Налини Синг
Архангелска целувка (34)

33

Елена не можеше да откъсне очи от облечения във вечерен костюм Рафаел. Профилът му се открояваше като изрязан на фона на нощното небе, докато вървяха по криволичещите улички на Забранения град, следвайки придружителите си за вечерта. Нейният архангел носеше бяла риза и черни панталони. Но ризата беше произведение на изкуството. Платът от двете страни на разрезите за крилете бе избродиран със сложна черна плетеница от плавни линии, които нито за миг не губеха специфичната си острота и достатъчно ясно внушаваха, че това е Архангелът на Ню Йорк.

— Секси — думата беше твърде слаба и смирена, за да го опише.

Беше очевидно, че вампирските красавици около тях мислят същото. Елена прикова поглед в една от въпросните, която имаше безочието да размаха ветрилото си към него. То се приведе надолу.

Тя се обърна удовлетворена към Рафаел.

— Джейсън и Аодхан.

— Те имат други задачи.

Не знаеше ли тя за Джейсън?

Да.

После през едни врати, изписани по изумително сложен начин, ги въведоха в стая, която сякаш поглъщаше всяка светлина, всяка глътка въздух, притискайки със смазваща сила ребрата й към вътрешностите. Рафаел се премести почти незабележимо и я погледна в очите, което й помогна да се съсредоточи, да намери начин да се пребори със задушаването. Стори й се, че са минали часове, но не би могло да са изтекли повече от две секунди. Когато отново видя ясно стаята, а сърцето й се бореше да възстанови обичайния си ритъм, тя усети как погледът й се насочва към столовете, подредени до стена, покрита с пеперуди. Крилете им завинаги бяха разперени, всяко пронизано от една-единствена остра карфица.

— Рафаел — прошепна Леуан от другия край на стаята, за да ги приветства.

Зениците й светеха със странен перлен блясък. Дрехата й представляваше слоеве от тънък воал, творение сякаш на младежката фантазия, развихрила се до степен, че смущаваше. Одеждата плуваше край тялото й подобно на призрачна сиво-бяла мъгла. Косата се повдигаше от лицето й, като се вееше назад, издухвана от вятър, който Елена не можеше да усети, вятър, който не докосваше нито тежките завеси от брокат, нито изящните тъкани по стените.

Елена усети примитивното предупреждение за опасност като хиляди малки иглички върху кожата си. Еволюция, продължила милиони години, й подсказваше никога да не попада в центъра на вниманието на съществото пред нея. Защото не стаята поглъщаше светлината. Правеше го Леуан. Докато Елена си налагаше да остане неподвижна, примитивната част от мозъка й изпращаше импулсите на паниката като светкавици надолу по гръбнака й, подсказвайки й да бяга, да се скрие.

Разбира се, вече бе много късно.

Тя гледаше как Рафаел взема ръцете на Леуан в своите, докато се навежда да допре устни до съвършено бледата й кожа. Очите на Леуан срещнаха нейните над рамото на Рафаел. В тях не се виждаше абсолютно нищо наподобяващо човешки взор, нищо, което Елена би се опитала да разгадае.

Деликатният архангел се отдръпна назад и отново върна погледа си върху Рафаел.

— Изглеждаш различно.

— А ти никога не се променяш.

Последва звънлив смях. Елена се запита защо ли го усеща върху кожата си като бръсначи, нарязани на парчета.

— Защо не те срещнах, докато бях по-млада?

— Тогава нямаше да представлявам интерес за теб — отвърна Рафаел, като сложи ръка върху кръста на Елена. — Това е Елена.

— Твоят ловец.

Бледите очи на Леуан се спряха върху Елена, която мобилизира всяка частица от волята си, за да не се отдръпне, да не се скрие.

Защото Леуан беше ужасът, дебнещ в мрака. Чудовището, с което майките плашеха децата си. Онова, което никога не би трябвало наистина да видиш.

— Лейди Леуан.

Официалното обръщение, усвоено от Джесами, прозвуча нормално. Елена не беше сигурна как успя да го постигне.

Очите на Леуан се спряха върху шията на Елена.

— Не носиш огърлица.

Елена не сведе поглед, макар че стомахът й се сви от ярост.

— Предпочитам подаръка на Рафаел.

— Нож — подобни украшения бяха модерни много отдавна. — Леуан прехвърли вниманието си върху друго, тъй като огърлицата, причинила толкова болка на Елена, вече нямаше значение. — Колко красиви криле. Дали бих могла да ги видя?

Елена не искаше да показва каквото и да било на това същество, но молбата бе учтива. Нямаше да предизвика политически проблем само защото Леуан бе толкова чужда на човешката й същност, че бе невъзможно да я разбере. Тя се отдръпна, за да си осигури пространство, и разпери крилете, които нейният архангел й бе подарил заедно с новия живот. Но когато Леуан протегна ръка, сякаш за да ги докосне, Елена рязко ги прибра.

Рафаел вече говореше.

— Не е характерно за теб да нарушаваш протокола.

— Приемете моите извинения. — Ръката на Леуан се отпусна, но очите й останаха приковани към онази част от крилете на Елена, която не бе закрита от тялото й. — Единственото ми оправдание е, че са толкова необичайни.

Елена би искала да отдръпне крилете си още по-далеч.

— Благодаря.

Леуан прие благодарността като нещо, което й се полага.

— Моите, както виждаш, са съвсем обикновени.

Тя разпери криле. Бяха обагрени в нежен гълъбовосив цвят. Деликатни. Изящни в коприненото си съвършенство.

— Може би са обикновени — разбра, че казва Елена, — но това само увеличава красотата им.

Леуан отново прибра криле.

— Такава искреност. Това ли те привлича?

В отговора на Рафаел се криеше въпрос.

— Ти не се вълнуваш от подобни светски емоции.

— А, но ти ме интригуваш. — Тя докосна ръката му и направи някакъв жест вляво от себе си. — Мисля, че можем да вечеряме в неофициална обстановка.

Елена едва не си глътна езика при вида на новото помещение. Макар да не беше трапезария, стаята беше необозримо голяма. Стената в дъното бе покрита с огромни огледала в пищни златни рамки, вдясно имаше окачени избродирани на ръка гоблени, които със сигурност струваха стотици хиляди. На стената срещу тях се редяха прозорци, които даваха възможност да се наблюдава неизменно бляскавият пир на придворните долу. Стената, пред която щяха да се настанят, беше онази с пеперудите.

Елена се приближи с нежелание. Когато застана до стола, тапициран в страхотен нефритовозелен цвят, тя не се стърпя и вдигна поглед към съществата, замръзнали в полет, изглеждащ вечен.

— Няма стъкло — изрече тя, сякаш говореше на себе си. — Как ги запазваш да не се разпаднат?

Отново прозвуча звънливият смях. Сърцето на Елена се сви, когато осъзна какво е казала.

— Говорил ли си й за тайната ми, Рафаел?

Очи, светнали като на пакостливо дете.

Стряскащи.

Рафаел докосна гърба на Елена с длан.

— Вече не е чак такава тайна. Вчера Фаваши ми разказа за това.

— Но ти знаеше преди всички тях. — Леуан седна на един стол, направен така, че да е удобен за крилете. Осигуряваше централна опора на гърба, а страничните облегалки се извиваха грациозно настрани. — Как е чернокрилият ангел?

Рафаел остави Елена да се настани и чак тогава седна до нея.

— Джейсън очаква бала с нетърпение.

Изисканият разговор криеше подмолни опасности, усещането за които сякаш докосваше глезените на Елена като мрежа от жив огън. Рафаел й бе казал, че Джейсън е бил ранен от Преродените на Леуан. Чудеше се дали не е било умишлено. Предупреждение?

Леуан вдигна ръка. Мъртвото тяло на една яркосиня пеперуда се откъсна от стената и спря полета си върху дланта й, а карфиците паднаха безшумно на пода.

— А младият? Хубавецът?

— Реших, че ще е по-добре Илиум да не идва с нас — отвърна веднага Рафаел. — Съблазънта би била твърде голяма.

Леуан пусна пеперудата на масата и се засмя. Този път смехът й беше мрачен, пропит с истински хумор, ако изобщо тази дума бе подходяща да бъде отнесена към подобен звук.

— Хм, да, онези криле са просто великолепни. — Очите й се прехвърлиха върху Елена. — Необикновени като твоите.

— За съжаление — каза Елена, сигурна, че трябва да се защити, независимо от факта, че този архангел бе способен да я смачка с една-единствена мисъл, — аз също не съм нещо, което може да бъде колекционирано.

— О, не възнамерявам да окача крилете ти на стената — отвърна Леуан, а косата й продължаваше да танцува сред призрачния вятър, който не докосваше нищо друго. — Намирам, че жива си много по-интересна.

— Значи съм късметлийка.

Само че не мислеше така. Облегна се назад и остави Рафаел и Леуан да продължат разговора. Докато двамата си приказваха, тя ги наблюдаваше, слушаше… и се опитваше да разбере защо Леуан изглежда така… сбъркана.

Да, силата й беше толкова голяма, че при мисълта за това по кожата на Елена полазваха тръпки. Но, от друга страна, Рафаел бе натрошил всяка костица на онзи вампир, оставяйки тялото му на видно място като предупреждение към другите. От разговора им в самолета пък ставаше ясно, че днес той е също толкова способен на подобна жестокост, както и в деня, когато го видя за пръв път.

Въпреки това тя приемаше Рафаел в леглото си всяка нощ, сгушваше се в прегръдката му, когато кошмарите станеха непоносими. Доверие, между тях имаше доверие. Но и преди това, когато той бе просто Архангелът на Ню Йорк — твърд, жесток, със сигурност безмилостен, тя никога не бе имала това противно усещане, пъплещо по кожата й, породено от присъствието на нещо, което просто не би трябвало да съществува.

— А, ето и храната.

Елена вече бе обърнала глава към вратата, бе усетила миризмата на приближаващите вампири.

Жасмин и мед.

Балсамово дърво, поръсено с канела.

Слънчева целувка, докосната с боя.

Необичайни комбинации, странни миризми, но вампирите бяха такива. Веднъж бе попитала Дмитрий на какво му миришат другите вампири. Той й бе отвърнал с онази предизвикателно иронична усмивка, която пазеше само за нея.

— На нищо. Запазваме усещанията си за смъртните — за храната.

Тримата, които влязоха в стаята, бяха мъже, но само единият имаше гладката лъскава коса и бадемовите очи на някой, роден в земите на Леуан. Той миришеше на балсамово дърво. До него стоеше мъж с европоидни черти, с широки като на боксьор рамене и небесносините очи на момче от Канзас. Лицето му нямаше идеални пропорции, но бе привлекателно въпреки или може би точно заради необичайното в него. Той бе жасминът. А слънчевата светлина… Стомахът й се сви при спомена, извикан от тази миризма, спомен за кръв и смърт, за гниеща плът, покрила всичко, докато Юръм стискаше счупения й глезен.

Слънчевата светлина приближи и остави изящен комплект от ръчно изрисуван порцелан на ниската резбована масичка, която бе единствената преграда между тях двамата с Рафаел и Леуан. Ръката му бе тъмна и блестеше като сърцевината на африканското черно дърво мпинго, която имаше толкова богат и чист цвят, че мебелите, направени от нея, струваха хиляди долари.

Кожата му бе така красива, силно напомняйки й за месеците, които някога бе прекарала в Африка, така че, когато погледна в очите му, й трябваше известно време, за да осъзнае, че е мъртъв.

 

 

Рафаел усети в същия миг, че Елена е разбрала — вампирът, който стоеше пред нея и наливаше чай оолонг с цвят на мед в миниатюрната чашка, беше един от Преродените. Цялото й тяло сякаш бе замръзнало, напълно неподвижно, като на ловец, съзрял плячката си.

Би могъл да се свърже с ума й, да я предупреди да не издава страха си, но Леуан с новопридобитите си и увеличаващи се способности навярно щеше да го чуе, а Рафаел не би направил нищо, което да подскаже, че Елена е по-слаба, отколкото всъщност е. Вместо това се довери на своята жена ловец и тя не го подведе.

— Благодаря — каза учтиво тя, когато Прероденият наля чая.

Лекото кимване на вампира беше толкова естествено и ведро, че нямаше съмнение — бил е Прероден съвсем наскоро. Очите му, да, в тях имаше нещо, някакво осъзнаване на факта кой е бил преди, какъв е сега. Но липсваше страх. Може бе не разбираше напълно в какво се е превърнал. Рафаел изчака, докато Прероденият налее чай и на него, синеокият сервираше на Леуан.

— Предлагам тост — каза Леуан и вдигна чашата, а мъжете започнаха да нареждат храната върху трапезата. Вземаха я от масичка за сервиране, направена от дърво и покрита със злато.

— За новото начало.

Очите й срещнаха тези на Елена.

Рафаел се бореше с първичното си желание да застане между тях, да предпази Елена от заплаха, с която тя нямаше шанс да се справи… но пък, помисли си той, ловецът Елена бе преживяла срещата с него.

— За промяната — добави той.

Втренченият поглед на Леуан се премести върху него, но тя не каза нищо за малката особеност във формулировката на неговия тост.

— Достатъчно.

Тя махна с ръка към тримата и те излязоха тихо, както и бяха влезли.

— Чакаме ли още някого?

Рафаел подаде на Елена малко блюдо, върху което имаше питка със сладък червен боб. Знаеше, че ще й хареса.

— Днес не. — Леуан гледаше как Елена разрязва хлебчето, което той й бе поднесъл. — Храната още ли ти доставя удоволствие, Рафаел?

— Да. — Отговорът бе прост, той все така бе привързан към земята, към света. — Ти вече не се храниш.

Това бе догадка и той не очакваше отговор.

— Вече не е необходимо. — Тя отпи от чашката. — Когато съм с приятели, правя усилие, но…

Той разбираше за какво говори Леуан. Нито един архангел не би умрял от глад, дори ако напълно спреше да яде. Но липсата на храна постепенно би намалила силата. Може би щеше да отнеме години, дори десетилетия, но имаше вероятност промяната да остане постоянна. Никой архангел не би рискувал по този начин.

Леуан му казваше, че е преминала тази граница. От което възникваше въпросът откъде тя черпеше силата си.

— Кръв и плът? — попита той, напълно съзнавайки, че Елена седи необичайно притихнала до него. Някой би могъл да реши, че е замлъкнала от страх. Той знаеше със сигурност, че слуша внимателно, запаметява, отбелязва си наум всяка възможна слабост.

— Това би било деградиране — отвърна Леуан, а косата й се раздели на кичури, сякаш през нея минаха призрачни пръсти, — а аз ставам по-съвършена.

 

 

Елена изчака, докато вратата на спалнята им се затвори след тях, преди да се разтрепери.

— Тя е… какво е тя?

— Сила в най-чистата й форма. — Той отиде до изрисуваните врати, които водеха към градината и терасата на апартамента, и ги отвори. — Ела. Въздухът ще те пречисти.

Тя хвана ръката, която той й подаде, и му позволи да я изведе да почувства свежия зимен въздух. Забраненият град се простираше под нея като море от многоцветни звезди. В главната градина танцьорите все още се въртяха грациозно, докато музиката се лееше завладяваща, примамлива, толкова красива, че извикваше сълзи в очите й.

Застанала в обръча на прегръдката му, с глава върху рамото му и ръце около тялото му, тя за пръв път от часове истински си пое дъх. Дробовете й пиеха въздуха, както пресъхналата земя попива водата, гърлото й се отпусна с тръпка на облекчение.

— Тази музика… Каква е?

— Това е ерху — двуструнна китайска цигулка.

Те останаха дълго там, смълчани, поглъщаха музиката с телата си. Елена проговори първа.

— Нали не мислиш, че тя черпи сила от други?

— Не. — Рафаел погали крилете й с ръце и тя посрещна с радост прилива на чувства — напомняне, че е истинска, не като съществото, което бе седяло срещу тях в онази стая, пълна с тишина. — Ако можеше да го прави, придворните й нямаше да изглеждат толкова здрави. Леуан винаги започва игрите си на собствена територия.

— Както е постъпила с Преродените. — Тя потръпна отново и плъзна ръка под ризата му, за да почувства неизменната мъжка топлина на кожата му. — Онзи вампир миришеше на слънчева светлина и боя. Беше нов… свеж.

— Той мисли, че му е даден втори шанс — каза Рафаел, като си спомни предаността в черните очи, когато Прероденият бе спрял погледа си върху Леуан.

— Кога започват да се разпадат? — насили се да попита тя.

— Джейсън е съвсем наблизо. — Усещаше как главният му шпионин все повече се приближава. — Той би трябвало да разполага с най-новата информация, но от това, което знаем, продължителността зависи не само от силата, използвана от нея, но и от храната, която им дава.

— Плът — прошепна тя. — Човешка?

— Или вампирска. Изглежда, няма особено значение.

Липсваха сведения Леуан да е жертвала ангели, за да храни любимците си, но Рафаел не би се учудил, ако най-старата от архангелите се е оказала до такава степен покварена.

Елена изведнъж вдигна глава.

— Буря — прошепна тя. — Джейсън мирише на най-силната дъждовна буря, на светкавици и огън.

— Новата ти способност стабилизирана ли е?

— Не. — Очите й проследиха Джейсън, който се спускаше от небето, въпреки че чернокрилият ангел бе само сянка. — Ту се появява, ту изчезва. По-често се губи от поглед.

Тя притисна устни до неговите.

— Но ти, ти винаги си бил дъждът и вятърът в ума ми. Усещам вкуса ти, когато спя, когато съм будна, когато дишам.

Ако Джейсън не се бе приземил в този миг, Рафаел би придърпал Елена вътре и би се наситил сам на миризмата й — единствена и неповторима. Но сега просто сложи ръка на шията й и потърка устни в извивката под ухото й.

Аз ще усетя вкуса ти тази нощ, Елена. Бъди готова за мен — няма да спра, докато не те чуя да викаш от удоволствие.

Той усети как сърцето й притихва, а дъхът й става неравен. Но още не се бе случвало неговият ловец да отхвърли предизвикателство. Когато кажеш, ангеле.