Налини Синг
Архангелска целувка (30)

29

На следващата сутрин, докато Рафаел се обличаше, Елена лежеше и го наблюдаваше как си слага една от специално скроените ризи, която падаше свободно край крилете му. Тялото я болеше навсякъде. Той беше я държал в прегръдките си през цялата нощ, помисли си тя. Беше я бранил от кошмарите. Заради него щеше да се пребори с вината, която заплашваше да я задуши.

Седна в леглото и отпи глътка от кафето, което чакаше до Розата на Съдбата.

— Как закопчаваш краищата на ризата си?

Никога не бе виждала да има копчета под разрезите за крилете. Най-голямата част от силните ангели предпочитаха точно това — дискретно, незабележимо закопчаване. Младите, обратно, изглежда, си падаха по сложни модели, всеки единствен по рода си, по подобие на този, който носеше дрехата.

Рафаел повдигна вежда.

— Аз съм архангел, а ти ме питаш как се закопчават ризите ми?

— Любопитна съм.

Тя насочи мислите си към това, което би могло да отвлече ума й от миналото, остави кафето и сви пръст.

Очевидно архангелът бе в настроение да се подчини, защото остави ризата си незакопчана, прекоси стаята, подпря се на дланите си от двете й страни и доближи устата си до нейната. Целувката бе проява на собственическо чувство, нямаше съмнение в това. Дълга, дълбока и бавна, така че пръстите на краката й се присвиха, нервите й не издържаха и тя издаде гърлен стон.

— Дразниш ме — обвини го с тих глас, когато той вдигна глава.

— Трябва да съм сигурен, че няма да ти стане скучно.

— Дори да живея милион години — отвърна тя, заклещена в синята безкрайност на очите му, — не мисля, че ще намеря някого по-завладяващ от теб.

Миг по-късно я прониза острото чувство, че е много ранима.

— Покажи ми ризата.

Повдигна брадичка и я целуна, което й подсказа, че нейният архангел е в добро настроение.

— Подчинявам се на моята дама.

Той се обърна с гръб към нея.

Тя отметна завивките и застана на колене.

— Няма шев — измърмори тя, като се взираше в долната част на разрезите. — Няма копчета, нито цип. Почти бях сигурна, че ще намеря поне велкро.

Рафаел се прокашля.

— Ако не беше мой ловец, щях да те накажа за тази обида.

Архангелът на Елена си играеше с нея като дете. Почувства се странно, след като осъзна този факт, но в същото време тежестта, смазваща сърцето й, намаля.

— Добре, предавам се. Как затваряш разрезите?

Той вдигна ръка и се премести, за да се обърне с лице към нея.

— Гледай.

Нужно бе истинско усилие на волята, за да отмести очи от разкошната гледка, която представляваха гърдите му. Ако не внимаваше, архангелът все още можеше да я превърне в своя робиня. Очите й се разшириха, щом забеляза ръката му.

— Наистина ли виждам това, което си мисля?

Сини пламъци трепкаха около ръката му. Когато ги съзря, сърцето й заби бързо.

— Не е ангелски огън. — Той сви пръсти и сложи край на светлинното представление. — Това е физическа проява на силата ми.

Тя издиша дълго сдържания въздух.

— Използваш я, за да залепиш разрезите?

— Всъщност не са залепени. Погледни внимателно.

Този път тя повдигна ризата почти до очите си и се втренчи зорко. И тогава ги забеляза. Нишки от най-фина синева, толкова тънки, че бяха почти невидими, промушваха се в белотата на ленената тъкан. Каква мощ, мислеше потресена тя, трябва да притежаваш, за да направиш нещо подобно без специална умствена концентрация? Този мъж никога нямаше да й каже, че е прекалено силна, прекалено бърза или прекалено твърда.

— Сигурна съм, че ние, низшите, не можем да правим това.

— За целта трябва да притежаваш способността да задържиш силата извън тялото си. — Той се обърна към нея и потърка долната й устна с палец. — Засега силата ти е недостатъчна, така че е безсмислено да го обсъждаме.

Тя хвана китката му и го погледна в лицето.

— Рафаел, аз ще трябва ли да Преобразувам хора във вампири?

— Ти си Преобразуван ангел, не си родена така. — Той отново я погали с палец. — Дори Кеир не знае отговора на този въпрос.

А Кеир беше от древните, тя бе наясно, без да пита.

— Но ако аз трябва…

— Няма да е скоро. — Отговорът беше категоричен, гласът му — твърд като скала. — Когато излезе от комата, в кръвта ти нямаше отрова. Сега, след като вече си будна, ще те проверяват няколко пъти в годината.

— Трудно ли е? Да Преобразуваш някого?

Рафаел кимна.

— Трудно е да се направи избор. В интерес на Десетимата е да не се спираме на онези, които са слаби, които се пречупват, но се случва да сгрешим.

Когато долови в думите му признанието, което той никога нямаше да направи открито, тя притисна устни до дланта му.

— Но самото Преобразуване — каза той, а гласът му стана тих — е толкова интимен акт, колкото ти избереш. За мнозина то е като клинична процедура, все едно даваш кръв. Човешкото същество е в медикаментозно предизвикан сън по време на прехода.

Тя потръпна от облекчение.

— Мислех, че това е както когато ти ме целуна.

Интимността на изживяването бе разтърсила из основи душата й.

Кобалтов пламък.

— Нищо няма да е като нашата целувка. Никога.

С разтуптяно сърце тя се изправи в леглото и сложи ръце върху раменете му. Той погледна нагоре към извивките на голото й тяло.

— Елена.

Тя го целуна. Отговорът му дойде, горещ като пожар, но под повърхността Елена усещаше безпокойство.

— Скоро трябва да тръгваме, нали?

— Да. — Ръцете му бавно и нежно се спуснаха по хълбоците й. — Ще пътуваме с транспорта на смъртните до Пекин.

— Няма ли да е по-внушително, ако летим?

— Продължителното летене изисква мускулна сила, каквато още ти липсва. — Отговорът звучеше разумно, но ръцете му се плъзнаха надолу… още по-надолу. — В наша полза ще е, ако тя ни мисли за слаби, когато пристигнем. Това ще я направи небрежна. Ще ни е ценно и най-малкото преимущество, ако наистина е пресякла границата на безвъзвратната лудост.

— Рафаел… — Тя потръпна и зарови ръце в косата му. — Гален е прав. Аз наистина те правя раним. И тя е наясно със слабостите ми.

Аз също ги знаех, Елена. И въпреки това сърцето ми е твое.

 

 

Два часа по-късно Елена бе отново на площадката с отъпканата пръст. Познаваше всеки сантиметър от мястото като собственото си лице. Може би защото се бе доближавала до него толкова много пъти.

— Значи — каза тя, вторачена в нечовешките с вертикални зеници очи на спаринг-партньора си — понякога се случва да не носиш костюм.

Венъм се усмихна, разкривайки кучешките си зъби, от които някога бе видяла да се отцежда отрова. Лицето му бе едновременно поразително красиво и недостижимо чуждо. Не само че не носеше костюм, но бе облечен единствено в широки черни панталони, които плавно трепкаха, подобно на течност, когато той се движеше. Тялото му бе тънко и жилесто като на змия — съществото, което сякаш я гледаше през онези очи.

Тялото… да, определено си заслужаваше да го изучиш подробно. Но тя по-скоро се вълнуваше от лекотата, с която той размахваше дългите извити ножове в ръцете си. Доста приличаха на някои от късите мечове, които бе виждала, но бяха малко прекалено къси, прекалено извити. Не като сърпове, сгъвката бе по-скоро мека, представляваше плавна вълна. Остриета — със смъртоносна грация.

Разбира се, нямаше значение какви точно са оръжията. Беше важно какво може да прави с тях. Тя отвърна по подобаващ начин на самодоволната му усмивка.

— Не успя да хванеш ножа, който хвърлих по теб в Ню Йорк.

Той сви рамене, тъмната му кожа блестеше опъната върху силните, гъвкави мускули.

— Улових го.

— За острия край.

Тя провери дългите тънки остриета, които Гален й бе дал. По-къси от рапирата, с която той започна обучението й, те бяха балансирани така, че да може и да ги хвърля. Ако оръжията на Венъм бяха направени с идеята да впечатляват с грациозността си, нейните бяха създадени, за да бъдат използвани със сила и да нанасят най-големи поражения. И двете остриета бяха остри като бръсначи — можеше да изкорми някого с хирургическа точност, ако се наложеше.

— Не беше много прецизно изпълнение.

— Значи трябва да се представя по-добре днес.

Той леко присви колене и започна да я обикаля в кръг. Движенията му бяха почти болезнено бавни.

Тя се отправи в обратната посока, опитвайки се да разгадае стила на нападението и защитата му. Можеше да предугади следващото действие на повечето си противници по някое тяхно издайническо движение. Тя винаги следеше онова, което нея самата можеше да я предаде — стъпалата. Трябваха й години тренировки, за да е сигурна, че те никога не сочат натам, накъдето възнамеряваше да се придвижи. Ходилата на Венъм не подсказваха посоката му.

Тя прехвърли вниманието си върху другия най-често проявяващ се знак — очите. Въздухът изпълни дробовете й, когато погледите им се срещнаха. Умът й не успяваше да осъзнае онова, което виждаше в очите на Венъм. Точно тогава тесните зеници се свиха и тя изненадано отстъпи назад.

Тих смях.

Копелето си играеше с нея. Елена стисна зъби и продължи да го гледа в очите, докато двамата неспирно се въртяха в кръг. В края на втората обиколка тя усети, че примигва и за миг губи равновесие.

Мамка му!

Елена хвърли единия нож без предупреждение. Той се отдръпна бърз като змия, но въпреки това се озова по гръб на земята. В ръката му зееше грозен разрез.

Гален на мига застана до тях.

— Какво беше това? — сопна се той, челюстта му се очерта като ясна, твърда линия. — Не можеш да хвърляш оръжия още преди битката да е започнала и да се надяваш, че това ще спаси живота ти.

Елена не сваляше очи от Венъм. Вампирът стискаше кървящата си ръка с длан, но усмивката му… Бавна. Подигравателна. Предизвикваше я да нападне. Тя наведе глава, спусна се напред и заби второто острие между краката му.

— Мамка му!

Той се отдръпна назад, като същевременно се изправи с такава лекота, която в никакъв случай не можеше да се нарече човешка. Телата на хората нямаха способността да се движат плавно като течност.

Гален вече гледаше Венъм.

— Да не си се опитал да я хипнотизираш?

— Тя трябва да е готова за неочаквано нападение. — Очите на Венъм светеха в яркозелено, когато отново се втренчиха в Елена. — Още половин кръг и щях да успея.

— А аз щях да ти отрежа топките, ако бях нанесла удара малко по-нагоре — заяви Елена, докато прибираше оръжията си. — Ще си играем ли още, или ще се залавяме за работа? Имаме срок.

— Ще ми трябват още няколко минути, докато това заздравее. — Той махна дланта от ръката си, за да покаже, че раната още кърви. — Сега мога да сравнявам постиженията си с Дмитрий.

Елена не обърна внимание на подмятането му и се захвана да упражнява движенията, на които я учеше Гален, когато тя не хвърляше ножове по Илиум. Строгият ангел наблюдаваше как Елена повтори цялата комбинация, после кимна кратко. Тя се почувства невероятно доволна и насочи върха на единия нож към Венъм.

— Готов ли си?

Той завъртя и двете остриета в ръцете си.

— Все още не съм усетил вкуса ти.

Ела, малки ловецо. Вкуси.

Всичко изстина и притихна. Вече не чувстваше изгарящите очи на Венъм, тънкия слой сняг, обвил земята, присъствието на съсредоточения Гален. За нея съществуваше единствено преследването.

Венъм нападна без предупреждение, с бързината на змия. Не само очите му издаваха змийската му същност. Но Елена вече се бе отместила, остриетата й бяха кръстосани пред нея, едната й ръка се стрелна напред и ножът прокара тънка кървава линия върху гърдите на вампира.

Той каза нещо, докато кръвта капеше на земята. Тя не го чу, умът й бе съсредоточен върху това да убива.

Този път чудовището нямаше да погуби Ари и Бел, нямаше да сломи сърцето на майка й дотолкова, че тя да не може да се махне от онази кухня, кънтяща от писъците на децата й.

Очите й доловиха едва забележимо потрепване в бедрените мускули на Венъм и тя нападна преди него. Този път той избегна острието, но не и крака й, който тя протегна, за да го препъне. Беше направила грешка. Отстрани и нагоре по тялото й се стрелна огнена вълна.

Колко глупаво. Бе забравила, че сега трябва да внимава и за крилете си.

Хвърли бърз поглед към крилото, за да се увери, че раната не е сериозна, после метна единия нож, който звънна в студения планински въздух, и отново се съсредоточи върху онези нечовешки очи. Ако ги извадеше, щеше да го надвие. Това беше мисъл, напълно лишена от чувство.

В този миг очите на Венъм се присвиха, остриетата му се кръстосаха в отбранителна позиция и блокираха възможността й да го нарани смъртоносно. Но Елена вече не разсъждаваше, движеше се с бързината и силата, които я правеха роден ловец. Венъм извика нещо, но единственото, което тя чу, беше студено съскане.

Тя се прицели в очите му.

В главата й се взриви мрак. После нищо.

 

 

Рафаел се приземи до падналото тяло на Елена, едва сдържайки яростта си.

— Ти ли отправи предизвикателството? — попита той, докато я вдигаше много, много внимателно.

Венъм избърса кръвта от лицето си.

— Нищо по-различно от онова, което съм й казвал и преди. — Втренченият поглед на вампира се спря върху Елена. — Мисля, че се опитах да остроумнича относно това, че все още не познавам вкуса й.

— Знаеш, че ще те убия, ако опиташ.

— Задачата ни е да те пазим от заплахи, особено от онези, които ти не разпознаваш. — Венъм срещна погледа на архангела. — Михаела, Астаад, Каризмън, всички все някога ще се опитат да я убият, защото знаят, че това ще те направи слаб. По-добре е да се предпазим от това още сега.

Рафаел разпери криле, готов за полет.

— Тя е по-важна за мен от всички вас. Никога не го забравяй.

— А ти си архангел. Ако те надвият, милиони от нас ще умрат.

Думите, че е по-добре вместо него да загине нов ангел, който някога е бил смъртна жена, останаха неизречени. Но това беше сделка, която Рафаел никога нямаше да направи.

— Избери на кого ще бъдеш верен, Венъм.

— Още преди две столетия съм направил избора си. — Очите му с тесните си зеници се стрелнаха към Елена. — Но ако тя търси смърт, ще я намери.

Рафаел разбираше много добре за какво говори вампирът. Притисна Елена до сърцето си и се издигна към небето. Бе невъзможно да не си спомни последния път, когато я бе държал безжизнена в ръцете си. Безсмъртието не й беше дало сигурност, а само по-голям шанс да преживее раните, които непременно щеше да получи. Той не можеше да направи нищо, за да я предпази от спомените, които я преследваха.

Гален почти бе закъснял да го призове чрез умствена връзка. Ако Елена бе успяла да се докопа до очите на Венъм, студенокръвното същество, което живееше във вампира, щеше да отвърне на удара и да забие зъбите си в незащитената й плът.

Тя щеше да остане парализирана, потопена в болка.

И докато бе подвластен на глада на кобрата, Венъм би могъл да отсече главата на Елена, преди Гален да се намеси, а това наистина би я убило.

Рафаел я положи върху леглото им и се свърза с ума й.

Елена.

Главата й се заклати от едната страна на другата, сякаш тя стенеше, сякаш в ума си водеше жестока битка, сякаш се опитваше да го отблъсне, бореше се срещу инстинкта му да я защити — инстинкт, от който душата му се стягаше. Днес желанието му да я предпази бе още по-силно, отколкото вчера. Толкова лесно бе да посегне и да изтрие онова, което предизвикваше болката й.

По-скоро ще умра като Елена, отколкото да живея като сянка.

Той махна няколко кичура от лицето й и повтори командата си на глас.

 

— Елена.

Очите й трепнаха, отвориха се и за миг не бяха сребристосиви — цветът, с който той вече бе привикнал. Бяха почти среднощно сини, изпълнени с ехото на хиляди кошмари. После тя примигна и кошмарите изчезнаха. Елена се взираше объркана в него и потриваше челото си.

— Имам чувството, че върху главата ми е паднала подпорна греда. Какво стана?

— Трябваше да се намеся, когато ти реши да превърнеш тренировката в смъртна битка.

Ръката й падна върху леглото.

— Спомням си. — Шепот. — Венъм добре ли е?

— Да. — Той всъщност се тревожеше за нея. — Спомените започват да те преследват и наяве.

Тя седна в леглото.

— Сякаш бях някоя друга. Не, не е така — като че бях машина, която трябва да направи едно-единствено нещо.

— Звучи сякаш си била в Тишината.

Елена потръпна при спомена за това в какво се бе превърнал той, когато беше в Тишината; за бездушното същество, което гледаше на живота на хиляди хора като на пламъци, които може да угаси без усилие.

— Мислиш ли, че е заради промяната. Заради безсмъртието?

— Това е една от причините — кимна той. — Но може би просто е дошло времето.

Време да си спомни всичко, което по-скоро би забравила.

— Искам да говоря с баща си.