Налини Синг
Архангелска целувка (23)

22

Елена видя как устните на Рафаел се разтягат, оформяйки най-лекия намек за усмивка, но той не каза нищо. Отиде до шкафа в ъгъла. Мускулите на гърба му играеха и демонстрираха сила и лекота, които караха всичките й женски хормони да молят за вниманието му.

Чувствената наслада да гледа как нейният архангел се движи прогони ехото от миналото. Отиде до него. Той отвори шкафа и видяха вътре малък черен предмет с размерите и формата на кутийка за бижута. Тя се отдръпна и дори направи крачка назад, а думите излязоха от устата й в забързан поток.

— Хвърли това нещо в най-дълбоката дупка, която намериш.

Рафаел я погледна.

— Какво усещаш?

— Полазват ме тръпки. — Обви тялото си с ръце, после плъзна длани нагоре и надолу, а в стомаха й се настани ледена буца. — Не го искам близо до мен.

— Интересно. — Взе кутията. — Не чувствам нищо, а въпреки че няма кръв, на теб ти говори.

— Не я докосвай — процеди тя през стиснатите си зъби. — Казах ти да я изхвърлиш.

— Не можем, Елена. Знаеш го.

Не искаше да е така.

— Игра на власт. И какво? Ще й благодарим и ще й изпратим някаква дрънкулка в отговор. Трябва да имаш няколко да се търкалят наоколо.

— Няма да стане така. — Очите му бяха придобили онзи мрачен цвят, който някой би могъл да открои в най-дълбоката и тъмна част на зората, преди слънцето да се издигне на хоризонта. — Този подарък е много специален. Това е тест.

— И какво? — повтори тя. — Архангелите си играят на власт. Кой, по дяволите, казва, че и аз трябва да участвам?

Рафаел остави кутията в ъгъла на бюрото си, крилете му шепнеха до нейните.

— Независимо дали ти харесва или не, като стана моя любовница, прие поканата да се включиш и ти в тези игри.

Сякаш хиляди паешки крачета полазиха по кожата й.

— Може ли да го изхвърлим, след като го отворя?

— Да.

— И това няма да бъде лоша политика?

— Ще бъде изявление. — Подаде й ръка. — Ела, ловецо. Имам нужда от капка от кръвта ти.

— Виждаш ли? Зловещо. — Потрепери, извади един от ножовете си и прободе левия си показалец. — Всеки, който избира да ти направи заключени с кръв подаръци, не би ти поднесъл вана и аксесоари към нея.

Рафаел хвана ръката й, взе кутията и стисна пръста й, колкото да се сдобие с една-единствена блестяща капка кръв. За един миг, в който сякаш всичко замръзна, тя я гледаше как си стои върху кожата й като че ли не иска да докосне кадифената кутийка, след което бавно и тихо падна. Кутийката като че ли я погълна — ненаситен мрак, изгладнял за вкуса на живота. Ръката й стисна здраво ножа.

— Наистина не желая да ходя на онзи бал.

Рафаел целуна върха на пръста й, преди да пусне ръката й.

— Искаш ли да я отворя?

— Да. — Нямаше да докосне това нещо, ако можеше да го избегне.

Той я отвори. Отначало тя не можеше да види какво има вътре, защото ръката му й пречеше, но после той помръдна…

Повдигна й се. Изпусна ножа, обърна се и тръгна към вратата, която, както се надяваше, водеше към банята. Гаденето сякаш я разкъсваше, когато влезе с препъване в тясното пространство. Отпусна глава над тоалетната чиния и повърна обяда си, раздирана от мъчителни спазми, като че щеше да изхвърли самата вътрешна обвивка на стомаха си.

По някое време осъзна, че е на колене и Рафаел е до нея, придържа косата й далеч от лицето и е разперил криле, за да я обгърне в бялото си злато. Спазмите утихнаха, но цялото й тяло трепереше. Пусна водата в тоалетната и седна.

Рафаел стана и й донесе студена хавлия. Избърса лицето си, ясно усещайки присъствието му. Беше клекнал пред нея, гневът му беше като опустошителен пламък.

— Какво — каза с онзи студен тон, с който веднъж го бе чула да говори на Михаела — означава тази огърлица?

— Трябва да е копие — отвърна със задавен глас. — Погребахме истинската. Видях. — Преди капакът на ковчега да се затвори напълно, бе съзряла за последен път лицето на Бел.

Дланите му обхванаха бузите й като в чаша, красивите му криле бяха широко разперени.

— Не й позволявай да спечели. Не допускай да използва спомените ти срещу теб.

— Господи, тази кучка. — Гневът се надигна във вълна, която заслепяваше. — Направила го е нарочно, нали? — Това всъщност не беше въпрос, защото знаеше отговора. — Не съм заплаха за нея, постъпва така, защото й е забавно. Иска да ме пречупи. — Без никаква друга причина, единствено заради няколкото мига развлечение.

— Очевидно не те познава. — Дръпна я, за да й помогне да се изправи.

Тя отиде до мивката, сложи хавлията на плота и изплакна устата си с почти вряла вода.

— Бел — каза, когато най-после се почувства чиста — щеше да разкъса гърлото на Леуан заради това, че се е осмелила да я използва срещу мен. — Споменът за сладката, но дива по природа нейна сестра я накара да изправи гръб. — Да вървим.

Този път, макар да продължаваше да отказва да я докосне, погледна много внимателно огърлицата, която Леуан й бе изпратила.

— Копие е. — Заля я облекчение, краката й заплашваха да не издържат тежестта на тялото й и тя се хвана за бюрото. Китайката архангел не беше осквернила гроба на Бел. — Една година решихме да гравираме името на Бел на задната страна с нагорещена метална жица. Бяхме успели да направим само едно колебливо „Б“, преди мама да ни хване. — Споменът я накара да се усмихне, отмивайки грозотата. — Наистина изглеждаше бясна, защото огърлицата беше девет карата.

Остави бижуто обратно в кутията и Рафаел я затвори.

— Ще се погрижа да се отървем от нея.

— Направи го… но първо ми направи копие. — Оголи зъби в жестока усмивка. — Кучката иска да си играе игрички, ще играем тогава.

— Шпионите й ще й докладват — отвърна Рафаел. — Ходът е добър, но няма да го позволя.

Тя завъртя рязко глава.

— Какво?

— Това имаше за цел да те нарани. Ако носиш огърлицата, ще ти напомня за миналото.

— Да — отговори. — Ще ми напомня как Бел наби местния хулиган, макар че беше с три години по-голям от нея и с двайсет и пет килограма по-тежък. Ще ми напомня за силата и волята й.

Рафаел дълго я гледа.

— Но тези спомени идват, обгърнати в мрак.

Не можеше да не се съгласи.

— Сигурно е дошло време да приема мрака, вместо да бягам от него.

— Не. — Челюстта на Рафаел в този момент представляваше жестока линия. — Няма да позволя Леуан да те въвлече в жив кошмар.

— Тогава ще я оставиш да спечели.

Силна, неочаквана целувка.

— Не, ще я накараме да повярва, че е спечелила.

 

 

Рафаел се отърва от подаръка на Леуан и полетя обратно към Убежището в тъмните сенки на нощта. Онова, което каза на Елена, беше истина, но тя бе прикрила друга, по-дълбока истина.

Беше го направил, за да я защити.

И тя го знаеше. Но го бе оставила да я убеди. Което повече от всичко друго говореше за дълбочината на белезите й. Някога, когато Юръм бе все още с ума си, когато все още си спомняше младия човек, какъвто някога беше, двамата с Рафаел бяха водили разговор.

— Човешкият живот — бе казал другият архангел — е толкова мимолетен.

Рафаел, който още не бе навършил три хиляди години, бе кимнал.

— Имам приятели хора. Говорят за любов и омраза, но се питам какво всъщност знаят за тези чувства.

До ден-днешен си спомняше книгата, която Юръм му бе дал. В нея се разказваше за възрастен мъж, който се забавлява, преструвайки се на млад.

— Не количеството има значение, Рафаел. Ние пропиляваме живота си, защото е безкраен. А хората трябва да изживеят хиляда живота в един. Всяко нараняване е по-остро като чувство, всяка радост — по-ярка.

Рафаел се изненада — дори тогава Юръм беше развратен, безгрижен в отдаването си на удоволствия, отворен за жестокостта.

— Говориш така, сякаш им завиждаш.

— Понякога. — Онези живи зелени очи се бяха втренчили в селото, сгушено под древния замък, който по онова време наричаха свой дом. — Питам се какъв ли щях да бъда, ако знаех, че имам само пет или шест нищожни десетилетия, за да оставя своя отпечатък върху света.

Накрая Юръм наистина остави огромен отпечатък върху света, но той не беше онова, за което бе копнял на млади години. Сега щеше да бъде запомнен завинаги предимно като архангела, изгубил живота си в битка за територия и власт. Много малко бяха тези, дори сред ангелите, които знаеха истината — че Юръм се бе преобразил в Роден от кръвта, отровен от токсина, превърнала кръвта му в отрова. Бащата на Рафаел никога не бе чувствал такава жажда за кръв. Но копнежът на Надиел за власт беше, в много отношения нещо дори по-лошо.

Видя Елена да стои на терасата на дома им все още облечена в ризата му. Разпери великолепните си криле, сякаш зажаднели за полет, и се гмурна дълбоко и бързо.

Рафаел! Вик, пълен колкото с учудване, толкова и със страх.

Усети как в него се пробужда нещо отдавна заспало, нещо от самонадеяното момче, което развеселяваше Юръм, и се издигна вертикално, преди да започне да пада спираловидно надолу — движения, които биха изпратили неопитния в летенето право върху скалите долу.

Беше по средата на спускането, когато го усети — умът на Елена се сля с неговия и той чу мисловното й ахване, когато изпита опасността и екстаза от падането. После се издигна нагоре. Тя остана с него, докато не се понесе по разкошния въздушен поток, за да се приземи на терасата.

Тя го изгледа втренчено за миг и прибра крилете си.

— Какво — поклащане на главата — се случи току-що?

— Свърза се с мен. — Би трябвало да е невъзможно. Той беше архангел и щитовете му бяха непробиваеми. Но, спомни си, тя го направи веднъж и преди. Като смъртна. Беше се изгубил в нея в онзи ден, бе потънал така дълбоко в дивия парфюм на глада й, че бе престанал да мисли. По-късно трябваше да се изправи срещу гнева й, защото си бе помислила, че това е опит за насилие от негова страна. Жената ловец на Рафаел не бе разбрала какво бе сторила.

Има хора — един на милиард може би, — които ни правят нещо различно от онова, което сме. Бариерите падат, огънят се запалва и умовете се сливат.

Леуан бе убила смъртния, докоснал я така дълбоко.

Но Рафаел бе избрал да обича.

— Усетих онова, което чувстваше ти. — Очите на Елена все още светеха оживено. — Така ли е, когато си в ума ми?

— Да.

Пауза. Изражението й бе замислено.

— Не ти харесва, нали? Че мога да се промъкна под щитовете ти.

— Имал съм над хиляда години зад гърба си, за да свикна да бъда сам в главата си. — Погали я по бузата с опакото на дланта си. — Смущаващо е да установя и друго присъствие там.

— Сега разбираш как се чувствам. — Повдигната вежда. — Не е хубаво да знаеш, че нищо не остава лично.

— Никога не съм превземал най-дълбоките ти мисли.

— И откъде да съм сигурна? — запита тя. — Кога си кавалер по отношение на способността си да проникваш, щом поискаш? Как мога да съм убедена, че онова, което реша да споделя с теб, е наистина мой избор?

За първи път той започна да разбира.

— Иначе ще се опознаем много по-бавно.

— Бързината не е всичко. — Ръцете й стискаха здраво перилата.

Замисли се за доверието, което му бе засвидетелствала, когато му разказа за майка си, за съчувствието, което бе проявила и така бе поела част от тежестта на собствените му спомени.

— Предполагам, че няма да получа нищо по-добро от архангел. — Думите бяха смекчени от веселите искрици в очите й. — Говоренето посредством умовете не ме безпокои. То е двустранно. Другото ме тревожи и имам чувството, че няма да мога да го контролирам още дълго време.

— Долови ли някоя от мислите ми, докато бяхме свързани?

— Не. Бях прекалено погълната от полета. Господи, можеш да летиш, Рафаел. — Подсвирна. — Знам, че онова, което направи, не е лесно.

Гордостта разцъфтя у него, родила се от сърцето на младежа, какъвто бе преди Калиане. Преди Айсис. Преди Дмитрий.

— Долових име. — Колебливи думи. — За баща си ли мислеше?

— Да. — Загледа се как вятърът запраща няколко непокорни бели кичура в лицето й, тялото й — очертано на фона на обсипаното с диаманти небе, и направи избор. — Смятах, че в много отношения лудостта на баща ми е била по-страшна от тази на Юръм.

Елена не го прекъсна, просто направи крачка напред, за да сплете пръсти с неговите. Той мислеше за огромната промяна, настъпила в живота му след онзи ден, когато за първи път срещна Елена Деверо, ловец от Гилдията. Толкова бързо бе завладяла сърцето му и бе станала жизненоважна част от съществуването му.

— В случая с Юръм, макар и не без известна доза колебание, накрая Десетимата постигнаха съгласие, че трябва да умре. — Но все още най-много го тревожеше Леуан. — Леуан мислеше, че силата, която се добива в резултат на превръщането в Роден от кръвта, си заслужава.

Елена потрепери.

— Трябваше да й покажеш стаята, в която Юръм държеше останките от жертвите. — Споменът накара стомаха й да се разбунтува. — Беше истинска кланица. Дори само миризмата би накарала повечето хора да пищят.

— Забравяш, Елена — каза Рафаел, а очите му бяха почти черни, — че Леуан си играе с мъртвите.

Не позволявай на медальона да се люлее, Ели.

Опитвам се.

Шшш, мама ще ни чуе.

Вдъхна свежия аромат на Рафаел, преглътна отровния шепот на спомена и се концентрира върху настоящето.

— Защо баща ти да е бил по-лош?

Нощният ветрец разроши косата на Рафаел, по-тъмна от заобикалящия ги мрак.

— Той не убиваше безразборно. Дълго време всички бяха убедени, че го движи просто жаждата за власт, за територия.

— И други са се присъединили към него — предположи тя.

Той кимна бавно с глава.

— Баща ми беше император, но искаше да бъде бог. В началото убийствата бяха тайни, дори политически.

Елена вдигна ръка да отметне косата от лицето му. Изпитваше нужда да го докосне, защото изведнъж той стана далечен и чужд.

— Какво накара хората да променят мнението си?

Рафаел притисна ръка към дланта й, но изражението му продължи да бъде кисело и далечно.

— Започна да изгаря цели села, намиращи се на чужди територии.

Помогна й това, което бе прочела под ръководството на Джесами.

— Декларация за война.

— Баща ми не виждаше нещата по този начин. Очакваше останалите от Десетимата да се озоват под негово командване. По онова време вече вярваше, че е бог.

— На колко беше ти, когато той умря?

— Само на няколко десетилетия.

Дете, помисли си тя, нищо повече от дете.

— Това означава… — Млъкна, защото не можеше да продължи.

— Че е бил луд и преди да се родя.

Прегърна го през кръста и постави ухо на сърцето му.

— Затова и са се тревожели при раждането ти.

Ръцете му бяха като стоманени обръчи около нея. Понякога се питам какво ми е предал в наследство. Какво ми е предала на свой ред и майка ми.