Налини Синг
Архангелска целувка (12)

11

Пет дни след като Рафаел я бе любил, докато тя не потъна в милостиво забвение, Елена седеше в тиха и огряна от слънцето градина. Сънищата не я бяха споходили пак след онази нощ, но ги усещаше тежки на хоризонта — буря, срещу която не бе готова да се изправи. Ако не бяха безмилостната дисциплина и тренировките, на които Дмитрий държеше, за да бъде винаги заета, би могла да изгуби ума си в опит да избегне непрекъснатото напрежение. Защото, странно, Убежището също бе тихо, а нападението над Ноел изглеждаше като нещо анормално.

Обаче гневът на Рафаел не бе намалял ни най-малко.

— Назарах отказва да се замесва — беше споделил снощи с нея, докато плъзгаше пръсти по плоския й корем. — Мога да пречупя ума му, но ако казва истината, ще трябва да го убия и така да изгубя един от най-силните ангели на територията си.

Тя бе преглътнала, чувайки с каква лекота говори за завладяването на ума на ангел, когото някога друг ловец бе описал на Елена като „чудовище, което най-вероятно ще се усмихва, докато те чука до смърт“.

— Назарах ще се обърне против теб?

— Както ще направиш и ти, ако ти причиня същото, Елена. — Пръстите му се заиграха с горния ръб на бикините й. — Трябва да намеря доказателство, инак ще изгубя не само неговото доверие, но и това на другите силни ангели, които разчитат на мен.

Хвана китката му и я стисна. Винаги той даваше от себе си. Тялото й искаше неговото. Но в погледа му прочете предупреждение, страст толкова тъмна, че не се почувства готова за нея, не бе достатъчно силна. Не още.

— Имаш ли нужда от него, за да задържиш властта си?

Той постави разтворената си длан на корема й, наведе глава и превзе устните й с бавна целувка, която я накара да свие пръстите на краката си. Острото като бръснач напрежение, породено от сексуалния глад, отслабна малко.

— Не.

Бяха й необходими две дълги секунди, та да намери достатъчно въздух да отговори:

— Тогава?

— Хората имат нужда от него, Елена. — Почти нежно напомняне.

Даде си сметка за кошмара, който се опитваше да й спести.

— Единствената причина повечето вампири да не се отдават на кървави пиршества е ангелът, който ги държи на каишка.

— И дори архангел не може да контролира всички вампири на територията си. Трябва да ги изколя до един, ако се отдадат на кървава похот. — Повдигната вежда. — Сенки в очите ти. Какво знаеш за Назарах?

— Друг ловец го проследи преди известно време. — Ашуини категорично бе отказала да се върне в Атланта, когато изникна работа, която нямаше нищо общо с нея. — Твърдеше, че къщата му е място на болка и писъци, които могат да запратят в ада и най-здравомислещия. Очевидно е вкарал две жени вампири в леглото си без никаква причина, освен за да накаже съпрузите им.

— Вампирите избират вечността, когато решат да се подложат на Преобразуване. — Отговор като коприна.

И такъв, който не можеше да бъде оспорен. Дори сестра й Бет бе направила опит да бъде приета като кандидат, макар да стана свидетел как варварски бе наказан съпругът й от ангелите, които наричаше свои господари.

— Вярваш ли на Назарах?

— Лъже с лекота, но не е единственият изпълнен с достатъчно арогантност, та да вярва, че може да стане архангел.

— Кой друг е в Убежището или пък е бил по това време? — И двамата се съгласиха, че подстрекателят трябва да е достатъчно близо, за да бъде свидетел — и да се наслаждава — на резултатите от действията си. — Дахариел? — Безчувственият му поглед, подобен на този на хищната птица, чиито криле носеше, говореше за студен и рационален ум, способен да оправдае всяко действие, ако то водеше до успех.

Кимване.

— Анушка, дъщерята на Нейха, също бе тук няколко седмици.

Нейха, Царицата на отровите и змиите.

Като си помисли на какво са способни нейните чеда, Елена потрепери, взе една от книгите, които Джесами й бе дала, и умът й се върна към настоящето, към красотата на заобикалящата я среда. Никога нямаше да открие тази тайна градина без ангела със сините криле, излегнал се до нея.

Диви цветя, макар и безсрамно занемарени, цъфтяха и радостно заобикаляха мраморния павилион, в който двамата бяха избрали да седнат. Павилионът бе семпъл, но елегантен — четири колони поддържаха покрива, много точна имитация на арабска копринена тента.

— Прекалено е студено за тези цветя. — Погали веселите венчелистчета на цветето, което докосваше бедрото й.

— Цветята започнаха да цъфтят без никакво предупреждение преди месец. — Илиум сви рамене. — Радваме им се — защо да поставяме под въпрос такъв дар?

— Разбирам гледната ти точка. — Отвори книгата и разпери криле на хладния мрамор. Силата на мускулите й нарастваше с всеки изминал ден и крилете вече не й се струваха бреме, а естествено продължение на самата нея. — Тук пише, че архангелските войни започнали поради спор за територия.

Мързеливо излегналият се Илиум седна, а рошавата му коса падна над едното му око.

— Това е преработената версия за децата ни — каза, като махна кичурите от лицето си. — Истината, както винаги, е от далеч по-човешко естество. Всичко започва с жена.

— О, така ли? — Не направи опит да скрие скептицизма си.

Усмивката му бе дяволита и закачлива.

— Ще полетя. Извикай, ако имаш нужда от мен.

Проследи го с очи как отива до ръба на една скала и полита във вълна от изящно сребристо синьо. После, смръщила вежди, си помисли:

Рафаел.

Отговорът дойде след части от секундата.

Да, каза той, всичко е започнало с жена.

Елена едва не скъса страницата, на която беше отгърнала.

Откога слушаш?

Откакто, високо над Убежището, бяха постигнали съгласие, не я караше да прави нищо против волята си, но това — навлизането в мислите и тайните й — бе също толкова лошо. Защото му бе повярвала, беше му доверила болката си, бе избрала да изложи на показ пред него част от себе си, която пазеше в строга тайна.

Ние сме едно цяло, Елена.

Не мисля така. — В противен случай може би щеше да успее да го приеме. Но не беше. А тя се бореше много упорито за правото си да бъде тази, която е, за да се примири със ситуацията. Пое си дълбоко дъх и се опита с всичката сила на ума си да го изблъска навън.

Елена, какво…

Внезапна тишина.

Рафаел?

Нищо. В главата си не усещаше миризма на дъжд. Миризма, която не знаеше, че долавя, докато тя не изчезна. Не получи и главоболие, поне не веднага, но след като цял час чете за войните, я обхвана напрежение. Пишеше, че Титус се съюзил с Нейха и Надиел, докато Каризмън се бил рамо до рамо с Антоникус. Леуан не взела страна.

— Надиел, Антоникус — измърмори тя под носа си, защото никога преди не бе чувала тези имена.

Вдигна ръка, потърка пулсиращите си слепоочия и обърна страницата. Образът с предадени вярно подробности секна дъха й. Лицето на жената беше олицетворение на чистотата, очите й бяха невъзможно сини — такива сини очи Елена бе виждала само веднъж досега, — косата й бе черна като нощта… като тази на Рафаел.

— Калиане — прочете. — Архангел на Шумерия.

Надолу по врата й се стрелна болка и тя разбра, че е време да свали щита. Беше го държала вдигнат много по-дълго, отколкото успяваше като смъртна, но не достатъчно. Затова трябваше да го остави за тайните, които не можеше да понесе да покаже на света, които не знаеше как да признае дори пред себе си.

Миризмата на вятър и дъжд не се върна веднага. Но друга миризма — да.

Чувствен екзотичен мускусен аромат с лек нюанс на най-рядката орхидея.

Почти в същия миг осъзна, че не е в главата й. А във въздуха.

Усетила прилив на адреналин, остави книгата и се изправи на крака в мига, в който Михаела се приземи пред нея. Визуалното въздействие бе изумително. Макар че не я харесваше, Елена не можеше да не признае истината. Бронзовите криле на Михаела бяха разкошни, тялото й, цялото в извивки и вдлъбнатини, представляваше самото съвършенство и хармония. А лицето й… нямаше друго толкова изумително на света.

— И така… — чувствени устни, оформящи усмивка, която накара Елена да изпита радост, че е въоръжена — открих малката мишка, която Рафаел крие. — Жената архангел влезе в павилиона, а ласката на слънцето, което тъкмо бе започнало да залязва, придаде на крилете й кехлибарен нюанс. Днес бе облечена в елегантни жълтеникавокафяви панталони, а „блузата“ й се състоеше единствено от презрамка от мека бяла тъкан, усукана около врата, преди да се кръстоса на гърдите и да бъде завързана на възел под крилете й. Изчистено, секси, подканващо.

Елена прекрасно знаеше към кого е отправена поканата. Сви дланите си в юмруци, а здравият й разум отстъпи място на гнева и собственическото чувство, стиснали я за гърлото.

— Не знаех, че ме намираш за толкова очарователна.

Михаела присви очи.

— Сега си ангел, ловецо. А аз съм по-висшестояща от теб.

— Не мисля така.

Жената архангел погледна книгата.

— Трябва да се движиш в тази компания. Полуангелите са по-близо до твоя статус.

Като я чу да описва по този позорен начин Джесами — мъдрата, мила и интелигентна Джесами, — на Елена й причерня пред очите.

— Тя е десет пъти повече жена, отколкото ти някога ще бъдеш.

Михаела махна с ръка, сякаш подобно хрумване бе безкрайно смешно и дори не си струваше да се помисли върху него.

— Тя е на три хиляди години и прекарва дните си затворена сред прашни томове, които никой, освен инвалид не би намерил за интригуващи.

— Изглежда, че в очите на Гален тя е повече от изкусителна. — Беше изстрел в мрака.

Но попадна в целта.

— Гален е кученце, което още не се е научило да избира враговете си.

— И той ли не те иска? — каза Елена и дори тя знаеше, че това е провокация. — Но, разбира се, трябва да следва примера на онзи, когото нарича „сир“. — Въздухът излезе от дробовете й, когато полетя във въздуха, за да се блъсне в мраморната колона в другия край на павилиона. Дяволски болеше, но не изглеждаше да има нещо счупено.

И тогава я удари. Студеният юмрук на страха.

— Къде е Илиум?

— Зает е с други неща. — Жената архангел се приближи с подигравателна усмивка, всяко нейно движение издаваше вродената й чувственост. — Кървиш, ловецо. Колко съм несръчна.

Напипвайки с език цепнатата си устна, Елена усети вкуса на желязо, но погледът й остана прикован в Михаела. Прекрасно съзнаваше, че кучката си играе с нея и че е дошла тук точно за това.

— Ако си го наранила, Рафаел ще те преследва до последно.

— А ако нараня теб?

— Аз ще те преследвам. — С десния си крак ритна силно Михаела в коляното.

Бе шокирана, когато тя падна. Помисли си, че преди всичко е изненадана, защото жената архангел се изправи секунда по-късно, а очите й мятаха мълнии.

— Мисля — каза с тон, който странно напомняше на Елена садизма и злото, чието въплъщение бе Юръм, — че имам желание да установя как Рафаел би се отнесъл с онзи, осмелил се да нарани малката му любимка.

Елена натисна спусъка на оръжието, което бе успяла да извади в мига, в който Михаела падна. После пръстите й един по един се разтвориха и тя го изпусна на мраморния под. В същия миг усети как нещо я удари в гърдите, но когато погледна надолу, не видя нищо. Сърцето й заби панически. Миг по-късно се почувства така, сякаш нечии мършави пръсти — силни и с нокти, изпилени по начин, че да причинят болка — стиснаха сърцето й и не го пуснаха, докато кръвта изпълни устата й и закапа по брадичката й.

Михаела, изглежда, се забавляваше.

— Довиждане, ловецо.

Елена видя нещо синьо да проблясва от дясната й страна. Зърна Илиум, заобиколен от криле, покрит с кръв. В същия миг пръстите й възвърнаха чувствителността си.

— Кучка. — Думата бе изречена само като безмълвен шепот, който имаше за цел да отвлече вниманието, а ръката й хвана ножа, пъхнат в страничния джоб на панталоните й. Стисна го с всичкото твърдоглавие и упоритост, които се криеха в нея, абстрахирайки се от болката и факта, че устата й се напълни с кръв. След това го хвърли.

Михаела изпищя и ръката й се отпусна до тялото, когато острието се заби в окото й. В следващия миг нажежен до бяло огън жарна павилиона, но Михаела, а не Елена, бе тази, която се удари в черната колона, изпадайки в безсъзнание. Очите на Елена се бяха замъглили от обзелото я чувство за власт, но успя да зърне Рафаел, в чиито ръце гореше смъртоносният пламък на ангелския огън.

Изплю кръвта.

— Не. — Дрезгав звук, който никой не би могъл да чуе.

Рафаел, не, тя не си заслужава.

Беше убил Юръм, защото трябваше да бъде сторено, но погубването на живота на друг архангел бе отнело нещо и от него самия. Елена бе усетила белега, макар да не знаеше как.

Аз я провокирах.

Няма значение. Дойде тук да те убие.

Вдигна ръка, която сините пламъци облизаха. Тогава тя разбра, че Михаела ще умре. Краката й отказаха, плъзна се на земята и изрече думи, които не бе казвала на никого другиго.

Имам нужда от теб.

Рафаел обърна рязко глава към нея, очите му блестяха, чужди. Времето сякаш замръзна. После коленичи до нея и синият огън — стихиен поток — се прибра в тялото му.

— Елена. — Допря бузата й и тя усети странна топлина да нахлува в тялото й, докосвайки нараненото й сърце. Миг по-късно то отново заби равномерно.

Притегли Рафаел с треперещи ръце към себе си и задържа главата му, докато шепнеше в ухото му:

— Не допускай да те направи като себе си. Не й позволявай да спечели.

— Дойде да навреди на нещо, което е мое. Не мога да оставя действията й ненаказани.

Собственическото чувство бе като стена от черни пламъци в очите му, но тя знаеше, че става въпрос за нещо много повече от това.

— Заради властта е, нали?

Кимване и тъмна като нощта коприна се плъзна над ръцете й — нейният архангел бе готов да се вслуша в гласа на разума. Засега.

— В безсъзнание е, защото острието ми е в окото й. Остави я някъде, където всички ще я видят.

— Проява на кръвожадност от твоя страна. — Устни до нейните, потиснат гняв. — Унижението е по-лошо от всякакво физическо мъчение.

— Кучката не нарани само мен, а и Илиум. Той…

— … е един от моите Седем — довърши Рафаел. — Ще живее, макар да не мога да кажа същото за хората на Михаела.

— Бедният Блубел — изрече, наблюдавайки го как събаря последния ангел, който се биеше с него. — Изглежда, че винаги го раняват заради… — Гърлото й се сви, когато Илиум сряза крилете на победения ангел с меч, който извади буквално от нищото. — Рафаел…

— Наказанието е подобаващо. — Изправи се и отиде до тялото на Михаела. Тя изстена, когато я повдигна, но не дойде в съзнание. — Остани, Елена. Ще се върна за теб.

Видя го как излита. Не бе съвсем сигурна, че жената архангел ще преживее студения гняв, превърнал лицето му в далечно и чуждо, каквото не го бе виждала, откакто бяха станали любовници. Подпря се на колоната отзад и с мъка се изправи на крака точно в мига, в който Илиум влезе в павилиона. Косата, лицето му и мечът му бяха изцапани с кръв.

— Откъде се взе мечът? — запита, а самият той застана като страж пред нея. Гърбът му бе гол, ризата — разкъсана. Разпери криле и я скри така, че за нея светът се превърна в стена, иззидана от мъжки гръб, оплискан с кръв, и сребристосини пера, напоени с течност, чийто цвят ставаше ръждивокафяв.

— Отново се провалих. — Каза го със свито гърло.

Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх и сложи ръка на сърцето си, защото все още усещаше как онези призрачни пръсти го стискат.

— Илиум, ти повали петима ангели. И наряза крилете им. — Хладнокръвно.

Той обърна глава и срещна погледа й. В студения му глас се прокрадна едва доловим британски акцент:

— Съжаляваш ли ги?

— Просто… — Поклати глава и се опита да намери подходящите думи. — Докато седях в апартамента си и гледах как ангелите се приземяват на покрива на Кулата, им завиждах за способността да летят. Крилете са нещо специално.

— Ще израснат отново — отвърна Илиум. — Накрая.

Грубостта и студенината в гласа му бяха смайващи. Трябва да бе показала, че е шокирана, защото той я дари с ледена усмивка.

— Домашният ти любимец има животински зъби, Елена. И те отвращава.

Тази бе плесницата, от която имаше нужда, за да се изчисти умът й от мъглата.

— Мисля за теб като за свой приятел. А повечето от приятелите ми могат да надвият ангел с лъжлив морал във всеки един ден от седмицата.

Той премигна. Веднъж. Два пъти. На лицето му се изписа познатата дяволита усмивка.

— Ранзъм има много дълга и изключително красива коса. Може би трябва да й се уреди среща със Светкавица?

Разбира се, че Илиум ще даде име на меча си.

— Опитай и се обзалагам, че ще ти липсват няколко пера, когато се върнеш.

Ангелът със сините криле вдигна дългото двузъбо острие като че ли да го прибере зад гърба си. Канеше се да го предупреди, че калъфа го няма… когато мечът изчезна.

— Всички ние си имаме своите таланти, Ели. — Глуповата усмивка. — Моят е доста полезен. Не владея някаква собствена магия, но мога да накарам малки обекти до тялото ми да изчезват.

Елена се запита дали това не означава, че някой ден ще стане архангел.

— През цялото време на нашето познанство ли носиш меч?

Свиване на раменете.

— Меч, огнестрелно оръжие, понякога ятаган. Отлично средство за отсичане на глави.

Това изреждане, направено с подобна кръвожадност, не остави Елена равнодушна. После тя замръзна, защото главата й започна да се върти.

— Отиди да измиеш кръвта, Блубел.

— След като Рафаел се върне.

Елена побутна Илиум да се размърда и пристъпи няколко пъти в павилиона.

— Ще се прибера пеш до дома. — Усещаше как ударените места посиняват, но не бе толкова зле, колкото би могло да бъде — особено сърцето й. Потърка мястото, където то биеше, с крайчеца на дланта си. Малко я наболяваше, но иначе бе наред. — И тъй като нямам склонност към самоубийство, можеш да ме придружиш.

— Рафаел те помоли да останеш.

Всъщност, помисли си Елена, онова бе дори повече от заповед. И дори не очакваше, че тя ще избере да направи нещо друго.

— Илиум, трябва да знаеш нещо за мен, ако има надежда от това приятелство да се получи нещо. Не е много вероятно да изпълнявам всяка заповед на Рафаел.

Лицето на Илиум излъчваше неодобрение.

— Той е прав, Ели. Не си в безопасност тук.

— Аз съм роден ловец — рече с дрезгав глас. — Никога не съм била в безопасност.

О, мой малки ловецо, мой сладък, сладък ловецо.

Отърва се от спомена като от нежелано палто, но знаеше, че той ще се връща отново и отново, и отново. После тръгна. Илиум се опита да й попречи, но тя имаше предимство — изпълваше я увереност, че няма да я докосне с пръст.

Бе забравила за ангелите, които бе оставил в градината.

Приличаха на поломени птици, кръвта им напояваше земята и превръщаше полето, осеяно с цветя, в кланица.