Налини Синг
Архангелска целувка (7)

6

Рафаел гледаше как Михаела поднася кристалната винена чаша към устните си, проявявайки вродената грация на жена, разполагала с векове да усъвършенства елегантната си външност. Ако бъдем безстрастни, ще кажем, че беше красива, може би най-красивата жена на света. Безупречната й кожа имаше цвета на най-екзотичното кафе, към което е добавена сметана. Очите й бяха зелени и можеха да засрамят дори скъпоценен камък, косата й бе черна, с бронзови и кафяви нюанси, както и хиляди други оттенъци между тези два основни цвята.

С други думи — изумителна. При това се възползваше от външността си така ефективно и безстрастно, както другите биха използвали оръжие. Ако мъжете, смъртни и безсмъртни, умираха, защото бяха станали жертва на тази красота, грешката бе единствено тяхна.

— И така — измърка сега. Злоба, обвита в мед. — Твоята жена ловец оцеля. — Той не каза нищо и тя направи гримаса на разочарование. — Защо я пазиш в тайна?

— Не помислих, че толкова много ще се заинтересуваш от оцеляването на Елена.

Само от смъртта й.

Трябва да й отдадем дължимото — Михаела не се престори, че не разбира.

— Съкрушена съм. — Вдигна чашата си за тост и отпи малка глътка от златистата течност. — Ще се ядосаш ли много, ако я убия?

Рафаел срещна живите й отровни зелени очи и се запита дали Юръм някога бе успял да види злото сърце на жената, която бе наричал своя съпруга.

— Ти като че ли си обсебена от моята жена ловец. — Каза го преднамерено. Елена беше негова и щеше да я защитава.

Михаела махна с ръка, сякаш искаше да върне думите обратно.

— Беше интересна в качеството си на плячка, но сега, когато е изгубила способностите си, ще е прекалено лесно. Предполагам, че просто трябва да я оставя да живее.

Спокойно направено и внимателно преценено предложение.

— Мисля — отвърна той, без да коригира погрешното й изказване, — че Елена е повече от способна да се грижи за себе си.

Скулите на Михаела се очертаха рязко под кожата й, която мъжете умираха да докоснат.

— Със сигурност не си на мнение, че ми е равна?

— Не съм. — Зачака и се загледа как на лицето й се изписва задоволство. — Тя е нещо наистина уникално.

За един кратък миг на леденостудено мълчание маската падна.

— Внимавай, Рафаел. — Хвърли му поглед на хищник, който старателно би почистил кръвта от лапите си, докато гледа жертвата си да се гърчи, агонизирайки в краката му. — Няма да крия ноктите си, защото тя е твоят домашен любимец.

— Тогава ще помоля Елена също да не крие своите. — Отпи от виното си и се облегна назад. — Ще бъдеш ли на бала?

Премигване, след което маската се появи отново, древна и съвършена.

— Разбира се. — Прокара ръка през косата си и гърдите й се повдигнаха нагоре, опъвайки материята на роклята с цвят на маслини, която едва ги прикриваше и караше повечето мъже да полудеят. — Бил ли си вече в крепостта на Леуан?

— Не. — Най-старата от архангелите живееше в планинска крепост, разположена в граничните територии на Китай. — Не мисля, че някой от Десетимата е бил там. — Макар че през вековете Рафаел бе успял да вкара неколцина от хората си. Но сега това бе задача на Джейсън и всеки път, когато той се върнеше, носеше все по-обезпокоителни новини, свързани с двора на Леуан.

Михаела завъртя течността в чашата си.

— Юръм бе поканен там някога, когато бе много по-млад — каза. — Леуан го хареса веднага.

— Не знам дали Юръм е трябвало да бъде поласкан или не.

Нежен, интимен смях.

— Тя е доста… различна от хората, нали? — Тези думи, излезли от устата на една от Десетимата, говореха ясно за „еволюцията“ на Леуан.

— Какво ти каза Юръм за нейната крепост?

— Че в нея не може да се проникне и че е пълна с безброй съкровища. — Очите й искряха, но Рафаел нямаше как да прецени дали е защото се сети за съкровищата, или понеже си спомни любовника си. — Твърдеше, че никога не е виждал такива произведения на изкуството, такива гоблени и бижута. Не зная дали да му вярвам. Обърнал ли си внимание някога Леуан да е носила диамант?

— Не й се налага. — С чисто бялата си коса и очите със странния цвят на сиви перли, каквито не можеха да се видят никъде по земята, Леуан оставаше незабравима и без украшения. А напоследък, помисли си Рафаел, вниманието на другия архангел бе фокусирано върху свят, който останалите дори не можеха да си представят. Не беше излизала от крепостта си през последната половин година, пък било то дори за да се срещне с ближните си, архангелите. Което правеше бала още по-необикновен. — Всичките Десетима ли е поканила?

— Хари има покана — обясни Михаела за един от предишните си любовници — и казва, че и Нейха е получила. Затова предполагам, че е поканила и останалите. Трябва да помолиш Фаваши да те придружи. Мисля, че нашата персийска принцеса ще те поиска за съпруг.

Рафаел срещна погледа на Михаела.

— Ако можеше да убиеш всички красиви жени на света, щеше ли да го направиш?

Тя отговори, все така усмихната.

— На мига.

 

 

Със смръщени вежди Елена остави слушалката на мястото й и излезе на терасата.

— Илиум, знаеш ли нещо за домашните любимци на Леуан?

Другият ангел я погледна с широко отворени очи.

— Ранзъм разполага с много добри източници.

Да, помисли си Елена, така е. Но дори той не бе успял да разбере какви са тези същества, че вампирите са така сигурни в смъртта й.

— Какви са те? — Сам умът й й предложи такова обяснение, че гърбът й се скова. — Не вампири, отдали се на кървава похот? — Уловени завинаги в капана на насилието, глада и стремежа си да го задоволят, тези вампири бяха социопати и убийци.

Ела тук, малки ловецо. Вкуси.

Илиум поклати глава, а тя затръшна вратата под носа на спомена, който отказваше да остане погребан. Силният вятър, идващ откъм планината, рошеше косата му. Той представляваше истинско бижу на фона на нощта, красотата му бе така ослепителна, че погледът се спираше на него, а не на звездите. Тя се хвана за спасителното въже, върна се в настоящето.

— Защо Михаела не те е убила още.

— Аз съм мъж. Предпочита да ме чука.

Откровеният отговор я изкара за секунда от равновесие.

— А чукала ли те е?

— Приличам ли на някой, който иска да бъде изяден жив след секс?

Изненадана, тя се усмихна и обърна лице към вятъра, наслаждавайки се на щипещата му свежест.

— И така, домашните любимци на Леуан?

— Попитай Рафаел.

Усмивката й изчезна при мисълта за това къде е Рафаел в момента. Търсейки нещо, с което да се разсее, кимна към светлините, които обсипваха отвесните страни на разпрострялата се под тях клисура — масивна цепнатина в кората на земята.

— Не ми казвай, че там долу живеят хора? — Далеч изпод светлините течеше вода, чийто гръмогласен рев все пак стигаше до ушите й.

— Защо не? Пещерите са най-добрите гнезденца. — Усмивката му бе като бял разрез на лицето му. — И аз имам едно. Ела да го видиш, когато се научиш да летиш.

— Със скоростта, с която напредвам, ще бъда на осемдесет, когато най-после ще мога да летя.

— Необходим е само един път — каза Илиум нежно, вдигнал лице към лунната светлина. Лъчите си играеха с него, сякаш омаяни, правеха кожата му полупрозрачна, превръщаха косата му в хиляди кичури течен абанос, потопен в сапфири. — Първият полет е нещо, което никога не забравяш — шумоленето на въздуха, когато разперваш криле, опияняващата свобода, неподправената радост, която танцува в душата, защото си всичко, което трябва да бъдеш.

Погълната от неочакваната поезия, извираща от думите му, почти не видя Рафаел, който се приземяваше. Почти. Защото нищо и никой друг не можеше да задържи вниманието й, когато нейният архангел бе наблизо. Едва осъзнала, че Илиум е замлъкнал до нея, съзерцаваше смайващата грация, с която Рафаел се спускаше. Илиум бе красив като проблясващо острие, но Рафаел… Рафаел бе великолепен.

— Мисля, че е време да вървя.

Осъзна, че Илиум си тръгна, но това усещане идваше някак отдалеч, погледът й изцяло бе прикован в архангела, приземил се пред нея.

— Как беше вечерята? — запита, втренчила се в кобалтовите очи, пълни с тайни, за чието разплитане щеше да й е необходима цяла вечност.

— Оцелях.

Тези думи би трябвало да я накарат да се усмихне, но единственото, което изпитваше, бе силно собственическо чувство — изострено до краен предел поради осъзнаването на факта, че зелеооноката жена архангел можеше да я убие почти без никакво усилие.

— Беляза ли те Михаела?

— Защо не провериш? — Разпери криле.

Почувствала се изведнъж глупаво уязвима, тя се обърна и стисна перилата на терасата.

— Не е моя работа, ако избираш да прекарваш времето си с жена, която би изяла сърцето ти и би танцувала радостно на гроба ти, ако това ще й помогне да придобие още власт.

— О, не съм съгласен, Елена. — Силни ръце от двете й страни, едри длани, обхванали перилата. — Прибери крилете си.

Трябваше й минута, за да се досети да свие криле към тялото си, както бе виждала да правят другите ангели.

— По-трудно е, отколкото изглежда.

— Трябва да умееш да контролираш мускулите си. — Думите бяха произнесени с устни, долепени до шията й. Той се притисна в нея и крилете й останаха в капана между телата им.

Болеше… болката караше кожата й да трепти от нужда, от глад. Всяко помръдване на тялото му, всяко докосване на устните му стигаше чак до сърцевината й. Бе под въздействието на Рафаел от момента, в който го срещна, но привличането никога не я бе карало да се превръща в лесна мишена.

— С какво не си съгласен? — запита, а погледът й се фокусира върху крилете, които виждаше да се движат плавно в чувствената топлина на нощта, на път към изолираните гнезденца.

Ангели, които се прибират у дома.

Странна мисъл, странно усещане да стои тук на възможно най-тайното за тях място, след като за нея те винаги бяха представлявали сенки в мрака.

— Смятам, че е твоя работа, ако избера да прекарвам времето си с Михаела.

Долови в гласа му опасна нотка, която я накара да свие пръстите на краката си, макар инстинктите й на ловец да се пробуждаха.

— Така ли?

— Както категорично смятам за моя работа това, че крилете ти са обсипани със синьо.

Тя ококори очи и се отблъсна от перилата. Или поне се опита.

— Рафаел, пусни ме, за да мога да виждам.

— Не.

Издиша.

— Престани. Илиум нямаше нищо наум.

— Ангелският прах не е инстинктивно деяние… освен ако ангелът не е отдаден на страстта си към секса. — Пръстите му подръпнаха стегнатото й зърно: шокиращо и чувствено напомняне, че Архангелът на Ню Йорк някога бе изгубил контрол в леглото. — Премислил е предварително действията си.

— Ако не беше там долу — каза тя, като думите едва излизаха от гърлото й заради силния й копнеж, — щях да го ударя. — Той те прави на глупак.

Устните му бяха долепени до ухото й, а ръката му обхвана гърдата й със съкрушително интимен жест.

— Илиум винаги е изпитвал силно презрение към живота си.

Не можа да се сдържи. Изви шия, за да му осигури по-добър достъп.

— И пак е един от твоите Седем.

— Според мен в този случай той знае, че ти е любимец. — Целувки, спускащи се надолу по шията й, горещи и изпълнени със сексуалност, показващи й, че мисли само за едно.

Желанието направи смеха й дрезгав, тя протегна ръка назад и го погали по бузата.

— Такова ли голямо влияние имам над теб?

Леко захапване със зъби.

— Ако твоят Блубел е жив утре, ще получиш своите отговори. — Тялото му бе притиснато в нейното, горещо, твърдо и настоятелно, а ръцете му се плъзнаха под дрехите й, за да обхванат голата й гърда.

— Рафаел.

Най-после й позволи да се обърне, но я притисна към перилата. Инстинктът й подсказваше да разпери криле над тях, защото бяха единственото, което я предпазваше да не падне върху скалите долу. Не, реши, след като размисли. Рафаел никога нямаше да допусне да падне. А ако паднеше, той щеше да е с нея.

— Целуни ме, архангеле.

— Както кажеш, ловецо. — Устните му срещнаха нейните, осезателно земни и мъжествени, опровергаващи всякакви лъжи и митове за това, че ангелите били прекалено „еволюирали“, та да се отдават на подобни плътски удоволствия.

Със стон, заседнал в гърлото й, обви ръце около врата му, повдигна се на пръсти, за да го целуне в отговор. Ръката му погали гръдта й и тя потръпна от удоволствие. Захапа долната му устна и отвори очи.

— Сега.

— Не. — Още една гореща сексуална целувка.

Тя я прекъсна и прокара ръка по мускулестите му гърди и по-надолу. Той я хвана, преди да е сключила пръсти около твърдия му член.

— Не съм толкова слаба — възрази.

— Но също не си и толкова силна. — Очите му излъчваха мощ. — Не и за онова, което искам.

Тя застина.

— И какво е то?

Всичко. Морето и вятърът. Чисти и диви… в ума й.

— Ще ти дам сърцето си — каза, опитвайки се да запази независимостта си и да изгради такава основа за връзката им, която да издържи цяла вечност. — Но умът ми си е мой собствен. Приеми го.

— Или? — Хладният въпрос, зададен от същество, свикнало да получава точно каквото иска.

— Предполагам, ще трябва да почакаш и да видиш. — Облегна се на перилата. Тялото й изпитваше болезнен копнеж. Незадоволено. Просто го погледна — изящно, хармонично съчетание между красота и жестокост, съвършенство и мрак. Силният сексуален глад бе придал на лицето му кисело изражение, безупречната му костна структура изпъкваше под кожата. Но не я целуна отново.

— Ще те нараня.

Думите, които й бе казал и по-рано, се издигаха като невидима стена между тях. Знаеше, че е прав, издиша.

— Имам въпрос.

Той зачака търпеливо, като че ли разполагаха с всичкото време на света и тя бе единствената жена във Вселената. Това я порази. Как така тя, Елена Деверо, най-обикновен ловец според баща й, бе придобила правото да задава въпроси на архангел?

— Какво знаеш за домашните любимци на Леуан?

Той премигна бавно, с което показа, че въпросът го е изненадал.

— Мога ли да се осмеля да се информирам откъде си наясно, че трябва да зададеш този въпрос?

Тя се усмихна.

Изражението му се промени, стана напрегнато и това я жегна дълбоко.

— Както казах — очите му потъмняха, — ще направиш вечността далеч по-интересна.

Тогава забеляза светлината, която крилете му излъчваха. Ярка, смъртоносна, достатъчна да му придаде вид на онова, което всъщност представляваше — безсмъртен, в чието тяло има достатъчно сила да изравни града със земята. Инстинктът накара мускулите й да се напрегнат в подготовка за предстоящия полет, притокът на адреналин бе така силен, че й бе трудно да оформи думите.

— Излъчваш сияние.

— Така ли? — Зарови пръсти в косата й, заигра се с кичурите. — Домашните любимци на Леуан са Преродените.

Изненадана, че е получила прям отговор, Елена си пое дълбоко дъх, при което дробовете й запротестираха — бореше се да победи напрежението, породено от присъствието на Рафаел, от силата му. Не привлече вниманието му върху това, ясно съзнавайки, че няма за цел да я сплаши. Просто си беше такъв. И ако искаше да бъде с архангел, трябваше да се научи да се справя.

— Нещо общо с вампирите?

— Не. Когато някой архангел остарява — каза той, а сиянието започна да изчезва, макар че очите му все още имаха онзи металически нюанс, който никой човек никога нямаше да притежава, — ние придобиваме сила.

— Като умствените ви способности — прошепна тя, а сърцето й все още препускаше. — И магията. — Всички щяха да бъдат завладени от параноя, ако се разчуеше, че някои архангели могат да се разхождат сред населението, без никой да ги разпознае и дори да ги види.

— Да. Леуан е най-старата от нас и като такава има най-големи способности.

— И тези Преродени са нещо, което само тя може да създаде?

Кимване, което накара черните кичури коса да се плъзнат по челото му.

Тя протегна ръка да ги отметне назад, но се забави, заигравайки се с черната коприна.

— Какво представляват те?

— Леуан — гласът му бе докоснат от среднощния мрак — може да накара мъртвите да вървят.

Сърцето й спря за секунда, след като прочете истината в очите му и проумя ужаса, скрит в думите му.

— Не искаш да кажеш обаче, че наистина може да върне хората към живот, нали?

— Не бих го нарекъл живот. — Наведе глава и притисна чело в нейното.

Тя обгърна врата му с ръка и го задържа близо до себе си, докато той й разказваше неща, за които нито един смъртен не знаеше.

— Вървят, но не могат да говорят. Джейсън твърди, че през първите няколко месеца на съществуването си имат нещо подобно на съзнание и че е възможно да разбират какво представляват, но не притежават друга сила, освен преродените си тела. Те са куклите на конци на Леуан.

— Мили Боже. — Да бъдеш хванат в капана на собственото си тяло, да знаеш, че си кошмар… — Как ги поддържа живи?

— Дава им живот чрез собствената си сила, но после задоволяват глада си с кръв. — Гласът на Рафаел сякаш се увиваше около нея и я изпълваше с ужас. — Старите, които са били погребани отдавна, се хранят с телата на скоро умрелите, за да имат плът по костите си.

Душата й изстина, обхвана я лед.

— Ти ще придобиеш ли тази способност?