Метаданни
Данни
- Серия
- Ловец на Гилдията (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- All rights reserved, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Желева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Налини Синг
Заглавие: Архангелска целувка
Преводач: Силвия Желева
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: новозеландска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 27.08.2016 г.
Редактор: Сабина Василева
Художник: Shutterstock
Коректор: Милена Братованова
ISBN: 978-954-27-1744-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16754
История
- —Добавяне
26
Следващите шест седмици преминаха като вихрушка: оръжия и тренировки по летене — с Рафаел, когато той бе в Убежището, и с Гален, когато Рафаел трябваше да се връща в Кулата. Елена използваше свободното си време, за да усвои колкото може повече информация и да посещава Сам. За нейна огромна радост детето се възстановяваше доста по-бързо от очакваното. Ноел също се справяше много добре.
В Убежището нямаше нови прояви на открито насилие… ако не смятаме окървавените ками на Гилдията. Те не спираха да се появяват на местата, които тя посещаваше най-често. Кръвта беше на Ноел, така че не съществуваше съмнение кой е източникът на заплахата. За нещастие върху камите нямаше никаква следа от вампирска миризма. А способността на Елена да проследява миризмата на ангелите все още бе съвсем неусъвършенствана.
Разочарована от липсата на неоспорими доказателства, но решена да си осигури сериозна защита, Елена остави още една кама в центъра за разследване. Това се случи в едно мразовито утро, когато внезапно се озова лице в лице с дъщерята на Нейха.
— Намасте — поздрави я завладяващо красивата жена с тъмносини очи, които се взираха в Елена. Имаше премрежения поглед на родена любителка на лукса… но човек можеше да забележи пресметливата интелигентност, скрита зад тази маска.
Елена отговори учтиво и сдържано. Досега нищо не бе потвърдило, че Анушка е ангелът, когото търсят, а като дъщеря на Нейха притежаваше сила и власт, заради които Елена не искаше да я настройва срещу себе си ненужно.
— Намасте.
Анушка я огледа от глава до пети, открито преценявайки я с очи.
— Бях любопитна да те видя.
Думите прозвучаха почти по момичешки. Тя приближи, облечена в бяло сари с нежно розова и бледосиня бродерия.
— Толкова приличаш на смъртна и все пак имаш криле — продължи тихо Анушка. — Сигурно всеки удар и всяко нараняване личат съвсем ясно върху кожата ти.
Коментарът бе изречен с делничен тон, но криеше тиха заплаха.
В отговора на Елена се съдържаше само истината.
— Твоята кожа е съвършена.
Анушка примигна, сякаш бе изненадана. После едва забележимо наклони глава.
— Не мисля, че съм чувала друг женски ангел да ми прави комплимент поне от сто години насам. — Усмивка, която би трябвало да бъде очарователна и все пак… — Ще повървиш ли с мен?
— Страхувам се, че трябва да бързам за тренировка.
Елена забеляза Гален с крайчеца на окото си. Надяваше се, че той няма да ги доближи. Засега Анушка изглеждаше само любопитна. Ако покажеше признаци на агресия, ситуацията можеше да стане грозна.
— Разбира се — Анушка махна с ръка. — Рафаел сигурно се тревожи, че партньорката му е толкова слаба.
Мисълта, че Анушка се намира зад гърба й, предизвикваше у Елена усещането, че по кожата й пъплят буболечки. Почти се зарадва, когато закрачи редом с Гален. Точно сега обречените на провал опити да се брани срещу този експерт в битката с различни оръжия все пак се очертаваха като много по-добра перспектива от двубоя с ангел, който би могъл да се окаже истинска кобра. Слуховете, които бе чувала, твърдяха, че Анушка е била закърмена с отровата, която е поемала заедно с майчиното мляко.
Тялото й потръпна. Тя се чувстваше повече от готова да се впусне в изтощителни физически упражнения, но едно от другите творения на Нейха — Венъм — ги прекъсна насред тренировката по ръкопашен бой. Вампирът се появи в неизменния си цвят — носеше черен костюм върху черна риза. Този път обаче на лицето му не бе изписан обичайният подигравателен израз.
— Ела. Сара е на телефона.
Елена забърза, крачейки редом с него.
— Да не се е случило нещо със Зоуи?
Елена почувства как страхът й за кръщелницата впива нокти в гърлото й.
— Трябва да говориш лично с нея.
Крилете й изстъргаха по стъпалата, докато се изкачваше към кабинета на Рафаел. Тя инстинктивно ги повдигна. Вече й бе станало като втора природа благодарение на това че Гален я хвърляше на земята всеки път, когато Елена допуснеше грешка. Той беше безкомпромисен и тя оценяваше това, защото Преродените на Леуан със сигурност щяха да бъдат безмилостни, ако най-старата от архангелите вземеше решение да насъска любимците си срещу гостите на бала.
Венъм я съпроводи по коридора до офиса и застана на стража пред вратата. Без да пита, тя знаеше, че Илиум е някъде наблизо — когато Рафаел отсъстваше, най-малко двама от Седемте неизменно бяха около нея. Това я вбесяваше, но не можеше да отрече истината. Тя бе възвърнала силите си, бе усъвършенствала уменията си, но не беше архангел и дори ако пренебрегнем заплахата от страна на онзи, който оставяше камите, Михаела все още бе в Убежището. Колкото и мил да бе с децата, женският архангел не хранеше в сърцето си подобни чувства към Елена.
Последния път, когато говори с Ранзъм, той й бе казал, че вампирите правят залози дали Елена ще оцелее до бала на Леуан, като никой дори не допускаше, че тя ще го преживее.
— Нали знаеш, че искаха главата ти върху сребърен поднос? Е, Михаела е утроила възнаграждението, което ще получи всеки, който й донесе не само главата ти, но и двете ти ръце.
Тя грабна телефона веднага щом влезе в офиса.
— Сара?
— Ели — гласът й звучеше странно, особена смесица от тревога и гняв. — Баща ти е на другата линия.
Ръката на Елена стисна телефона по-силно. По време на последната им среща Джефри Деверо почти я бе нарекъл курва.
— Какво иска?
— Нещо се е случило. — Пауза. — Бих ти казала, но мисля, че този път той има право да ти съобщи сам.
Елена се намръщи и кимна, въпреки че Сара не би могла да я види.
— Прехвърли разговора. Да приключваме по-бързо с това.
Тя се зарече да не му позволява да й причини болка. Човекът, който бе воювал за правото й да види сестрите си и да се сбогува с тях, отдавна бе изчезнал и тя нямаше да допусне копелето, заело мястото му, да я нарани отново.
Сара веднага прехвърли разговора. Чу се съскане, после тишина.
— Да? — каза Елена, без да може да го нарече „татко“.
— Трябва да се върнеш в Ню Йорк. Свързано е с работата ти.
Последната дума бе изречена със същото онова отвращение, с което баща й говореше за всичко, свързано с уменията й на роден ловец, откакто Елена се помнеше.
И сега той мислеше, че тя е вампир. Беше истинско чудо, че изобщо се унижава да говори с нея.
— Какво е станало?
Последва пауза, по време на която сякаш зазвънтяха всички неизречени думи.
— Снощи гробът на майка ти е бил осквернен.
Леуан. Леденостуден гняв се надигна в сърцето на Елена.
— Взели ли са тялото?
— Не. — Отсече. — Извършителят е бил спрян от вампир, който, изглежда, принадлежи на Рафаел.
Коленете й омекнаха от облекчение, изпълнило тялото й. Разбира се, Рафаел бе поставил стражи до гробовете на семейството й, след като Леуан изпрати онзи подарък. Тя се подпря на бюрото и се опита да говори спокойно:
— Може би е време да изпълниш желанието на мама тялото й да бъде кремирано и пепелта да бъде разпръсната във въздуха.
За да мога да полетя, chérie.
Такъв бе отговорът на Маргарите, когато Елена я бе разпитвала, след като чу майка й да обсъжда с Джефри това, което той трябваше да направи, ако тя си отиде преди него.
— Няма да е нужно, ако успееш да държиш приятелите си далеч от нея.
Всяка дума бе така твърдо изречена, че да я прободе, да остави синина. Елена се присви и рече:
— Разбира се, че има нужда, но пък ти никога не си спазвал обещанията си.
Тя затвори, преди той да успее да каже нещо. Ръката й трепереше, когато я вдигна към устата си.
В следващия миг вратата зад нея се отвори. Без да се обръща, тя знаеше, че Рафаел си е дошъл, за да бъде с нея.
— Нали не са я докосвали?
— Дори не са доближили надгробния камък.
Силните ръце, поставени върху раменете й, я притеглиха към топлите му гърди.
— Думите на баща ми звучаха така, сякаш онези са успели да отворят гроба и да я извадят. — Тя сложи ръце върху неговите. — Защо не ми каза?
— Разбрах, когато вече бях на път. — Той я целуна по бузата. — Исках да ти съобщя лично. Нямах представа, че Джефри разполага с начини толкова бързо да се информира.
— Татко познава всички, с които си струва да се поддържат контакти. — Както почтени хора, така и престъпници, макар че ако кажеше това пред него, баща й щеше да я удари. — Онзи, който се е опитал да стигне до гроба на майка ми… Успели ли са твоите хора да го хванат?
— Да. — Косъмчетата на тила й настръхнаха, когато чу тихо изреченото потвърждение. — Бил е Прероден.
Тя си пое дъх през зъби.
— Как е успял да изпълни нареждането сам?
— Изглежда, съвсем наскоро е бил Прероден. — Рафаел плъзна своите ръце надолу по нейните, после отиде до вратата на терасата и я отвори. — Те не могат да говорят, но Дмитрий се кълне, че когато са го хванали, в очите му е имало молба.
— Искал е да живее?
— Не.
Рафаел протегна ръка към нея.
Тя я пое и му позволи да я изведе навън в студения вятър. Стояха рамо до рамо на терасата и крилете им се докосваха — близост, която тя не би допуснала с никого другиго.
— Защо не е избягал или не е опитал да се самоубие, когато е имал възможност?
— Леуан контролира пионките си. Но не смятам, че може да упражнява достатъчно силен контрол от толкова голямо разстояние. Което пък ме кара да мисля, че е имало още някого, когото хората на Дмитрий не са успели да намерят.
— Някого, на когото Прероденият е вярвал, че трябва да се подчинява. — Тя издиша шумно, като се чудеше какво зло би могло да уплаши мъртвите. — Какво му е сторил Дмитрий?
— Дал му е това, което Прероденият е искал.
Ръката на Елена стисна перилата.
— Добре.
И тя би пожелала същото за себе си, ако някога се превърнеше в едно от онези ужасяващи същества, отново събудени за живот от Леуан.
— Игрите й стават все по-неприемливи — каза Рафаел. — Опитът да бъде осквернен гробът на майка ти е станал на моя територия, в нарушение на негласното ни споразумение да не навлизаме на чужда земя без разрешение.
— Възможно е тя да отрече. Винаги може да каже, че не знае нищо за действията на нейните подчинени.
— Всички ще са сигурни, че това е лъжа, но тя наистина е много далеч оттук и думите й ще звучат достоверно. — Крилете на Рафаел се разпериха и едното нежно я докосна. — Време е ние самите да действаме.
Тя вдигна поглед към него, забеляза безмилостната извивка на челюстта му и си спомни, че това е архангелът, екзекутирал себеподобен.
— Ти вече действаш.
Устните му се извиха в усмивка, която никой смъртен не би искал да види.
— Леуан, изглежда, вярва, че статутът й на най-старата между нас я прави недосегаема.
— Би ли могъл да я убиеш, ако се наложи?
— Не съм сигурен, че Леуан наистина би умряла. — Той изрече тихо, но някак тежко ужасяващите думи. — Възможно е съществуванието й да е продължило достатъчно, че да й позволи да се превърне в истинска безсмъртна, преминала границата между живота и смъртта.
— Само че — вметна Елена, усещайки как по гърба й пролазва ледена тръпка — тя, изглежда, предпочита мъртвите пред живите.
— Да.