Налини Синг
Архангелска целувка (39)

38

Балът се състоя навън в огромен двор, ограден от ниски постройки, пълни със светлина, храна и музиканти. Омайващите звуци на двуструнните цигулки ерху се носеха във въздуха. Елена се огледа и бе очарована от завладяващата простота на обстановката — тесните правоъгълни плочки на паважа под краката на танцуващите бяха излъскани така, че блестяха в бяло с кремав оттенък, целият двор се осветяваше от изящни фенери, които грееха с хиляди различни цветове, светлините им сякаш се отразяваха от изпълненото със звезди нощно небе.

Черешови дървета, отрупани с цвят, простираха над придворните пищните си розови клони, обсипани със светлинки, които блещукаха като диаманти. Елена взе едно съвършено цветче, паднало в косата й.

— Усещам как под това великолепие шепне истината — каза тя, доловила слаб полъх на гнило, на смърт. — Но на пръв поглед всичко е вълшебно.

— Кралиците имат дворци, за които се говори, богините — дворци, които никога не се забравят.

Криле закриха гледката пред очите на Елена, когато ангелите се снишиха, за да се приземят грациозно. Всички бяха облечени в дрехи, които подчертаваха непозната на смъртните прелест. Дори вампирите, чиито лица бяха модели на най-чувствено съвършенство, стояха като омагьосани. Неколцината смъртни, които бяха поканени или присъстваха като придружители, се опитваха да не зяпат, но не успяваха да откъснат поглед.

Елена сигурно щеше да реагира по същия начин, ако не беше рамо до рамо с най-привлекателния мъж измежду присъстващите. Тази вечер Рафаел носеше черно. Строгият цвят караше синьото на очите му да блести още по-силно. Той бе едновременно същество, въплъщаващо неземна красота, и царствен воин, който не би се поколебал да влезе в кървава битка.

— Не очаквах тя да присъства.

Елена проследи погледа му и видя Нейха — царица, облечена в чисто бяло сари без украса, косата й бе прибрана в стегнат кок. Очите й светеха злостно, втренчени в Михаела.

Михаела изглеждаше безразлична, тялото й бе обгърнато от дълга до земята дреха с цвета на залеза, пръстите й бяха свити около ръката на Дариел. Мъжкият ангел не се усмихваше, изражението му бе съсредоточено като на хищната птица, за която напомняха крилете му. Но сексуалното привличане между двамата не можеше да остане скрито.

Елена отклони поглед и срещна този на Нейха, когато Архангелът на Индия се обърна към нея и Рафаел. Елена замръзна на място, когато очите им се срещнаха. Онова същество, което живееше у Нейха, бе по-старо от цивилизацията — безкрайно студено, без душа, без чувства. Тя не можеше да откъсне поглед, а кръвта й се превърна в лед, когато Нейха тръгна към тях с отсечени, несигурни крачки, нищо общо с обичайната й плавна и грациозна походка.

Във въздуха прошумоляха криле, когато Джейсън и Аодхан се спуснаха от нощното небе, за да застанат от двете им страни.

Нейха не обърна внимание на никого, освен на Рафаел.

— Ще ти простя, Рафаел. — Равен, безизразен глас. — Анушка наруши най-важния ни закон. Затова умря.

Рафаел остана безмълвен. Нейха се обърна и си тръгна без нито дума повече, отправяйки се към група вампири с кафяви очи и кожа, която напомняше за древна гореща земя със скрита, изплъзваща се жестокост, подобна на тази на тигъра, който обитаваше горите й.

— В кои от думите й се съдържа истина? — попита Елена, като махна ръка от дръжката на пистолета си.

— В нито една и във всичките.

Нейха ще постъпи като архангел, но омразата трови душата й.

Елена изпусна дъха си, който не осъзнаваше, че дълго е задържала, и остави погледа си да се премести към стъпалата, водещи нагоре към нещо, представляващо без съмнение трон. Леуан седеше на престола, майсторски изработен от материал, който Елена почти със сигурност би определила като слонова кост. До нея стояха трима мъже — Зи, чиито криле бяха червени върху сива основа, китайски вампир с безукорно лице и Прероденият, който сервира на Елена и Рафаел първата вечер. Но той вече не бе единственият от своя вид.

Други като него — безмълвна армия — се забелязваха отстрани на тълпата, а очите им следяха всяко движение. В тях имаше странен блясък, глад, от който инстинктите й се събудиха и Елена застана нащрек. Плът, мислеше си тя, като си спомни какво бе чела, седейки в слънчевата класна стая на Джесами. Те се хранеха с плът.

— Преродените й ни обграждат — каза Елена, като се чудеше как останалите гости не усещат миризмата на гнило, задушаващия полъх на осквернени гробове.

Рафаел не отместваше поглед от Леуан, но думите му й показаха, че той забелязва всичко, което става край тях.

— Ангел без криле е осакатено същество, плячка, паднала на земята.

Тя си пое дълбоко дъх. В ума й се възроди картината, изобразяваща онзи залез в градината с диви цветя; мечът на Илиум — размазано сребърно петно, докато отсичаше крилете на Михаелините стражи. Тя инстинктивно притисна собствените си криле още по-плътно към гърба, преди отново да обърне глава към трона.

Видя, че Леуан гледа право в нея.

Дори от такова разстояние Елена усещаше смазващата сила на този поглед. Не се изненада, когато архангелът се изправи, а всички присъстващи притихнаха.

— Тази вечер — каза Леуан с глас, който се носеше без усилие, вливайки се в призрачните потоци от топъл въздух — сме се събрали, за да отпразнуваме ново начало за нашия вид — Преобразуването в ангел.

Всички глави се обърнаха, очите проследиха погледа на Леуан и Елена усети, че се спират върху нея. Някои бяха любопитни, други — гневни, трети — недоброжелателни. А един… Тя усети как в тила й се забиват иглички. Зъл. Този поглед я галеше — отвратителна целувка, която тя отхвърляше с всеки свой дъх. Но остана безмълвна, неподвижна. Нека си мислят, че не е почувствала нищо, нека я смятат за лесна плячка.

— Елена — продължи Леуан, като тръгна да слиза по стъпалата, насочвайки се към тях — е уникално създание — безсмъртна със смъртно сърце.

Тълпата се раздели пред нея, като следеше всяка стъпка на Леуан… имаше само една застинала в благоговение двойка — вампир и смъртна жена, които не се отдръпнаха от пътя й достатъчно бързо.

— Адриан.

Гласът й бе по-тих от шепот.

Прероденият, чийто цвят на кожата напомняше за саваната, изтръгна сърцето на смъртната жена и почти в същото време заби зъби в гърлото й, прекъсвайки югуларната й вена. Тя още не бе паднала на земята, когато Адриан протегна ръка и раздра гърлото на вампира, после продължи да разкъсва и тялото му, докато нещастният вампир се превърна в кървава купчина. Мъртвата смъртна жена лежеше до късовете плът, вътрешностите й димяха, а Адриан се поколеба, сякаш се изкушаваше да оближе кръвта, обляла ръцете му, после извади кърпичка и започна да се чисти.

Леуан мина покрай обезобразената двойка, като че нищо не се бе случило, и застана пред Елена.

— Някои биха казали, че смъртното ти сърце е слабост, която ще те лиши от подаръка, който ти е направил Рафаел.

— По-добре смъртно сърце — отвърна тихо Елена, — отколкото сърце, което не чувства абсолютно нищо.

Усмивка, почти момичешка, и затова още по-ужасна.

— Добре казано, Елена. Добре казано.

Тя плесна с ръце — безмълвна команда.

— За да отбележим срещата между древните и току-що родените, бих искала да ви подаря нещо, което да запомните — дар от старите за новите, толкова специален, че бе държан в тайна дори от моите придворни.

Болката, която й причини последният подарък на Леуан, все още изгаряше душата й, но Елена стегна гърба си като в стоманена броня. Задържа се неподвижна, защото знаеше, че това е изпитание, което трябва да издържи, иначе щеше да бъде пренебрегната завинаги, до края на дните си щеше да остане смъртната някога играчка на Рафаел.

— Филип — бърз поглед, отправен към китайския вампир с умопомрачително красивото лице.

Филип се стопи сред тълпата.

— Ще отнеме само миг. — Леуан насочи вниманието си към Рафаел. — Как е Кеир? Не съм го виждала от векове.

Беше опит за светски разговор, но прозвуча необичайно кухо, сякаш Леуан бе пробвала да си надене маска, която не й прилягаше. Елена чу Рафаел да отговаря, но очите й бяха приковани в сенките, където изчезна Филип. Сърцето й биеше прекомерно бавно, всеки удар следваше другия сякаш с нежелание, а по гърба й се стече една-единствена капка пот.

Шепотът на злото приближаваше с всяка поета глътка въздух и накрая Елена почти можеше да усети вкуса му върху езика си.

Пръст, сладникава гнила миризма, която съпровождаше всички Преродени.

Подправка, за която нямаше име, напомняща джинджифил, топла златна слънчева светлина.

Тя знаеше какъв ужас предстои още преди Филип да се появи, придружен от красив мъж с махагоновокафява коса, който бе надарен с най-тъмнокафявите очи, подканващи жените да се предадат на изкушението. Преди да стане Прероден, беше филмова звезда. Момичетата окачваха негови плакати на стените на спалните си, кикотеха се, докато шепнеха името му.

Очите му приковаха нейните.

— Ела тук, малки ловецо. Вкуси.

Думите прозвучаха като дрезгав шепот в главата й, хиляди писъци, слети в един. Тя разбираше, че Леуан й говори, но чуваше единствено напевния глас, който я преследваше вече почти две десетилетия.

— Бягай, бягай, бягай. — Кикот. Подигравка с опита на умиращата Ари да помогне на Елена. — Тя няма да избяга. Нали виждаш, че й харесва.

Елена усети как кошмарът се завихря около нея — дълбоката пропаст, от която можеше никога да не се измъкне. Мъчеше се да я придърпа в бездната, гледаше я с насмешката в очите на чудовището, с онзи израз върху лицето му, от който й се повдигаше. Сякаш бяха свързани, сякаш той имаше права над нея. Елена усети, че краката й треперят, сърцето й се сви, като че отново се намираше на онзи под, отново лежеше на окървавените плочки; ръцете й се плъзгаха неспирно и тя не успяваше да се изправи. Беше мокро и студено, но очите на Ари…

Усети порив на дъжд в главата си — силен и чист, миризма, която дойде с тътена на морето, на вятъра.

Елена, аз съм до теб.

Беше внезапно, остро чувство на осъзнаване, примесено с нестихващата сила на прилива — тя не бе сама в стаята. Вече не. Хвана се за тази истина като за спасителен пояс, отдръпна се от ръба на пропастта, върна се в настоящето и видя отвратителното създание, което някога бе Слейтър Петалис, застанало до Леуан.

Острото деколте на ризата му откриваше чиста и гладка кожа, върху която не се виждаше грозният белег от разреза във формата на буквата Y, направен при аутопсията от патолога на Гилдията. Елена бе гледала видеозаписа отново и отново, докато убеди сама себе си, че той е мъртъв. Беше съвсем незначително възмездие предвид онова, което й отне, но беше справедливо. Леуан нямаше право да изтрива миналото, нямаше право да използва смъртта на Бел и Ари в една игра, която щеше да задържи вниманието й само за миг.

Цялото тяло на Елена се изпълни с чист и ярък гняв. Той звънтеше със сила, непозната й до този миг. Чудовището се усмихваше, докато сестрите й лежаха мъртви в гробовете си, докато тялото на майка й висеше на стената в ума й, хвърляйки сянка, която нямаше да забрави никога.

Гръбнакът й се превърна в стомана, изкована в огъня на скръбта.

— Аодхан — каза тя, като знаеше, че Леуан няма да отгатне намеренията й, не можеше да си представи, че изобщо би опитала, — би ли коленичил за секунда?

Ангелът веднага коленичи грациозно и наведе глава… за да й позволи да достигне мечовете, които лежаха по средата на гърба му. Тя измъкна едното смъртоносно острие от ножницата и отсече хилещата се глава на Слейтър Петалис с един чист удар, със сила, родена от десетилетия скръб.

Кръвта, избликнала от прерязаните артерии, оплиска лицето й, черешовият цвят почерня, но тя вече забиваше меча в сърцето му и завърташе, за да го разкъса. Тялото му падна с тъп удар на земята, а Елена издърпа окървавеното острие.

— Тя ще успее ли да го съживи отново? — със спокоен и безмилостен глас Елена се обърна към Рафаел.

Слейтър не си струваше емоциите, не заслужаваше нищо, освен дълго отлаганата справедливост.

— Може би. — В ръката на Рафаел се появи син пламък. — Но това ще му донесе сигурна смърт.

Тъмносива пепел остана на мястото, където лежеше най-злият вампир убиец, който някога бе живял.

Всичко продължи само няколко секунди. Все още с меча в ръка, тя срещна очите на Леуан.

— Моите извинения — рече тя и гласът й премина през тежкото покривало на тишината, — но подаръкът не бе по вкуса ми.

При повея на призрачния вятър косата на китайския архангел се отметна рязко назад, когато пристъпи, за да застане срещу Елена. Пепелта от тялото на Слейтър бе между двете.

— Ти прекъсна забавлението ми с един удар.

— Ако смъртта е единственото нещо, което още те развлича — гласът на Рафаел прозвуча остър като нож, — може би е време да спреш да се месиш в света на живите.

Леуан срещна погледа му, очите й бяха толкова бледи, че не се различаваха нито зеници, нито ириси — само гладка перлена белота.

— Не, още не е дошло времето на моя Сън. — Тя вдигна ръка и я плъзна по лицето на тъмнокожия Прероден, който бе приближил и стоеше до нея. — Адриан също не е готов да умре.

Въздухът се изпълни с енергия, по кожата на Елена заискри електричество. Тя усети как Рафаел започва да сияе, чу как Аодхан се изправя и изважда другия меч от ножницата, а Джейсън излиза от сенките. Знаеше, че тази битка може да е последна за всички тях.

Смъртта ще е ниска цена, ако успеем да я спрем, каза тя на Рафаел в мислите си.

Колко си храбра Елена, ловецо мой. Това беше целувка.

Тя върна меча на Аодхан и извади пистолета, който не би спрял вампир, но би забавил архангел, макар и само за част от секундата. Тогава видя как отдясно на Рафаел пламва сила, чиято ярост тя бе изпитала и преди. Михаела. Стоеше редом с Рафаел.

Още един пламък на архангелско превъзходство. После още един и още един, и още един.

Елижа, Титус, Каризмън, Фаваши, Астаад.

Каквото и да бе накарало другите архангели да се обединят срещу Леуан, силата им бе като огнен взрив — сила, която би я изхвърлила от кръга, ако не бе притисната между Рафаел и Аодхан.

Студен, леденостуден вятър. Сила, огромна сила. Изцяло обвита в смърт.

Леуан се засмя.

— Значи всички ще се биете с мен. — Всяка изречена сричка издаваше колко се забавлява. — Не можете и да си представите какво съм аз.

Мощта на Леуан се разрази като вледеняващ студ, въстанал срещу горещината, излъчвана от противниците й. Елена с ужас осъзна, че Рафаел е бил прав — най-старата сред архангелите може би наистина бе достигнала истинско безсмъртие, бе се изтръгнала от хватката на смъртта. Точно когато мисълта премина през ума й, очите й срещнаха тези на Адриан.

Течен мрак, очите бяха много спокойни, много търпеливи… пълни с болка. Той знаеше, разбра тя, сега той наистина прозря какво представлява. И въпреки това пламъкът на неговата преданост гореше, без да трепне, и гледката й причиняваше страдание. Докато Елена го наблюдаваше, той се плъзна зад Леуан, вдигна косата й, така че шията й се откри. Архангелът сякаш не забелязваше или пък съществуването на Преродения бе дотолкова свързано с нейното, че тя просто го приемаше.

Затова, когато Адриан наведе глава и допря устни до кожата на Леуан, Елена възприе това като ужасяваща целувка, като молитва, отправена към неговата богиня. После забеляза самотната сълза, която се спускаше по тъмната като нощта буза. Той обича Леуан, помисли си Елена с болка в сърцето, но, хванат в капана на черупката, подарена му от китайския архангел, я вижда и като въплъщение на ужаса, който бе нейната същност. От шията на Леуан започна да се стича кръв още преди сълзата да достигне долната челюст на Адриан. Две тънки червени струйки плъзнаха надолу по тялото й и потънаха в прозрачната тъкан на дрехата — ярко цветно петно върху белотата на мощта й.

Леуан се олюля.

— Адриан? — Изненадата в гласа й прозвуча почти като емоция на смъртна жена. — Какво правиш?

— Убива те — каза Рафаел. — Сътворила си собствената си смърт.

Леуан отблъсна Адриан с една ръка. Тялото му отлетя настрани и се блъсна във Фаваши, като повлече и нея на земята. Иранският архангел след миг се изправи на крака, но Прероденият остана на земята.

— Аз съм смъртта — отсече Леуан, а гласът й възвръщаше силата си, въпреки че кръвта продължаваше да се процежда в дрехата. — Нямате право да се разпореждате в тези земи. Вървете си и ще ви пощадя.

Елижа поклати глава.

— Преродените ти са зараза.

Елена проследи погледа му и очите й се разшириха от ужас. Смъртната жена, която Адриан бе убил, се опитваше да се изправи на крака, пръстите й дращеха по плочките на пода, а хората край нея гледаха потресени.

Мили Боже.