Налини Синг
Архангелска целувка (29)

28

— Най-сетне идваш да си играеш, така ли? — Усмивка, обагрена в червено. — Закъсняваш.

— Бягай. — Пресекващ глас. — Бягай, Ели.

Чудовището се засмя.

— Тя няма да избяга. — Доволно ухилен, докато приближаваше устата си до гърлото на Ари. — Виждаш ли, харесва й.

Нещо се уви около тялото й, невидима ръка, която докосна най-интимното й място. Тя искаше да извика. Но устата й не се отвори, от гърлото й не излезе звук… защото на тялото й това наистина му харесваше. Ужасена, тя започна да дере кожата си с нокти, напразно опитвайки се да спре промъкващото се страховито удоволствие. Между краката й разцъфваше топлина. Младият й ум не можеше да го приеме. Тя започна да стене и да дере кожата си още по-силно. Под ноктите й се образуваха кървави цветя, а следите от изподрано върху ръцете й набъбнаха.

Милувката и миризмата изчезнаха едновременно.

— Колко жалко, че си прекалено млада за това. Бихме могли да си спретнем такова забавление. — Той избърса една капка кръв от устата си и протегна пръста си. — Вкуси. Ще ти хареса. Всичко ще ти хареса.

 

 

Рафаел се прибра вкъщи с падането на нощта и видя Елена застанала на ръба на скалата под крепостта. Очите й се взираха в светлинките на пещерите, които се редяха покрай пролома. Вятърът вдигна разпуснатата коса от лицето й, когато тя се взря отново в гледката, след като проследи как той се приземява до нея. Косата й блестеше като сребро на фона на лунната светлина.

— Гален каза ли ти какво ми изпрати Леуан? — попита тя, когато той застана до нея.

— Разбира се.

Беше чул разказа на Гален за нейната реакция, но сега самият той виждаше лицето й. Линията на профила й бе изчистена, единствено устните й напомняха за мекота — тя беше неговата жена воин, която тъкмо вдигаше ръка, за да махне кичур коса от бузата си.

Ресниците закриха очите й и тя издиша.

— Разбирам какъв е залогът. Част от личността ми се радва безумно, че направи всичко това за мен.

— Тогава?

— Друга част от мен иска никога да не бях научавала, че светът на ангелите съществува.

Той разпери криле, защитавайки я от вятъра, сменил посоката си, и запази мълчание, докато тя се взираше надолу към реката, която шумеше толкова далеч под тях.

— Било е предначертано, нали? — попита тя най-сетне. — От мига, в който се родих като ловец, знанието за кръвта и смъртта е станало неизбежно.

— Има някои, за които не е. — Крилете му докоснаха нейните. — Но за теб, да, било е неизбежно.

В лунната светлина нещо блесна върху бузата й и той разбра, че ловецът му плаче.

— Елена. — Рафаел я обгърна с криле, придърпа я в прегръдката си, ръката му погали косата й. Какво би могло да предизвика сълзите й? — Баща ти ли е направил нещо?

Ако Рафаел можеше да убие баща й, без това да нарани Елена, би го направил отдавна.

Тя поклати глава.

— Той дойде за мен. — Шепотът й беше дрезгав. — Слейтър Петалис бе привлечен от моето семейство заради мен.

— Не можеш да си сигурна.

— Сигурна съм. Спомних си.

Когато вдигна поглед, очите й бяха като диаманти, обвити в дъжд.

— Хубави ловецо — каза тя с плашещ напевен глас. — Хубави, хубави ловецо. Дойдох да си играем.

Елена извика тихо и падна на земята. Той коленичи заедно с нея, обграждайки я с топлината на крилете си. Притегли вцепененото й тяло в прегръдките си.

— Спомените връщат ли се при теб и когато си будна?

— Четях един от записите на Джесами и те чаках да дойдеш, когато очите ми се затвориха за миг. Сега, изглежда, спомените само чакат да се удаде възможност. — Притисната в него, тялото й отново потръпна от ридания. — През цялото това време мразех баща си, защото му казах, че чудовището идва, но той не слушаше, а аз бях тази, заради която Слейтър дойде. Аз! Аз го привлякох към нашето семейство.

— Едно дете не може да бъде обвинявано за действията на злите.

Рафаел не беше свикнал да се чувства безпомощен, но не бе в състояние да направи нищо, докато сърцето на Елена се късаше пред очите му. Притисна я по-силно, мърморейки успокоително нещо тихо и неразбираемо в ухото й, като се бореше с импулса да изтрие спомените й, да й дари спокойствието, от което тя се нуждаеше толкова отчаяно.

Беше една от най-трудните битки, която някога бе водил.

— Ти не си виновна — повтори той, а тялото му гореше в ярост, от която нямаше как да се освободи.

Елена не каза нито дума, продължи да плаче така, че тялото й се тресеше. Той притисна устни към слепоочието й и я люля в прегръдките си, докато звездите започнаха да блестят ярко, светлините покрай скалните тераси под тях угаснаха, а вятърът донесе полъха на сняг и стана леденостуден. Той продължи да я държи дълго след като сълзите й вече бяха изсъхнали, а луната целуваше крилете й като дълго отхвърлян любим. После се издигна с нея в небето.

Полети с мен, Елена.

Крилете й се разгърнаха, макар че тя остана безмълвна.

Без да я изпуска от поглед, той я поведе в див, възбуждащ полет, който ги извиси над планински била и проходи, а въздухът вледеняваше бузите им. Тя го следваше с мрачна решителност, намираше начин да заобиколи препятствията, когато не успяваше да се движи достатъчно бързо, за да се промъкне през малките теснини, откъдето минаваше Рафаел.

За целта трябваше да бъде пределно концентрирана и точно на това разчиташе той.

Когато се приземиха, тя се олюляваше от умора. Той почти я пренесе на ръце вътре, после я сложи на леглото и като леко побутна ума й, помогна й да потъне в спокоен сън без кошмари. Тя щеше да му се разсърди за това, но имаше нужда да поспи. Защото времето почти бе дошло.

Балът на Леуан бе след седмица.