Налини Синг
Архангелска целувка (6)

5

— Изгореното ще изчезне. — Рафаел задържа погледа на вампира. — Ще изчезне.

Дмитрий се обади след няколко секунди, след като си пое дъх.

— Лечителите откриха нещо, напъхано в гръдния кош на Ноел. Онзи, който го е пребил, го е отворил, а после е оставил раната да заздравее.

Още един пример за това, че е бил малтретиран методично и преднамерено.

— Какво?

Дмитрий извади от джоба си кама. На нея се виждаше малко, но ясно изписано Г, символът на Гилдията на ловците. Студено острие, скрит гняв преряза вените на Рафаел.

— Има намерение да стане един от Десетимата, като разруши онова, което друг архангел е създал.

Старите възприемаха Елена точно като творение на Рафаел, негова собственост. Не разбираха, че държи сърцето му, че то й принадлежи дотолкова, та той не може да направи нищо и е готов да прекрачи всякаква граница, за да я защити.

— Намери ли на мястото нещо, което би ни подсказало самоличността на онзи, който стои зад това?

— Не, но не са много тези, които биха се осмелили да ти се подиграят — отвърна Дмитрий и прибра камата в джоба си. — Още по-малко са тези, на които би им се разминало.

— Назарах е в Убежището — каза той, знаейки, че другият ангел е достатъчно стар, за да не представлява опасност. — Разбери кой би могъл да се смята за мой съперник.

— Има само един, който е на път да стане архангел.

Истината трябваше да знаят единствено Десетимата, но Рафаел вярваше на Дмитрий много повече, отколкото на своите ближни — архангелите.

— Но на него не му се налага да играе подобни игри. — Да бъдеш архангел, означаваше да си един от Десетимата. Беше просто… и неизбежно.

— Един от старите е. — Историята на ангелите разказваше за няколко редки примера, когато ангели са ставали част от Десетимата. Никога не живеели дълго. Съществуването им обаче даваше тъмни надежди на онези, които копнееха за упойващото въздействие на властта, без да проумяват цената, която неизбежно трябваше да се плати. — Достатъчно силен, че да съблазни останалите.

— Има и нещо друго — каза Дмитрий, докато Рафаел се обръщаше с намерението да се върне при Елена. — Михаела — назова и още един член на Десетимата — е изпратила съобщение, че ще пристигне в Убежището.

— Чака по-дълго, отколкото предполагах. — Михаела и Елена бяха като олиото и огъня. Женският архангел не можеше да понася да не бъде център на внимание. Но когато Елена с грубите си дрехи на ловец и светлата коса влезеше в стаята, съотношението на силите едва забележимо се променяше. Рафаел не мислеше, че Елена го съзнава, но ето защо Михаела я ненавиждаше още от първата им среща.

— Независимо дали ще се изправи срещу Михаела или срещу този претендент — Дмитрий погледна затворената врата зад гърба на Рафаел, — тя не е достатъчно силна да се защити. Трябва съвсем малко усилие, за да бъде сложен край на живота й.

— Илиум и Джейсън са тук. Наазир? — Имаше доверие само на своите Седем, че ще я пазят.

— На път е. — Дмитрий като началник на сигурността на Рафаел знаеше съвсем точно къде е всеки от хората му по всяко време. — Ще се погрижа никога да не остава сама.

Рафаел чу и неизречените думи.

— А ще бъде ли в безопасност с теб?

Изражението на вампира се промени.

— Тя те прави по-слаб.

— Тя е моето сърце. Защити я, както направи веднъж преди.

— Ако знаех какви ще са последиците от това решение… Но стореното — сторено. — Дмитрий кимна рязко и Рафаел разбра, че неговите Седем няма да предприемат нищо срещу нея. Някои архангели може би щяха да убият Дмитрий, задето се осмелява да се изправи срещу него, но вампирът бе заслужил това право.

Още повече че Рафаел разбираше стойността на онова, което Дмитрий и останалите от Седемте му бяха дали. Без тях лесно можеше да се превърне в друг Юръм или друг Леуан, и то дълго преди Елена да се роди.

— Повери на Илиум повече от смените. По-малко вероятно е Елена да възрази на неговото присъствие.

Дмитрий изсумтя.

— Безценният й Блубел ще се влюби в нея и ще се наложи да го убиеш.

— Каква по-добра охрана за Елена от онзи, който я обича? — Докато не вземеше да забрави, че пази партньорката на архангела. Предателството нямаше да бъде толерирано. — Кога трябва да пристигне Михаела?

— До час. Отправила е покана за вечеря.

— Приеми. — Винаги е по-добре да познаваш врага.

 

 

Елена се събуди от милостив сън без кошмари със съзнанието, че не е сама. И не чистото ухание на дъжда и на вятъра изпълни сетивата й. Щитовете й обаче оставаха слаби. Размърда се, погледна през отворената врата на терасата и видя разперените характерни сини криле на Илиум. Бе седнал небрежно на перилата, с крака, надвиснали над стръмната клисура.

Силуетът му се очертаваше на фона на обсипаното със звезди небе, а самият той приличаше на същество от митовете и легендите. Но, както бе осъзнала същия следобед, ако това място представляваше вълшебна приказка, то тя бе мрачна и напоена с кръв.

— Ще паднеш, ако не внимаваш.

Той се обърна и я погледна.

— Ела и седни до мен.

— Не, благодаря. Потрошените ми кости току-що зараснаха. — Бе счупила толкова много, когато бе паднала в Ню Йорк. Но, странно, не бе изпитала болка в онези последни мигове. Помнеше единствено чувството за покой.

А после Рафаел я бе целунал.

Златист и силен, толкова еротичен, че не можеше да се сравни с нищо. Вкусът на амброзия бе изпълнил устата й, докато ръцете на Рафаел я прегръщаха здраво и я пазеха от смъртта.

— Изражението на лицето ти — прошепна Илиум. — Някога имаше жена, която ме гледаше така.

Елена знаеше, че Илиум бе изгубил перата си, а с тях и способността да лети, защото бе нашепвал ангелски тайни на смъртна… смъртна, която бе обичал.

— Ти също ли я гледаше така?

Онези очи като старо злато покоряваха въпреки разстоянието между тях.

— Само тя знае. А отиде в земята много преди светът да се превърне в градове от стомана и стъкло. — Отново посвети вниманието на гледката пред себе си.

Елена седна в леглото, втренчи очи в красивата извивка на крилете му, които блестяха сребристосиви в мрака, и се запита дали Илиум все още оплаква изгубената си любов. Но това бе въпрос, който нямаше право да зададе.

— Вампирът?

— Името му е Ноел. Не е дошъл в съзнание. — Гласът му бе остър. — Един от нас е.

И тя разбра, че няма да се спрат, докато не открият нападателя. Ловецът в нея одобри.

— А какво ще кажеш за опита на този ангел да стане един от Десетимата? — Светът нямаше нужда от още един архангел, завладян от страст към злодеяния.

— Второстепенно. — Заяви го съвсем спокойно. — За това ще се погрижим, като го екзекутираме заради нападението над Ноел.

Елена разбираше, че злото трябваше да се унищожи от корен, но не бе свикнала с бързото раздаване на справедливост от страна на безсмъртните.

— Предполагам, че ангелите нямат съдебни заседатели и съдебна система.

Изсумтяване.

— Видя Юръм — би ли искала той да прекара и ден в съда?

Не. Умът й трескаво си спомни за зверствата му и тя рече:

— Разкажи ми за „Еротик“.

При споменаването на ексклузивния манхатънски клуб Илиум повдигна вежда.

— Обмисляш смяна на кариерата?

— Джералдин работеше като танцьорка там. — Елена никога нямаше да забрави молбата в очите на другата жена, докато лежеше и умираше, след като Юръм й беше прерязал гърлото. — Така отчаяно копнееше да бъде Преобразувана.

— Не знаех, че е искала да се наслаждава на безсмъртието. — Илиум преметна крака през перилата на терасата, отиде до вратата и се облегна на касата. — Джералдин ми направи впечатление на естествена жертва.

Елена си спомни онази много, много бледа кожа, от която се излъчваше миризмата на вампир. Светът щеше да я нарече вампирска курва и някога Елена щеше да се съгласи него. Но това бе, преди да се изправи в стая, пълна с вампири и техните любовници, преди да разбере, че съблазняването може да бъде наркотик, но също така и игра, включваща най-интимната сексуална близост, игра, в която победителят ще прекара нощта, отдаден на удоволствието на победения.

Обаче Джералдин не беше като мъжете и жените, които Елена бе видяла в Кулата, изпълнени с чувствена увереност. Илиум имаше право. Тя беше жертва.

— И е била такава цяла вечност.

— Да. — Срещна погледа й, а крилете му образуваха деликатна арка над гърба му.

— Имай ми доверие по този въпрос, Ели. Не е хубаво да си жертва.

— Защо ми се струва, че знаеш какво е? — запита, съзнавайки, че никога няма да забрави мълчаливата молба на умиращата Джералдин, пропита от отчаяние. — Ти не си жертва.

— Веднъж преобразувах човек — прошепна той, а миглите закриваха очите му, така че не можеше да се види какво изразяват. — Беше биологически съвместим и премина през всички индивидуални тестове. Но нямаше… сърцевина, нямаше чувство за самоличност. Открих това после, когато бе прекалено късно. Тогава той вече се бе прикрепил към друг ангел — такъв, на когото му харесваше да разполага с жертва.

— И е мъртъв?

— Разбира се. Жертвите никога не живеят дълго.

Поглед към най-тъмната страна на безсмъртието, който предизвика шок у нея.

— Колкото по-дълго живееш, толкова повече грешки правиш.

Може би трябваше да бъде изненадана от сериозността на забележката му, но Илиум, както Елена започваше да научава, беше ангел, който рядко показваше истинското си лице пред света. Като онзи, когото наричаше „сир“.

— Всичко ли помниш?

— Да.

Дарба. Проклятие.

Осъзнавайки с болка, че спомените могат също толкова ефикасно като всяко острие да те накарат да кървиш, тя се дистанцира от миналото. Но то скоро щеше да се върне, за да преследва и двамата.

— Миглите ти като косата ти ли са?

Той отговори веднага.

— Да. Много са красиви — искаш ли да видиш?

Тя изкриви устни.

— Суетата е грях, Блубел.

— Когато си надарен с красота, парадирай с нея, бих казал. — Широко усмихнат, отиде и приседна на ръба на леглото. — Виж.

Изпълнена с любопитство, тя погледна. Беше й казал абсолютната истина: миглите му бяха индиговочерни, а връхчетата им бяха оцветени в същото яркосиньо като косата му в изненадващ контраст със златото на очите му.

— Хубави са — каза безцеремонно.

Той смръщи вежди.

— А аз щях да предложа да среша косите ти.

— Сама ще го сторя, благодаря. — Побутна го по рамото, за да стане от леглото. — Донеси ми четката.

Той й я подхвърли и се върна на терасата.

— Защо не ме запита по какъв повод съм тук?

— Не съм възвърнала напълно силите си, Рафаел има склонност прекалено да се грижи за мен, така че не е трудно да събера две и две. — Разочарована от настоящето си физическо състояние, не можеше да отрече суровата и трудно поносима истина: главата й щеше да бъде прекрасен и желан трофей от страна на повече от един безсмъртен. Особено за най-красивия и най-злия от всички.

— Очевидно този кандидат — подхвърли Илиум през рамо — планира да остави следа, като те промуши право в сърцето с кама на Гилдията. А може би и да отреже главата ти с нея.

Ехото на собствените й мисли я изненада, а не трябваше. Защото, независимо дали й харесваше или не, тъкмо тя беше горещата новина в света на ангелите — първият ангел, преобразуван в жив спомен.

— Мисля, че имам нужда да хапна нещо, преди да започна да си представям всичките ужасно болезнени начини, които могат да причинят смъртта ми.

— Има храна в дневната.

— Къде е Рафаел?

— На среща.

Инстинктите й я бяха спасявали неведнъж. Сега ръката й стисна здраво дървената дръжка на четката.

— С кого?

— Ще се ядосаш, когато разбереш.

— Мислех, че си ми приятел.

— Който в момента се опитва да ти спести ненужни ядове.

Ядове?

— Престани да увърташ и ми кажи.

Илиум въздъхна дълбоко, обърна се и рече:

— С Михаела.

Проблясване на спомен, бронзов ангелски прах по крилете на Рафаел. Елена стисна зъби.

— Според мен Убежището е прекалено тихо и спокойно за Нейно Величество Кучката. — Ню Йорк, Милано, Париж бяха по-скоро средата на Михаела.

— Права си. — Очите му блестяха. — Но, изглежда, е развила внезапен интерес към това място.

Издърпа рязко четката от косата си, намери ластика, който бе оставила на нощното шкафче, и прибра неподдаващата се на контрол коса в конска опашка. Спусна крака на пода, а Илиум се покашля многозначително.

— Не бих ти препоръчал да ходиш при тях в сегашното си състояние.

— Не съм идиот — измърмори Елена. — Ще правя упражнения.

— Трябва да си почиваш до сутринта.

— Повярвай ми, познавам тялото си. — Изправи се със стон. — Ако не разпусна мускулите си, утре ще бъде по-лошо.

Илиум не каза нищо, просто я изгледа как се запътва към банята. Тя затвори вратата, наплиска лицето си с вода и се застави да спре да мисли за онова, което бе възможно да се случи между Рафаел и Михаела. Не се тревожеше, че Рафаел ще спи с Михаела — откровено казано, Рафаел не бе от онези, които мамят партньора си. Ако се измореше от нея — и, да, болеше дори само при мисълта за това, — щеше да й го каже в лицето. Още повече, имаше чувството, че зад красивата фасада на Михаела той вижда злата й природа.

Беше невъзможно обаче да забрави изумителното лице на жената архангел, тялото, което бе съблазнило крале и разрушило империи. В сравнение с него собственото й лице, което виждаше в огледалото, бе прекалено слабо, а кожата й — бледа поради прекараната в кома година. Не й се удаваше лесно да прояви увереност.

— Достатъчно. — Остави хавлията за лице и излезе от банята.

Спалнята изглеждаше празна, но Елена не се съмняваше, че Илиум е наблизо. Тръгна към широката открита тераса и мислено започна да изрежда всички техники за разтягане, на които я бяха учили в Академията на Гилдията. Повечето от движенията все още й се удаваха, но относно други трябваше да прояви въображение предвид това, че сега се налагаше да се съобразява с крилете си. Спъна се два пъти и едва тогава си спомни, че трябва да ги държи по-високо, за да не опират в земята. Ефектът бе същият като да се опитваш да останеш с изпънати ръце, докато пишеш на клавиатурата — дискомфортът първоначално се проявяваше като бавно парене, което прогресираше във все по-остра болка.

Упоритостта и твърдата решимост я караха да продължи, но когато си спомни в какво състояние бе следобеда, сметна за по-разумно да си почине. Затътри крака обратно към спалнята, после отиде в просторната дневна, където намери сок и го изпи. Вкусът бе свеж и тръпчив — свидетелство, че в този средновековен на вид град, заобиколен от планини и скали, има портокалова горичка, скрита някъде дълбоко.

— Имаш телефонно обаждане.

Завъртя се на пети и видя Илиум, който държеше елегантен сребрист безжичен телефон. Толкова по въпроса за средновековния облик.

— Не съм го чула да звъни.

— Изключих звука, докато спеше. — Подаде й го и взе една ябълка от купата с плодове. — Ранзъм е.

Изненадана от фамилиарната нотка в гласа на Илиум, поднесе слушалката към ухото си.

— Здравей, красавецо.

Усети, че и другият ловец се засмива, когато й отговори:

— Летиш ли вече?

— Скоро.

— Напоследък със сигурност се радваш на интересна компания.

Хвърли поглед към Илиум, но ангелът със сините криле бе излязъл на терасата, и тогава тя попита:

— Къде си срещал Илиум?

— В „Еротик“.

— Познаваш ли някои от танцьорките? — Ранзъм бе израснал на улицата и бе запазил повечето от контактите си.

— Няколко. Получих много ценна информация там — дори най-силният вампир става разговорлив, когато жената доближи устни до пениса му.

Елена не беше изненадана — вампирите някога са били хора все пак. Беше необходимо много време отзвукът да изчезне напълно.

— И за какво разговарят?

Пукане по линията.

— … искаш да знаеш.

— Какво? — Притисна слушалката до ухото си.

— Говори се, че си жива. Всички мислят, че си кръвопиец, макар че, доколкото знам, никой от нас не е допуснал истината да излезе наяве.

— Добре. — Имаше нужда от време, за да свикне с новата реалност, преди да е започнала да я разяснява и на някого другиго. — Това ли искаше да ми кажеш?

— Не. Една от танцьорките чула вампирите да се обзалагат дали ще оцелееш година.

— Какви са залозите?

— Деветдесет и девет към едно.

Елена нямаше нужда да пита коя е печелившата страна.

— Какво знаят те, което аз не знам?

— Говори се, че Леуан има навика да храни домашните си любимци с гостите си.