Налини Синг
Архангелска целувка (8)

7

Рафаел отново прокара ръце през косата й.

— Способностите ни са свързани с това кои сме. Надявам се никога да не придобия способността да създавам Преродени.

Тя потрепери и плъзна ръце по тялото му.

— Придобил ли си някои нови способности през последните години? — Защото го познаваше, беше наясно по колко тънко въже върви. Преди не толкова много време той бе счупил всичките кости на онзи вампир, докато достойното за съжаление същество бе останало в съзнание. Наказание, което Манхатън никога нямаше да забрави. — Рафаел?

— Ела. — Издигна се във въздуха.

Тя извика и отпусна всичката си тежест върху ръцете, с които обгръщаше врата му.

— Можеше да ме предупредиш.

— Имам вяра в рефлексите ти, Елена. Та нали, ако не бе застреляла Юръм, Ню Йорк можеше все още да е потънал в кръв.

Тя изсумтя.

— Заслугата не бе изцяло моя. Помня, че ти хвърляше огнени топки по него.

— Ангелски огън — прошепна той. — Едно докосване и щеше да те убие.

Потърка лице в гърдите му, докато прелитаха над масивната планинска верига, излъчваща смъртоносна красота и заобикаляща светлините на Убежището, после каза:

— Трудно е да бъда убита.

— Внимавай, ловецо. — Спусна се надолу и се понесе към разбиващ се в скалите водопад. — Все пак можеш да бъдеш наранена.

Намираха се толкова близо, че би могла да прокара пръсти по проблясващата красива вода — капки като диаманти, уловени от лунната светлина. Чудото оживя в нея.

— Рафаел!

Той се издигна отново към студеното ясно небе. Всяка звезда като изрязана от кристал.

— Каза, че силен вампир може да ме убие — изрече и усети студа по бузите си, докато вятърът си играеше с косите й. — Ангелски огън, предполагам. Спрямо какво друго съм уязвима?

— Ангелският огън е най-лесният метод, но онези архангели, които не могат да го създадат, разполагат с други средства.

— Нямам намерение да се движа в кръга на Десетимата избрани, така че това е добре.

Устни до ухото й, докосване, което я изгаряше чак до пръстите на краката, но думите му…

— Болестите вече не са твой враг, но ангелите също могат да те убият. Толкова си млада, че ако в някаква степен те разчленят, ще умреш.

Ясната картина предизвика гадене, но тя преглътна надигналата се в гърлото й храна.

— Често ли се случва?

— Не. Обикновено отрязват главата и я изгарят. Малцина са в състояние да преживеят това.

— Как въобще някой може да оцелее?

— Ангелите са устойчиви — прошепна и пое обратно.

— Това място е огромно — каза, зърнала светлини в далечината. — Как е възможно никой да не знае за съществуването му?

Рафаел не отговори, докато не кацна на терасата пред спалнята й.

— Безсмъртните имат разногласия по много въпроси, но по този сме единни: нашето Убежище никога не трябва да стане известно на смъртните.

— Сара? — Стисна ръката му над лакътя. — Направил ли си нещо с ума й?

— Не. — Очи, безкрайно и безмилостно сини, я гледаха втренчено, засенчвайки всичко друго. — Но ако заговори, ще трябва да я накарам да замълчи, както и всички онези, на които ще разкаже.

Стомахът й се сплете на студен възел.

— Дори това да разбие сърцето ми?

— Погрижи се да не проговори. — Обхвана бузата й с дланта си, пръстите му бяха хладни заради нощния въздух. — И няма да се случи.

Отблъсна го. Този път той я пусна, позволи й да отиде до края на терасата и да втренчи очи в нащърбената плът на земята. Сега светлините бяха по-малко, като че ли ангелите си лягаха за през нощта.

— Не съм част от света ти, Рафаел. Отвътре съм все още човек — няма да седя и да гледам как приятелите ми биват изклани.

— Не очаквам нищо друго. — Отвори вратата. — Ела, спи.

— Как може да си мислиш, че ще спя, след като си казал нещо подобно? — Завъртя се на пети и впи очи в него.

Той я погледна в отговор. Същество, обладаващо такава сила, че все още й бе трудно да приеме, че я обича. Но беше ли любовта на архангелите като тази на хората? Или бе по-дълбока? Караше сърцето да кърви?

— Забравих — рече той, — че си толкова млада. — Отиде при нея, погали с пръсти слепоочието й, брадичката. — Смъртните изчезват, Елена. Проста истина.

— И затова трябва да забравя приятелите си, семейството си?

— Помни ги — отвърна Рафаел, — но помни също, че някой ден няма да ги има.

Мъката й я превръщаше в звяр с подивели очи. Не можеше да си представи свят без Сара, без Бет. Връзките, които я сближаваха с по-малката й сестра, може и да бяха подкопани от изборите, които двете бяха направили, но това не означаваше, че Елена я обича по-малко.

— Не знам дали ще имам смелостта да оцелея след такава загуба.

— Ще я откриеш, когато дойде моментът.

Болката в гласа му бе като кама, забита дълбоко в сърцето й.

— Кой?

Всъщност не очакваше отговор. Рафаел може и да беше неин любовник, но също така бе и архангел. А архангелите бяха превърнали опазването на тайните си в изкуство. Така че, когато я погали с кокалчетата на пръстите си по лицето и каза: „Дмитрий“, бяха й необходими няколко секунди да отговори:

— Бил е Преобразуван против волята си — предположи тя, спомнила си разговора за децата, който някога бе водила с Дмитрий. Беше ли гледал вампирът как децата му остаряват? Беше ли изгубил обична съпруга?

Този път Рафаел не отвърна нищо, а я побутна към спалнята.

— Трябва да си починеш, инак няма да можеш да летиш, когато настъпи време за бала.

Последва го, разтърсена от истината, срещу която я бе принудил да се изправи.

Рафаел постави длани на раменете й.

— Махни каишките. — Усещаше топлината на тялото му като чувствена, невидима ласка, от която не можеше да избяга.

И ето така бързо крилете й горяха от копнеж, от нужда, които заличаваха всичко друго. Трябваше да направи усилие, за да диша, да говори.

— Рафаел, влязъл ли си в ума ми? — попита, издърпвайки и развързвайки каишките, които се кръстосваха на гърдите й.

— Не. — Дълги и силни пръсти я галеха по ключицата. — Каква нежна кожа, ловецо.

Всеки сантиметър от нея изгаряше от жажда, която не можеше да бъде утолена.

— Какво става с мен тогава?

— Все още се оформяш.

Съблече блузата й, тя усети всяко фино косъмче и потръпна при мимолетното докосване на пръстите му.

— Знаеш ли какво вкусих при извивката на врата ти? — Долепи устни до мястото. — Огън и земя, пролетни бури, прорязани от нещо, напомнящо стомана.

Тя потръпна и отново зарови ръка в косата му, която падаше като тежка коприна.

— Така ли ме виждаш?

— Това си ти. — Придвижи ръка нагоре по бедрото й. Съблазняваше я бавно, което я накара да си поеме рязко въздух, а стомахът й затрептя в очакване.

Но нищо не би могло да я подготви за мига, когато ръката му се докосна до гърдите й. Бе като проблясване на светкавица и ясно изразяваше намерението му. Не можеше да се сдържи, гледаше случващото се и цялото й същество бе съзвучно с движенията му.

После той отново я целуна по врата и тя се разтопи в омая. Все още заровила ръка в косата му, Елена се обърна, взе лицето му в дланите си, след което завладя красивата му, но и жестока уста. Целувката бе дива, пропита от яростта на нуждата, която изпитваше, от свирепостта на собственическото му чувство. Една мъжка ръка се плъзна по хълбоците й, а другата стисна врата й, отказвайки да й позволи да се отдръпне.

Гърдите й бяха плътно притиснати до ленената му риза, материята приятно, почти болезнено драскаше чувствителните й зърна. Ухапа устната му като отмъщение за онова, което й бе сторил. Той също я гризна в отговор. Тя му отвърна, отдавайки му се бавно и съсредоточено, а бедрата й се притиснаха едно в друго, предусещайки избухването на влажната горещина.

Плъзна ръка под ризата му. Той хвана китката й.

— Не, Елена.

— Не съм толкова крехка — каза тя разочарована. — Не се тревожи.

За един миг, преди да я пусне, ръката му се стегна около китката й и той направи крачка назад, слагайки край на близостта им. Готова да се бори с него за онова, което иска, тя вдигна поглед… и замръзна.

— Рафаел. — Небесносини пламъци горяха в очите му, смъртоносни като ангелския огън, който бе хвърлял по Юръм в последната им, предизвикала катаклизми битка.

— Лягай си — изрече той толкова спокойно, че гласът му бе като лед.

Но огънят продължаваше да гори. Тя усети как сърцето й се свива и покри гърдите си с ръце. Не знаеше дали защитава себе си или него.

— Ще се върнеш ли?

— Сигурна ли си, че искаш? — Беше се обърнал и излезе през вратата на терасата, преди да е успяла да му отговори.

Проследи как Рафаел излита в безкрайния мрак на нощта, преди да затвори вратата. Видя, че собствените й пръсти бяха направили тъмночервени петна по кожата й. Макар да се зави с всичките одеяла, след като си легна, трябваше й доста време да спре да трепери.

Мислеше, че ще прояви разбиране. Но не беше така. Откакто бе излязла от комата, се държеше с Рафаел, сякаш той беше „безопасен“. Тази вечер бе грубо изтръгната от „съня“ си. Рафаел никога нямаше да бъде безопасен. Само едно подхлъзване щеше да е достатъчно да я убие.

Беше ли толкова силна, че да поеме този риск?

Направи ме малко смъртен.

Бе й го казал в нощта, когато го простреля, в нощта, когато той кървя така силно, че Елена плака, опитвайки се с треперещи ръце да спре потока яркочервена кръв. Беше ли се страхувал тогава? Дали Рафаел въобще разбираше страха? Не знаеше и не бе сигурна, че ще й отговори, ако го запита.

Елена определено беше на ти със страха. Но, помисли си и мускулите й се отпуснаха, не се боеше накрая. Когато тялото й лежеше изпотрошено в ръцете на Рафаел, тя не се страхуваше. И това бе отговорът.

Да, каза, говорейки на Рафаел, не знаеше колко силна е умствената им връзка и от какво разстояние можеше да го достигне. Да, искам да се върнеш. Той не отговори и тя нямаше представа дали въобще я е чул. Но в дълбоката нощ почувства по извивката на врата си ласката на устните му, усети да я обгръща тъмната топлина на едрото мъжко тяло, крилете й бяха в капана на… невероятната интимност между два ангела.