната ми смешка.

Понеже и катранът, и кълчищата, здраво залепнали о него, много бързо горяха, още преди джуджето да довърши кратката си реч, възмездието му се увенча с успешен край. Осемте трупа се люлееха на веригите — зловонна, почерняла, отвратителна и неразличима маса. Хромото създание запокити факела по тях, бавно-бавно се изкатери до тавана и изчезна през прозорчето.

Предполагаше се, че Трипета, настанена на покрива над салона, беше взела участие в огненото отмъщение на своя приятел и че после двамата заедно са избягали в своята родина — защото нито нея, нито него никой никога вече не видя.

Бележки

[1] Рядка птица; рядкост (лат.). — Б.пр. ↑

[2] Блясък (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Вкупом (фр.). — Б.пр. ↑

[4] Женска скулптурна фигура, която крепи или поддържа корниз. — Б.пр. ↑