Налини Синг
Архангелска целувка (28)

27

— Мамка му! — Илиум избегна единия нож и се обърна, за да види, че върхът на другото му крило е прикован към стената. — Два ножа… това е нечестно.

Хищната котка, която живееше в Елена, се усмихна със задоволство — горкият Илиум понасяше последствията от емоционалното сътресение, причинено й от обаждането на баща й преди ден.

— Първа точка за ловеца.

Ангелът със сините криле протегна ръка и извади ножа от крилото си. Стъпи на земята и й го подаде с дръжката напред.

— Беше чист късмет.

— Не можеш да губиш.

— Стана ми жал за теб, като гледах как ти непрекъснато губиш.

— Я се погледни — каза тя подигравателно. — Мисля, че междувременно успях да отскубна няколко перца. Бедничкият Блубел.

Той се засмя, златистите му очи светеха пакостливо, сякаш бе се сдобил със способността да се радва на играта, извличайки я от всички останали безсмъртни, които не се интересуваха от забавления.

— Следващия път — рече той — ще те накарам да тичаш така, че ще трябва да те изнесат оттук на ръце, докато ти хленчиш.

Тя изчисти оръжието и го прибра в ножницата, закрепена върху ръката й, преди да вдигне длан към устата си, уж че се прозява.

— Ако вие двамата сте приключили с приказките — каза Гален с характерната за него сериозност, — имаме още един час тренировка.

Тя хвърли поглед към крилото на Илиум, за да види, че почти напълно бе зараснало.

— Мисля, че е време да направя още няколко дупки в крилете ти.

— Ще ти предложа нещо — рече Илиум. — Ако успееш да ме уцелиш три пъти поред, ще ти подаря диамантена огърлица.

— Нека бъде украсена с диаманти декоративна ножница, при това условие съм съгласна.

Илиум вдигна вежда.

— Няма да е много практична.

— Ще бъде, ако възнамеряваш да я носиш с бална рокля.

— О. — Лицето му грейна от интерес. — Добре. А ако не успееш да ме уцелиш три пъти поред, ще ме вземеш на лов със себе си.

— Защо? — попита удивена тя. — Ловът често е тежък и изтощителен.

— Искам да видя как ловуваш.

Пулсиращ спомен.

Илиум се захласва по смъртни.

Може би затова тя го харесваше толкова. В неговите очи предишното й положение на смъртна не беше недостатък, а дар.

— Добре.

Той протегна ръка.

— Съгласен.

Тя разтърси ръката му.

— Хайде сега на работа, пеперудке.

Илиум се издигна като полъхващ вятър, едно синьо перо падна леко в ръката й. Тя го прибра в джоба си за Зоуи. Детето вече имаше колекция от няколко пера със златен връх от тези на Рафаел, две пера от Илиум, както и от перата на самата Елена.

— Давай!

Без да сваля очи от целта, тя потърси баланса на ножовете в ръката си и зае позиция. Зрението й беше по-силно, отколкото когато бе смъртна, но не много по-остро. Още не.

Накрая тя успя да улучи Илиум още два пъти, като пропусна третия удар на милиметър. Илиум се спусна на земята.

— Ще ме вземеш на лов.

— Да видим дали ще се усмихваш, когато се озовем в някое блато, пълно с комари.

— Не ме е страх от кома…

Тя се обърна, преди Илиум да завърши изречението. Беше уловила миризмата на трима непознати вампири. Но на вратата стоеше ангел с екзотични черти на лицето: високи скули и почти черни очи. Те обаче бяха далеч по-обикновени от крилете му, които Елена успя да зърне, преди той да ги свие.

Тъмносиво, изпъстрено с яркочервени ивици.

Удивителни криле.

Но вместо възхищение прониза я дълбок, първичен страх, от който усещанията и рефлексите й се изостриха.

— Кой е той?

Тя чувстваше мощта му като огромна, смазваща тежест.

Кънтящ звук на меч, изваден от ножница.

— Зи принадлежи на Леуан. — Илиум бе останал до Елена, докато Гален излезе напред да поздрави другия ангел. — На деветстотин години е.

— Защо не е архангел?

Би могъл да унищожи градове с тази сила, да погуби хиляди живи същества.

— Докато Леуан е жива, силата на Зи ще расте. Без нея тялото му няма да може да я поддържа както сега.

— Всички архангели ли могат да го правят? — попита тя, усещайки кожата си да потръпва, когато очите на Зи се плъзнаха върху онази част на крилете й, която се виждаше. — Предаването на сила?

— Само Леуан.

Гален, изглежда, спореше със Зи. Накрая, след няколко минути, китайският ангел удари петите си една в друга почти като военен и подаде някаква блестяща дървена кутия. Но още една безкрайна вледеняваща секунда очите му останаха приковани в Елена.

Тя приближи Гален веднага щом Зи излезе. Червенокосият ангел остана с гръб към нея, очите му не се отделяха от входа.

— Ще бъде по-добре, ако изчакаш Рафаел да се върне, преди да отвориш това — посъветва я той с много внимателно премерена интонация.

— Рафаел отиде на среща с Михаела и Елижа. Може да се появи след часове.

— Ще го уведомя…

— Не. — Тя сложи ръка върху кутията и едва не се отдръпна, когато усети неестествения студ. — Срещата е важна — нещо във връзка с Титус и Каризмън.

Илиум докосна рамото й с мрачно изражение.

— Това са игри на Леуан, Елена. Не отваряй кутията без Рафаел.

Тя бе приела факта, че е по-слаба, въпреки че мисълта за това я тровеше, но един ловец като нея не можеше да понася повече.

— Посочи ми една причина.

— Не знам какво има вътре — отвърна Илиум, а очите му помръкнаха, така че златото в тях заприлича на нещо остро като бръснач, сякаш да напомни, че зад игривата му външност се крие твърдост като онази на архангела, когото наричаше свой господар, — но съм сигурен, че е изпратено с цел да направи Рафаел по-слаб.

— Мислиш, че тя ще ме нарани? — Елена се взря в резбата върху кутията. Не спря да гледа, докато накрая сложните извивки не се превърнаха в изображения на онова, което наистина бяха. — Трупове. Всички тези неща представляват трупове.

— Мисля, че има много начини да нараниш някого — продължи Илиум, като сложи ръце върху раменете й и леко притисна шията й с палци. — Не всички са физически.

Елена опипваше ключалката, дробовете й се разшириха, когато си пое дълбоко дъх.

— Усещам миризмата им. Свежа трева, смачкана под тежестта на леда, топло вълнено одеяло, поръсено с розови листа, кръв, процеждаща се през коприна.

Сърцето й биеше тежко в гърдите, готово за лов, за преследване. Кутията под пръстите й се затопли, сякаш изсмукваше жизнената й сила.

Тя отхвърли обезпокоителната мисъл и преглътна.

— Вътре има парчета от вампир. Органи. Те миришат най-силно.

Време е ние самите да предприемем нещо.

Тя махна ръка от ключалката.

— Няма нужда да отварям кутията. Знам какво има в нея.

Леуан просто бе върнала на Рафаел онова, което той й бе изпратил. Част от Елена бе ужасена от начина, по който бе отправено предупреждението, но другата й половина — суровата и първична, зародила се преди почти двадесет години в обляната в кръв стая — злорадстваше.

— Правете каквото искате с това.

Тя се обърна бързо, отскубна се от ръцете на Илиум и се отдалечи, обгърната от хапещия студ на планинския следобед.

Венъм я чакаше до една отвесна скала, недокосната от ангелски ръце — прекалено див фон за вампир, който изглеждаше като излязъл от страниците на елитно мъжко списание. Изпотеното й напрегнато лице се оглеждаше в черните стъкла на очилата му. Неговият израз беше невъзмутим както винаги.

— Колко гел ти трябва, за да поддържаш косата си непрекъснато толкова съвършена? — измърмори тя, докато се опитваше да мине край него.

Той препречи пътя й с плавно движение.

— Това ми е дар от природата.

— Днес не е най-подходящият ден да ми се пречкаш.

Тя нямаше да падне в капана, заложен от Леуан, нямаше да започне да възприема Рафаел като чудовище, но… всеки път, когато той правеше нещо, излизащо извън границите, новата реалност я удряше в лицето. Реалност, в която архангелите и ангелите си играеха с живота на смъртните, сякаш те бяха фигурки върху шахматна дъска.

Усмивката на Венъм би накарала много жени да паднат в краката му — пропита от еротичното обещание, че дори смъртта от ръцете му би била приятна.

— Опитвам се да разбера какво намира в теб.

Елена замахна с ножа в дясната си ръка, пропускайки на косъм неговата. Той се отдръпна невероятно бързо. Движенията на Венъм й напомняха единствено за съществото, което Нейха си бе избрала за аватар, сякаш никога не бе водил човешки живот. Но днес дори това не бе достатъчно да предизвика любопитството й. Тя продължи нататък.

Вампирът се появи до нея след миг.

— Сега разбирам защо Дмитрий иска да играе с теб. Той си пада по ножовете и болката.

— А ти не, така ли? — Тя си спомни съвсем ясно онази сцена в гаража как Венъм се промъква с копринено мека грация към жена, омагьосана и безмълвна пред опасното му сексуално излъчване. В изражението му се четеше мъжко възхищение… но и онзи първичен глад, присъщ на смразяващото кръвта животно, което надничаше през очите му.

— Ти си онзи с отровата.

— И ти си такава.

Тя се спря, премигна и опря длани върху коленете си.

— Мамка му.

Как бе допуснала това? Защо не попита Рафаел какви са последствията, когато се превърнеш в ангел?

Част от нея отговори със студената искреност, съдържаща се в една-единствена дума.

Страх.

Беше уплашена. Боеше се да приеме непоправимата истина за новия си живот. Да разбере, че един ден би могла да гледа в очите, обърнати към нея с обожание, подобно на онова в погледа на Джералдин, за да разбере, че е създала жертва едва когато вече е твърде късно. Плячка за безсмъртните, които кръжат наоколо като акули.

Тя усети, че бузите й горят едновременно от горещина и от студ. Попита.

— Кога?

Венъм се усмихна бавно.

— Когато дойде времето.

— Знаеш — каза тя, изправяйки гръб, въпреки че внезапно й прилоша, — че не можеш да се правиш на загадъчен, докато се хилиш така.

Отговорът на Венъм бе изпреварен от тихо бръмчене. Той вдигна пръст, извади тънък черен телефон и прочете нещо на екрана.

— Жалко. Няма време за повече приказки. Трябва да се приготвиш за среща.

Елена не си направи труда да пита с кого е срещата — вампирът нямаше да пропусне възможността да я ядоса. Вместо това измина бързо останалото до крепостта разстояние, блъсна вратата на частното крило в лицето на Венъм и се съблече, като се опитваше да не мисли за кутията, която бе докоснала, за онова, което лежеше под ужасяващата дърворезба.

Петнайсет минути по-късно на главния вход се почука. Елена вече си бе взела душ. Тя отвори вратата и се намери лице в лице със стар вампир, чиито очи блестяха. Той носеше шивашки метър, преметнат през врата, и карфици в джоба си. Помощникът му държеше шивашка креда и кутия, в която, изглежда, имаше хиляди мостри на платове.

Очевидно щяха да й вземат мерки, за да й бъдат ушити дрехи, подходящи за бала на Леуан.

Всичките в оттенъци на синьото.

 

 

Когато Рафаел се върна от срещата си с Елижа и Михаела, видя, че Джейсън го чака. Чернокрилият ангел не проговори, докато не влязоха в офиса на Рафаел.

— Мая е открила нещо тревожно за Дахариел.

Той подаде папката, която държеше в ръка.

Рафаел я отвори и видя снимка на млад мъж, едва прекрачил онзи праг, когато момчето се превръща в мъж.

— Смъртен?

— Не. — Джейсън хвана китката си с другата си ръка и стисна толкова силно, че Рафаел видя как кръвта спира да се движи.

— Бил е Преобразуван преди половин хилядолетие.

Преди Десетимата да решат, че нито един смъртен под двайсет и пет години не може да бъде Преобразуван, без на създателя му да бъде издадена смъртна присъда. Съвременните смъртни биха нарекли Преобразуването на това момче престъпление, но преди петстотин години животът на хората беше много по-кратък. На тази възраст момчето може би вече е било баща и със сигурност се е очаквало да се справя само с живота.

— Преди три години е подписал договор с Дахариел за петдесетгодишна служба — каза Джейсън и стисна ръката си още по-силно.

Рафаел затвори папката.

— Какво не ми казваш, Джейсън?

— Никой не е виждал момчето през последната година.

Рафаел усети, че тъмен гняв го залива като вълна. Преобразуваните зависеха от милостта на създателите си и ако след приключване на оригиналния им договор не можеха да се грижат за себе си — уповаваха се на милостта на онези, на които изберяха да са предани. Мнозина правеха грешен избор.

— Убийството не е престъпление, ако вампирът е сключил договор.

Нечовешки закон, но вампирите не бяха хора. В много случаи те бяха хищници, едва удържани от господарите им. Но някои от ангелите също бяха хищници. И това момче бе попаднало в лапите на един от тях.

— Момчето не е мъртво — каза Джейсън за своя изненада. — Изглежда, Дахариел го пази в частна клетка за свое… развлечение. — От бездушния начин, по който беше изречена думата, Рафаел научи всичко относно представата на Дахариел за забавление. — И понеже е подписал доброволно да служи на Дахариел, никой не може да направи нищо за него.

— Какво е обещал Дахариел в замяна на вярната служба на този вампир?

Убийството не беше престъпление, но имаше известни неписани закони, които трябваше да бъдат зачитани, закони, които предпазваха света от разруха. Един от тези закони гласеше, че всички договори следва да се спазват — и от двете страни.

— Защита от другите ангели. — В смеха на Джейсън нямаше и искрица хумор. — Изглежда, момчето е все още слабо след всичките тези години. Преживяло е досега само защото се е свързвало с по-силни от него.

— Той е избрал вечността, Джейсън.

Прозвуча жестоко, но беше самата истина. Никой, живял петстотин години, не би останал в неведение относно жестокостта, породена от дългия живот, и мрака, който се таеше в сърцата на мнозина безсмъртни. Ако момчето бе подписало договор с Дахариел, без да проучи наклонностите на ангела, това бе грешка, с последиците от която трябваше да живее, ако изобщо съумееше да оцелее.

— Не можем да направим нищо за него.

Защото Дахариел бе обещал само защита от други ангели.

Очите на Джейсън, прорязани от черни зеници и ириси в почти същия суров цвят, срещнаха погледа на Рафаел.

— Според неколцина от домакинството на Дахариел, които са готови да говорят, той изпитва голямо удоволствие да измъчва момчето толкова бавно, че части от него винаги се оказват достатъчно заздравели, та да може да бъде нараняван отново. Твърдят, че вече се е изгубил в лудостта.

Рафаел виждаше как Джейсън се бори с яростта си, но следващите думи, които ангелът изрече, бяха студени и премислени.

— Методът на Дахариел съвпада с начина, по който бе наранен Ноел.

— Това няма да е достатъчно Астаад да предприеме нещо срещу него.

Особено ако трябваше да признае, че е отгледал змия сред подчинените си.

— Мая продължава да наблюдава. Имам и информация от двора на Анушка.

— Нещо, заслужаващо внимание?

— Тя подражава на майка си, но силата й е спряла да нараства.

— Значи знае, че никога няма да стане архангел. — Това би било достатъчно да предизвика една нестабилна личност да прекрачи границата. — Наскоро ли го е научила?

— Не. Преди десет години. Не проявява признаци на объркване или отчаяние.

Беше трудно да се каже дали приема истината, или това е само маска.

— Ръководството на Гилдията е успяло да проследи кражбата на кашон, пълен с ками, до един склад в Европа два дни след като Елена се събуди.

Това, че преследваха Елена, предизвикваше гнева на Рафаел, но неговият ловец можеше да се грижи за себе си, помисли си той. Сега и Ноел бе способен на същото — вече възвръщаше силите си. Всички бяха готови да надмогнат каквото и да било заради насилието над Сам.

— По това време Назарах бе зает с преследването на един от неговите вампири — женска, която бе успяла да премине на територията на Елижа.

Джейсън кимна.

— Вниманието му е било ангажирано изцяло с това. Малко вероятно е в същото време да е организирал и кражбата.

Такова бе и заключението на Рафаел.

— Виж дали ще можеш да проследиш действията на Анушка и Дахариел.

— Сир.

— Джейсън — добави Рафаел, когато ангелът се обърна, за да си тръгне, — няма как да спасиш момчето, но аз мога да откупя остатъка от договора му.

Дахариел не би могъл да откаже на архангел, особено като се има предвид, че той бе ангелът, инициирал насилието, свързано със секхема.

— Дахариел просто ще си намери друга жертва.

Очите на Джейсън бяха празни.

— Но няма да е това момче.

Когато Джейсън си тръгна, кимвайки леко, Рафаел се замисли дали душевните белези на ангела някога ще зараснат напълно. Мнозина биха полудели, ако прекарат няколко години от „детството“ на Джейсън. Но чернокрилият ангел бе оцелял. И когато времето дойде, той бе избрал да бъде верен на Рафаел, поставяйки интелигентността си в служба на архангел.

Ако спасяването на това момче би му дало известно спокойствие, Рафаел щеше да се справи с Дахариел. А ако се окажеше, че ангелът е онзи, който бе наранил Сам, тогава с още по-голямо удоволствие щеше да го разкъса на малки парчета и непременно щеше да се постарае да го държи жив, за да усеща всяко изгаряне, всяко счупване, всяко разсичане.

Защото дори ангелите да бяха хищници, архангелите стояха на върха на хранителната верига.