Налини Синг
Архангелска целувка (5)

4

Умът й остана празен няколко секунди. Когато вече можеше да говори, думите излязоха като тихо стенание.

— Опитваш се да ме убиеш.

Той стисна гърдата й, кожата бе толкова опъната, че удоволствието почти граничеше с болка.

— Това наказание е много по за предпочитане, отколкото да те разкъсвам крайник по крайник.

— Не можеш да правиш секс с мъртва жена, а?

— Точно така.

Пламъци ближеха гърба й, докато двете му ръце се спускаха надолу по тялото й, милвайки я, а после палците му докоснаха леко стегнатата плът на дупето й.

— През половината време не съм сигурна дали си сериозен или не.

Пръстите му преустановиха чувственото мъчение, на което я подлагаха.

— Сигурна ли си, че искаш да съм наясно? Това е слабост.

— Някой трябва да направи първата стъпка. — Вдигна си крака и го погали зад прасеца.

Целувка по ямката на шията й, където биеше пулсът й.

— Подобна честност няма да ти донесе нищо добро в средите на ангелите.

— А пред теб?

— Свикнал съм да използвам каквото знам, за да увеличавам силата си.

Елена подпря брадичка на ръцете си, позволявайки му да облекчи възлите там, където крилете израстваха от гърба й. Чувството бе прекрасно — толкова хубаво, че, както добре знаеше, нямаше да позволи на никой друг мъж да я докосне там, пък било то и като приятел. Щеше да бъде предателство.

— Ти самият си доста откровен.

— Може би помежду ни — отвърна бавно той, като че ли обмисляше думите. — Това би могло да бъде не слабост, а сила.

Изненадана, тя обърна глава.

— Наистина ли? В такъв случай кажи ми нещо за себе си.

Той натисна с палец една особено чувствителна точка и тя изстена, отпускайки глава на ръцете си.

— Господ има милост.

— Не, Господ трябва да молиш за милост. — В гласа му се долавяше нотка на собственическо чувство, която започваше да й става интимно позната. — Какво би искала да знаеш?

Спря се на първото, което й дойде наум.

— Родителите ти все още живи ли са?

Всичко замръзна. Температурата на водата спадна толкова бързо, че тя се бореше за въздух, а сърцето й блъскаше лудо, панически.

— Рафаел!

— Отново трябва да се извиня. — Горещ дъх лъхна врата й, водата се затопли и кожата й вече не бе заплашена да придобие синкав оттенък. — С кого си разговаряла?

Водата може и да се бе сгряла, но гласът му бе арктически студен.

— С никого. Съвсем нормално е да се пита за родителите.

— Не и когато питаш за моите родители. — Притисна тялото си в нейното, обгърнал талията й с ръце.

Имаше особеното усещане, че търси утеха. Мисълта бе толкова странна, когато ставаше въпрос за същество с такава огромна сила като неговата, че умът й не я побираше, но не се поколеба да обгърне ръцете му със своите и да му се довери, че ще я задържи изправена във водата.

— Много съжалявам, ако съм отворила стари рани.

Стари рани.

Да, помисли си Рафаел, вдъхвайки миризмата на своя ловец. Едва сдържа яростта си. Чудеше се какво ще стори Елена на расата на безсмъртните — тази смъртна, която го правеше малко човек, макар да бе станала безсмъртна. Никога не спираше да се пита какво ще му причини.

— Татко — каза, с което изненада и себе си — почина отдавна.

Пламъци навсякъде, гневните викове на баща му, сълзите на майка му. Сол по устните му. Собствените му сълзи. Беше гледал как майка му убива баща му и беше плакал. Беше момче, още дете, макар и от расата на ангелите.

— Съжалявам.

— Случи се преди цяла вечност. — Спомняше си само тогава, когато щитовете му падаха. Елена го бе сварила неподготвен днес. Умът му изобилстваше от образи, но не на баща му, а на майка му. Деликатните й ходила стъпваха леко по тревата, по която бе капала кръвта на собствения й син. Бе така красива, така надарена, че ангелите се биеха и умираха за нея. Дори в самия край, докато припяваше монотонно над падналото и изпочупено тяло на Рафаел, красотата й можеше да затъмни слънцето.

„Шшш, мили мой. Шшш.“

— Рафаел?

Два женски гласа, единият го дърпаше към миналото, другият — към настоящето.

Ако му бе предоставен избор, беше го направил преди година в небето над Ню Йорк, когато градът, целият в руини, лежеше под него. Сега притисна устни до рамото на Елена и попи топлината й, топлина, която определено бе излъчвана от смъртна, и тя стопи леда на спомена.

— Мисля, че стоя достатъчно дълго във водата.

— Дори не искам да помръдна.

— Ще те пренеса на гръб.

Протестът й беше слаб, когато я вдигна от водата — тялото й бе все още така крехко.

— Не помръдвай, ловецо. — Подсуши грижливо крилете й. Обу си панталоните, после я загледа как се облича, а сърцето му преливаше от смесица от собственическо чувство, задоволство и ужас, какъвто не бе познавал до този момент. Ако Елена бе паднала от небето, ако бе захвърлена на твърдата земя, нямаше да оцелее. Беше прекалено млада, току-що родена безсмъртна.

Когато падна в прегръдките му, а ръцете й се сключиха около врата му и устните й се притиснаха към гърдите му, той потръпна и обгръщайки я с ръце, се изправи в оранжево-червената жарава на небето, изкусно оцветено от лъчите на бавно залязващото слънце. Вместо да се издигне високо, над слоя облаци, Рафаел остана ниско, загрижен, че тя усеща студа. Ако знаеше какво ще открият, щеше да постъпи по съвсем различен начин, но стана така, че Елена първа се изправи пред кошмара.

— Рафаел! Спри!

Настоятелната нотка в гласа й го принуди да я послуша и той започна да кръжи над границата, която разделяше неговата територия от тази на Елижа. Дори в Убежището имаше граници — немаркирани, неизречени, но все пак съществуваха. Една сила не можеше да стои прекалено близо до друга. Не и без да причини разрушение от такава величина, която щеше да унищожи вида им.

— Какво има?

— Погледни.

Той проследи накъде сочеше ръката й и видя тяло, оцветено от слънцето в стотици нюанси на медта. То лежеше в малък, смълчан квадрат от неговата страна на границата. Зрението му бе остро, по-добро от това на граблива птица, но пак не долавяше движение, нищо, което да бъде разтълкувано като признак на живот. Виждаше обаче какво му бе сторено на този мъжки. Яростта му се разгоря.

— Свали ме долу, Рафаел. — Отнесени думи, погледът й не се откъсваше от тялото, което се бе свило навътре, към себе си, в отчаян опит да намали бруталната болка от раните. — Дори да няма следа от вампир, пак знам как да търся.

Той остана на мястото си.

— Все още се възстановяваш.

Тя вдигна рязко глава. Сребристи като течен живак очи.

— Не дръзвай да ме спреш да бъда това, което съм. Да не си посмял. — Имаше някакъв много древен дух в тези думи, в този гняв, сякаш бяха остарели с нея.

Беше й отнел съзнанието на два пъти, откакто си го бе възвърнала, и двата пъти, за да я защити да не се нарани. В онзи ден същият този примитивен инстинкт го подтикна да не се подчини на заповедите й — тя може и да беше роден ловец, но още не бе достатъчно силна да се справи с това.

— Знам какво си мислиш — каза Елена. Напрежение и болка във всяка дума. — Но ако отнемеш съзнанието ми, ако ме принудиш да вървя срещу инстинктите си, никога няма да ти простя.

— Няма да гледам как умираш отново, Елена. — Деветимата я бяха избрали, защото бе най-добрата, безмилостна в преследването на плячката. Но тогава бе заменима. А сега бе жизненоважна за неговото съществуване.

— Осемнайсет години — говореше сериозно, а изражението й беше замислено — се стараех да бъда такава, каквато баща ми искаше. Опитвах се да не бъда роден ловец. И това ме убиваше по малко с всеки изминал ден.

Той знаеше за какво говори. Осъзнаваше на какво е способен. Също така беше наясно, че ако я пречупи, ще се презира цяла вечност.

— Ще направиш точно това, което казвам.

Мигновено кимване.

— Тази територия не е ми позната — не искам да действам неподготвена.

Гмурна се леко надолу и спокойно се приземи на няколко стъпки от тялото в сянката на двуетажен дом, белязан от меката патина на времето. Елена продължи да се държи за него в продължение на две секунди, като че ли искаше да постигне контрол над мускулите си, преди да се обърне и да коленичи до зле пребития вампир. Той клекна до нея, протегна ръка и докосна с пръсти слепоочието на вампира. Пулсът невинаги бе ясен показател за живот, когато ставаше въпрос за Преобразуваните.

Бяха му необходими няколко секунди, за да усети приглушеното ехо от ума на вампира — знак колко близо бе мъжкият до истинската смърт.

— Жив е.

Елена изпусна въздуха от дробовете си.

— Мили Боже, някой наистина е искал да го нарани. — Вампирът бе пребит така жестоко, че не представляваше нищо повече от купчина смляно месо. Може и да е бил красив някога, вероятно бе доста стар, но не бе останало достатъчно от него, та да се каже със сигурност.

Едното му око бе толкова подуто, че се бе затворило. Другото… очната ябълка бе дотолкова смачкана, та ако не знаеш, че там трябва да има око, никога не би могъл да разпознаеш къде свършва бузата и започва окото. Странно, устните му бяха оставени недокоснати. От врата надолу дрехите му сякаш се бяха сраснали с плътта му — доказателство за продължително и многократно ритане. А костите му… те стърчаха навън — кървави, начупени клони, подаващи се изпод онова, което някога са били дънки.

Болезнено беше да го гледаш, да знаеш какво трябва да е изстрадал. Вампирите не губеха лесно съзнание и предвид зверския побой бе готова да се обзаложи, че нападателят го бе сритал последно по главата. Което означаваше, че ще да е бил в съзнание по време на почти цялото изтезание.

— Знаеш ли кой е?

— Не. Мозъкът му е прекалено засегнат. — Рафаел плъзна ръце под тялото на вампира, движенията му бяха толкова внимателни, че сърцето й се сви. — Трябва да го види лекар.

— Ще чакам и… — Замръзна, защото той премести тялото с намерението да го хване по-добре. — Рафаел.

Въздухът внезапно бе целунат от мраз.

— Виждам.

На гърдите на вампира бяха шокирани да забележат квадратче здрава кожа, сякаш преднамерено бе оставена ненаранена. А бе пребит така хладнокръвно, че стомахът й се бунтуваше. Подобен тип хора поразяват мозъка последен.

— Какво е това? — въпреки че бе здрава, кожата на вампира бе белязана. В нея бе прогорен някакъв символ. Издължен правоъгълник, леко разширен в долния си край, разположен върху извита нагоре дъга, която на свой ред покриваше малка купа.

— Това е секхем, символ на силата от времето, когато архангелите са управлявали като фараони и са били наричани потомци на боговете.

Елена усети как лицето й първо се сгорещява, после изстива.

— Някой иска да заеме мястото на Юръм.

Рафаел не я предупреди да не прави заключения.

— Намери следата. Илиум ще те наглежда, докато се върна.

Тя вдигна поглед, когато Рафаел се изправи, но не можа да различи сините криле на Илиум дори при леката светлина на приближаващия залез. Слава Богу, краката й затрепериха едва след като Рафаел тръгна. Нейният архангел като че ли най-после я бе чул днес — имаше чувството, че ще мисли дълго и задълбочено, преди отново да я принуди да действа против волята си.

Но нищо не можеше да го спре да я грабне и сложи да си легне, ако разбереше до каква степен е изтощена. Усещаше крилете си като петдесеткилограмова тежест, а мускулите на прасците си — като направени от желе. Издиша, успя да намери в себе си още малко сили и започна да описва кръгове около мястото, където бяха намерили тялото, радостна, че районът, макар и не изоставен, изглеждаше откъснат от другите.

В резултат нямаше много миризми, които да й пречат да улови следата. Дървото в ъгъла, някакъв кедър, с приведени клони, не затъмняваше мириса на боровите иглички през есента, обсипали земята. Тази миризма принадлежеше на вампира, който бе така пребит, че представляваше неразпознаваема маса плът. Независимо колко упорито се опитваше, не можеше да открие никаква нова миризма.

Нямаше следи от активност по земята, паветата бяха чисти, с изключение на няколкото заблудени листа и капките кръв до тъмното петно, където бяха открили тялото. Разглеждаше мястото изключително внимателно, за да не пропусне и най-незабележимото доказателство, в резултат на което затвърди тезата си, че пръските кръв са в радиус от трийсет сантиметра.

— Спуснат е от ниско — каза на Рафаел, когато се приземи до нея. — И тъй като мястото е пълно с криле… — Олюля се.

Рафаел я пое в желязната си прегръдка, преди още съзнанието й да е регистрирало слабостта на тялото.

— В такъв случай не можеш нищо да направиш. Ще говорим с вампира, когато дойде в съзнание.

— Мястото? Трябва да бъде огледано за всеки случай.

— Дмитрий идва насам с екип.

Не беше в природата й да се предава без борба, но тялото отказваше да й служи, а крилете й заплашваха да прокарат диря в кръвта.

— Искам да знам какво казва жертвата. — Думите излязоха от устата й завалени. Последната й мисъл беше, че всеки, който е достатъчно хладнокръвен да дамгоса живо същество и да го превърне в съобщение, вероятно няма да е по-добър от Юръм.

 

 

Сир.

След по-малко от час Рафаел, който бе положил Елена по корем върху чаршафите с разперени криле, стана от леглото, обу чифт панталони и се срещна с Дмитрий в коридора отвън. Лицето на вампира бе безстрастно, но Рафаел го познаваше от стотици години.

— Какво откри?

— Илиум го разпозна.

— Как?

— Очевидно мъжкият е носел пръстен, който бил спечелил от Илиум в игра на покер.

Рафаел бе видял пръстите на вампира. Повечето бяха пострадали така лошо, че приличаха на разбити костички в торбички от плът. И все пак кожата бе непокътната. За подобен брутален акт бяха необходими време, безчувственост и концентрация.

— Кой е бил?

— Името му е Ноел. Един от нашите.

Рафаел усети как в гнева си става твърд като гранит. Нямаше да позволи на никого да коли хората му. Преди да е успял да проговори, Дмитрий рече:

— Защо не ми каза, че е бил жигосан? — Думите паднаха като мини помежду им, коричка, под която се крие още съвсем прясна рана.