Налини Синг
Архангелска целувка (33)

32

Забраненият град остави Елена без дъх. Сложна плетеница от изящни сгради и скрити пътечки, мястото наистина беше град в града. Град, пълен с чудеса — бели мраморни мостове със спящи дракони върху подпорните колони, павирани дворове, пълни с дървета, всяко едно окичено с блещукащи копринени фенери вместо с плодове, придворни, облечени в одежди в безброй различни бляскави цветове. Беше като сън.

— Пеперуди — прошепна тя, застанала на терасата към апартамента на най-горния етаж, където бяха настанени. — Приличат ми на пеперуди.

Усещаше присъствието на Рафаел зад гърба си като стена от плътна топлина, ръцете му я обгръщаха, подпрени върху перилата от двете й страни. Тя се наслаждаваше на горещото му тяло и когато той заговори, усети как гърдите му вибрират, притиснати до крилете й.

— Нейха и още неколцина поддържат някакви дворци, но този на Леуан е най-разкошният.

— Наистина е царица.

Елена наблюдаваше как ветрилата се разперват, как над въображаемите прегради се разменят кокетни усмивки. Всички жени носеха дълги до глезените рокли, повечето от тях ушити така, че подчертаваха елегантността, не сексуалната привлекателност.

— Мислиш ли, че знаят за Преродените?

— Да. — Той сложи ръце върху нейните, гласът му звучеше в ухото й, пропит с някаква тъмна интимност. — Хората на Джейсън са му казали, че Леуан е започнала да води някои от своите Преродени във вътрешния двор за развлечение.

Ръцете на Елена, които Рафаел бе покрил със силните си длани, се вкопчиха в изгладения от времето камък на перилата.

— Защо би ги унижавала така? Мислех, че ги смята за свои творения.

— Някои от тях, изглежда, се радват на по-голямо благоволение от други. — Той плъзна длани нагоре по ръцете й и я притисна до себе си. — Утре сутрин ще се срещна с Десетимата. Внимавай, когато се разхождаш наоколо. Леуан може да реши, че ще е забавно да насъска някого от тях срещу теб.

— Кой ще ме пази?

— Аодхан. — Пауза. — Изглежда, не се радваш.

— Не ми харесва, че все още имам бавачка.

— Необходимо е.

— Засега.

Последва опасна тишина и тя разбра, че това е битка, която ще трябва отново да води. Елена щеше да се докаже като достоен противник, какъвто според нея щеше да бъде и Рафаел.

— Ти си избра воин, помниш ли?

Целувка върху чувствителната кожа под ухото й.

— А ти избра архангел.

Тя бе наясно, че няма да е лесно с любовник като него. Но същото важеше и за нея.

— Никога не съм тренирала с теб. — Игрива покана. — Харесваш ли ножове?

Той се усмихна едва забележимо и потърка устни в същото място, което бе целувал преди малко.

— Ще танцуваме с ножове след бала.

Беше й трудно да мисли, когато той е толкова близо до нея. Забраненият град трептеше шумен и красив под тях.

— Не водиш много хора със себе си.

Джейсън бе пристигнал с тях и ако прибавеше и Аодхан, това правеше само двама от Седемте.

— Ако се стигне до битка, ще бъде много късно.

 

 

Елена си направи френски кок, както я бе научила Сара — лъскавите кичури бяха прикрепени с фиби, които й се струваше, че са не по-малко от петстотин. После се разгледа в огледалото. Роклята с къси ръкави беше бледосиня — цвят на лед — и не достигаше дори до средата на бедрата й. Освен това беше без гръб, имаше разрези от двете страни и въпреки кристалните украшения, с които бе обсипана, прилягаше върху тялото й като втора кожа. Тя бе зяпнала шивача в недоумение, когато й показа дрехата за пръв път, но вампирът не беше глупак. Съчетана с черни ботуши над коленете и с черен клин, дрехата я превръщаше от красива придружителка в елегантен убиец, като в същото време предоставяше достатъчно свобода на движенията й, в случай че се наложеше да действа.

Тя усети топлите мъжки ръце върху хълбоците си.

— Съвършено.

Първичният глад, който долови в тази една-единствена дума, се посипа като сребрист прах над тялото й в дълга и бавна ласка. Зърната на гърдите й се втвърдиха и се притиснаха в меката тъкан.

— Грим — каза задавено тя.

Той отпусна ръце, за да може тя да сложи пудра на бузите си и спирала на миглите си. Елена отвори кутийката, която бе получила заедно с дрехите, и намери вътре червило. Оказа се, че е яркочервено.

— Това не е моят цвят.

— Представи си, че е камуфлаж — каза Рафаел, като я придърпа назад към полуоблеченото си тяло. Докато тя държеше червилото, пенисът му се притискаше твърд и горещ към гърба й, а крилете й пламтяха от най-еротичното усещане. — Ще ти позволи да проникнеш на вражеска територия.

— Аз не приличам много на вампирите и ангелите, които видях тук.

Дрехата й по никакъв начин не можеше да се нарече скромна. После идваха ножовете. Да не говорим за пистолета. Тази вечер всичките щяха да бъдат скрити — любезност, на която тя се съгласи неохотно след игрите на Леуан. Но Елена се учеше да избира битките си.

— Няма да знам как да размахвам ветрило, даже ако ме удариш с него по главата.

— Не, ти си истински ловец.

Той й хвърли толкова горещ поглед, че тя почти очакваше да види как огледалото се топи. Трябваше да притисне бедрата си едно в друго, за да се пребори с желанието да го дръпне на пода, да седне върху него и да го докара до екстаз.

— Но тя няма да те види така — изрече тихо той. — Ще съзре в теб само един млад, слаб ангел. Ще й бъдеш интересна заради начина, по който си била Преобразувана, но иначе ще й се сториш съвсем незабележителна.

— Добре.

Това щеше да й даде възможност да наблюдава Леуан отблизо. Не хранеше илюзии, че ще може да стори каквото и да е, за да спре най-стария архангел с физическа сила, но навярно щеше да успее да надникне в душата й, да намери там нещо съвсем малко, което би помогнало на Рафаел.

Той я пусна и отиде до нощното шкафче.

— Илиум ми поиска разрешение да ти поднесе подарък.

Любопитна да разбере, тя се обърна… и срещна кобалтовосиния поглед.

— Какво е направил този път, та да те ядоса?

Устата му бавно се изви в усмивка — опасният хумор на архангела.

— Ножове и ножници — промърмори той.

Тя докосна конча на десния си ботуш.

— Аз си нося своя…

— Хм. — Той взе нещо от една полирана дървена кутия и приближи до нея. — Но нямаш нож от мен.

Рафаел сложи ръка на врата й и я целуна, влагайки в ласката тъмно, собственическо чувство, което я накара да му отговори по същия начин.

— Няма да стигнем навреме за вечерята, ако продължаваш така.

Опряла ръка върху голите му гърди, тя задържа погледа му — красив и жесток.

Той плъзна ръка отзад по бедрото й, пръстите му погалиха чувствителното място между краката й. Елена си пое дъх.

— Дразниш ли ме, архангеле?

Той захапа леко устните й.

— Запомни, Елена — никога няма да носиш нож от друг мъж.

Тя примигна.

— Той иска да ми подари нож? Какво лошо има в това?

— Остриетата и ножниците — прошепна Рафаел — вървят в комплект. И в твоята ножница ще влиза единствено моят нож.

Отне й секунда, за да проумее — желанието бе замъглило разума й. Лицето й пламна.

— Рафаел, това е… — Тя поклати глава, неспособна да намери подходящите думи. — В битките няма място за сексуалност.

— О?

Очите му преливаха от морски бури, силни, жестоки и възбуждащи.

Вътре в нея горещината се превърна в жарава, разпалвана от съзнанието, че този опасен, красив мъж й принадлежи.

— Чувството за притежание е двустранно, архангеле.

— Разбрано, ловецо.

Той отстъпи назад и разтвори ръка.

Очите й бяха заслепени, а умът й замаян.

— Това истински камъни ли са?

Тя вече вземаше ножа, изваждаше прелестното оръжие от ножницата, която бе направена специално за него. То блестеше на светлината, остро като бръснач, бореше се за надмощие със скъпоценните камъни върху дръжката.

— Разбира се.

Разбира се. Тя запремята ножа, проверявайки дръжката, баланса. Беше съвършен в ръката й.

— Господи, страхотен е.

Скъпоценните камъни бяха зашеметяващи, но това, което прикова вниманието й, бяха острието, изяществото и силата му.

— Хвърли ми онзи шал.

Рафаел взе прозрачната въздушна тъкан и я хвърли нагоре. Платът се спусна като мъгла… от двете страни на острието — шалът се бе разрязал на две идеално равни половини.

— О, наистина. — Ножът беше остър, така неустоимо остър. — Поръчал си да го направят за мен?

Тя прекоси пространството помежду им и го целуна, без да дочака отговор.

Когато Рафаел се отдръпна от нея, очите му блестяха толкова силно, че биха могли да заслепят диамантите и сините сапфири върху дръжката и ножницата.

— Гласът ти звучи сякаш правиш секс.

— Такова неповторимо острие е наистина равностойно на секс.

Тя оглеждаше ножницата, въртеше я в ръцете си и й се възхищаваше. По природа не бе склонна да изпитва собственическо чувство. Само с апартамента й — прониза я болка — нещата бяха различни. Но това острие, то говореше на същата онази част от нея. Мое, мислеше си тя.

— Трябва ми…

Рафаел вече вадеше колан от кутията. Направен от мека, гладка черна кожа, той минаваше през разрезите от двете страни на ножницата, преди да бъде закопчан удобно върху ръката й.

— Съвършено. — Тя плъзна оръжието на мястото му. — Ножът и ножницата са достатъчно леки, ще ги задържи. И са толкова хубави, че могат да минат за украшение.

Рафаел гледаше как ловецът му си играе с придобивката си, учуден, че изпитваше удоволствие, породено от нейната радост. Този подарък означаваше много за нея. Беше направил правилния избор.

Освен това едва не бе убил Илиум заради дързостта му да навлезе в територия, която принадлежеше на Рафаел.

— Да не мислиш, че вече нямам подобен подарък за партньорката си?

— Сир, не исках да покажа неуважение.

— Тръгвай си, Илиум. Преди да съм забравил, че тя те обича.

Беше спонтанна реакция спрямо ангел, отдавна доказал, че е предан — някой, който бе проливал кръвта си заради Елена. Рафаел не бе привикнал да губи контрол заради когото и да било.

Тогава тя ще те убие. Ще те направи смъртен.

Навремето той реши, че Леуан говори за физическа слабост, но може би предупрежденията й се отнасяха тъкмо за това — бавното затопляне на сърцето му, което накрая щеше да затъмни студения разум, с който бе управлявал толкова дълго.

— Разум или емоция — попита той Елена, когато тя плъзна ножа обратно в ножницата след поредица от сложни движения. — Кое би избрала?

Тя отвърна през рамо със странна полуусмивка.

— Не е толкова просто. Разум без емоция често служи като маска на жестокостта, емоция без разум може да се превърне в извинение за какви ли не ексцесии.

— Да — рече той, спомняйки си в какво безмилостно чудовище се бе превърнал в Тишината.

Елена се обърна и тръгна към него, хълбоците й се полюшваха с открита предизвикателност. Покачила се на високите токчета на ботушите си, тя достигаше малко над долната му челюст.

— Помниш ли какво ти казах за притежанието — че е двустранно чувство.

— Аз няма да те предам, Елена.

У него се надигаше гняв при мисълта, че тя може да подлага това на съмнение.

— Не се гневи заради мен, архангеле. — Тя се плъзна край него, отвори един от страничните ципове на чантата, където носеше оръжията си, и извади малка кутийка. — И аз имам подарък за теб.

Изненадата и удоволствието разпериха криле в душата му. Бяха му подарявали много неща през дългите столетия живот. Но повечето от тях не означаваха нищо за него. И смъртните, и безсмъртните го правеха, за да получат власт, престиж, за да се изпълнят желанията им — малки или големи.

— От Убежището ли го купи?

— Не.

— Тогава откъде?

— Имам си свои хора.

Тя застана пред него, отвори кутийката и извади пръстен.

Пръстен, украсен с кехлибар.

— Ти — каза тя, като го плъзна на съответния пръст на лявата му ръка — си обвързан напълно и завинаги.

Сърцето му се сви от чувство, което никога не беше изпитвал. Той вдигна пръстена до очите си. Представляваше гладка платинена лента — плътна и широка, с голям квадратен къс полиран кехлибар. Най-тъмният кехлибар, който бе виждал… със сърцевина от чист бял огън. Заинтригуван, той махна пръстена от ръката си и го поднесе към светлината. Цветовете се меняха непрекъснато — ту тъмни, ту светли.

Тогава видя надписа, гравиран от вътрешната страна. Knhebek.

Пребивавал бе известно време в страните по южните брегове на Средиземно море, бе пътувал из Мароко, преди да стане архангел, и бе чувал тази дума, когато нетърпеливи младежи я шепнеха на тъмнооки красавици с пламнали от смущение лица.

Обичам те.

Онова непознато чувство пристегна гърдите му още по-силно. Той отново сложи пръстена на ръката си и каза:

— Shokran.

Лицето й светна в доволна усмивка.

— Няма защо.

— Говориш ли езика на баба си?

Той сви пръсти. За пръв път от векове го обземаше силно чувство за собственост по отношение на някакъв предмет.

— Знам само няколко думи, които мама използваше. — Усмивка, пропита със спомени — щастливи спомени. — Тя през цялото време смесваше марокански арабски, френски с парижки акцент и английски. Но ние израснахме край нея, така че всички я разбирахме.

Дори Джефри.

Той се беше засмял някога, спомни си тя. Баща й се бе засмял, когато майка й заговори на онази смесица от езици — смееше се на себе си, не на нея.

— Имай милост. — Той обхвана главата си с ръце. — Аз съм обикновено селско момче, не владея тези изискани езици.

— Момичета — блестящи очи, бледосиви, дяволити. — Не вярвайте и дума от това, което казва баща ви. Той говори френски като истински французин.

— Ma chérie, ти разби сърцето ми.

И с драматичен жест татко им притисна гърдите си с ръце.

— Къде се отнесе, Елена?

Пръстите му повдигнаха брадичката й, очите й срещнаха неговите — синева, в която би могла вечно да потъва.

— У дома — прошепна тя. — У дома, преди да ми отнемат всичко.

— Ще построим наш собствен дом.

Обещанието обви сърцето й с ярък слънчев блясък.

— В Манхатън — каза тя.

— Разбира се. — Бавна, бавна усмивка. — Каква къща искаш?

По дяволите, архангелът отново си играеше с нея. Слънчевото сияние стана още по-силно, изпълни вените й.

— Всъщност харесвам твоята. — Тя плъзна ръка около врата му. — Става ли да ми я подариш? О, а дали бих могла да разполагам с Джийвс също така? Винаги съм искала да имам иконом.

— Да.

Тя примигна.

— Просто така?

— Това е само едно жилище.

— Ще го превърнем в нещо повече — обеща тя, притискайки устни в неговите. — Ще бъде наше.

В момента, докато тя си мислеше, че първо трябва да надживеят лудостта на Леуан, на вратата се почука.