Налини Синг
Архангелска целувка (41)

Епилог

Рафаел не се учуди, когато видя образа на Леуан в езерце от чиста дъждовна вода близо до Убежището. Той коленичи до брега, докато Елена седеше, увита в одеяло, вдигнала лице към топлите лъчи на изгряващото слънце. Но усети, че тя поглежда към него в мига, в който Леуан се появи, въпреки че не би могла да види лика й във водата.

— Аз съм жива, Рафаел! — Гласът на Леуан бе изтъкан от хиляди писъци и безкрайна тишина. — Не се ли страхуваш?

— Еволюирала си — каза той, забелязвайки как ръката й се размива в мъгла, а лицето й изчезва, преди да се появи отново. — Ти повече не се нуждаеш от тяло. Нашите тревоги не те засягат.

Смях, шепот и още нещо, нещо, което разказваше за прегръдки под булото на нощта, когато кръвта е била топла и силна.

— Аз убих последните от моите Преродени. — Чертите на лицето й започнаха да се избистрят, докато станаха почти нормални. — Понякога ми е необходимо тяло.

— Защо ми го казваш? — попита той. — Те са твоята слабост.

— Харесвам те, Рафаел. — Усмивка, от която водата в езерцето замръзна, образувайки рамка от скреж около лицето й. — И твоят ловец, да, Елена още ме интригува.

Той срещна очите й, които се рееха отвъд безсмъртието, и се замисли за истината.

— Трябваше ли да умреш, за да еволюираш?

— Попитай ме същото, когато се видим отново. Може би ще ти отговоря.

— Ти пресичаш границата между живота и смъртта — изрече Рафаел. — Какво виждаш?

— Тайни, отговори, миналото, бъдещето. — Неразгадаема усмивка. — Пак ще си приказваме. Наистина те харесвам, Рафаел.

Думите продължиха да отекват във въздуха, докато образът не се стопи. Той се изправи, хвана ръката, която Елена му подаваше, и й помогна да се вдигне на крака. Когато тя го погледна, в очите й имаше тревога.

— Леуан?

— Тя не ни заплашва. — Рафаел я притисна по-силно в прегръдката си. — Мисля, че засега Леуан не се интересува от светските проблеми.

На лицето й той бе прочел някаква призрачна детска радост, породена от новия живот, от новия начин на съществуване.

— Това ми звучи добре. — Дълбоко вдишване, ръцете на Елена се измъкнаха изпод одеялото, за да се сключат около него. — Искам да си отида у дома, архангеле.

Галейки с ръка топлата извивка на ханша й, той се чудеше дали Ню Йорк е готов да посрещне ловец, превърнал се в ангел.

— Ще тръгнем утре с изгрева на слънцето.