Налини Синг
Архангелска целувка (37)

36

— Залегни! — изкрещя тя точно когато стрелите профучаха над тях.

Не един. Два арбалета.

Аодхан се хвърли, за да я прикрие, но това бе грешка. Едната стрела мина през крилото му и го прикова към стената, докато Елена падаше по лице върху паважа. Стрелата прелетя над нея. Тя вдигна глава и видя как Аодхан се опитва да освободи крилото си. Преди да успее, нова стрела прикова рамото от другата му страна.

Тя се претърколи настрани — нещо, на което трябваше дълго да се учи заради крилете — и се притаи в сянката на едно от дърветата недалеч от Аодхан. Първата й мисъл бе да посегне към пистолета, но куршумите бяха предназначени да поразяват ангелски криле. Не знаеше какъв ефект биха имали върху вампири, но ако действаха като обикновени куршуми, съществуваше малък шанс да уцели важна точка и да убие нападателите, а те им трябваха живи, за да стигнат до дъното на всичко това.

След като взе решение, тя нагласи в дланите си ножовете от ножниците, закрепени върху ръцете й, и се съсредоточи, без да обръща внимание на стрелите, които се забиваха в ствола на дървото зад нея.

Всичко притихна, светът край нея сякаш забави своя ход, слънчевата светлина се превърна в ослепителна мъгла. Тя отново чу как тетивата на арбалета се опъва, а стрелата застава на мястото си. Но слухът не беше най-съвършеното й сетиво.

Бъз със захар.

Тя се прицели и хвърли ножа.

Стъклописът се разпръсна на хиляди цветни парченца, които покриха земята. Вторият й нож вече летеше, за да се забие във врата на вампира зад витража. Тя видя кръвта да бликва нагоре като гейзер, но вниманието й вече бе насочено към втория стрелец. Той оставаше на позиция зад тясна, плътна стена. Защитен. Но и неспособен да стреля, без да се покаже.

Тя изпълзя от прикритието си, изтича до Аодхан и изтръгна стрелата от крилото му. Той се погрижи за другата в рамото си.

— Зад стена…

Главата й се отметна нагоре, когато мирисът на бъз се раздвижи. Миг по-късно към него се присъедини силен аромат на горчиво кафе.

Тя изруга, хвърли окървавената стрела и се втурна към стъпалата в единия край на площада, проклинайки факта, че не умее да излита вертикално. Аодхан се извиси зад нея, въздушното течение, създало се от крилете му, я блъсна в гърба, когато се озова в галерията на горното ниво, която вампирите бяха използвали за прикритие. Миризмата на кафе беше плътна, бъзът — примесен с кръв.

Бяха слезли по стълбите от другата страна.

Тя се върна, затича се и полетя. Обзе я възбуда, която събуди в нея опиянението, придружаващо всяка битка. Противопоставяйки се на желанието да последва въздушното течение, Елена се взря надолу. Отгоре Забраненият град й се стори още по-голям, отколкото погледнат от земята — лабиринт от дворове на различни нива, свързани с изящни мостове и алеи, които се разделяха на няколко страни, водещи към елегантни постройки и затворени врати, обещаващи усамотение.

Аодхан я пресрещна над главния двор. Рамото му кървеше, едното крило бе засегнато, но все пак можеше да лети.

— Скриха се в двора под нас.

— Мисля, че е време да тръгнем на лов. Прикривай ме.

Тя реши да концентрира вниманието си върху онзи, който бе ранен. Щеше да е по-бавен, би могла да го проследи по-лесно.

Миризмите се извиваха и преплитаха като хиляди цветни нишки.

Виолетки. Пищни. Сладки. Опияняващи.

Дърво. Току-що отсечено.

Дъжд в летен ден. Ярък. Нов.

Смачкани чаршафи и шампанско. Тежка миризма. Женска.

Плодове от бъз, от които капе най-яркото червено.

Усещайки ловната тръпка в кръвта си, тя се спусна над мястото, докъдето бе проследила миризмата. Беше почти неправдоподобно лесно. Облечен в пауново синя дреха, вампирът стоеше сред група себеподобни. Около врата му бе омотан копринен шал — мокър, напоен с пулсиращата течност, поддържаща живота му.

Тя се готвеше да го посочи на Аодхан, когато вампирът се сгърчи и рухна на земята, тялото му се тресеше като при епилептичен припадък. Чуха се викове на потрес, останалите придворни се разбягаха като пеперуди, на каквито толкова много приличаха. Тя се приземи до треперещото тяло на вампира и го обърна настрани — бе видяла, че кръвта се пени около устата му.

— Дръж устата му отворена! — каза тя на Аодхан, когато той кацна до нея. — Ако се задуши…

Тялото се отпусна в ръцете й.

Вампирите имаха потенциала да преживеят много, но тя знаеше, че този е мъртъв — инструмент, който бе безвъзвратно повреден.

— Каква ужасна загуба. — Беше много млад, навярно бе живял като вампир не повече от десет години. Ако се съдеше по лицето му, бил е Прероден, преди да стане на трийсет години. — Ама че безсмъртие.

Очите на Аодхан бяха студени като лед, когато я погледна.

— Проследи другия. Аз ще те прикривам.

— Трябва ни тялото.

Той кимна отсечено.

Елена се изправи с пистолет в ръка. Наклони глава, за да улови вятъра. Миризмата се бе променила. Беше примесена със страх, който имаше отвратителен привкус на възбуда. Насилието е наркотик. При някои, изглежда, това бе неизбежен страничен ефект на безсмъртието. Тя се отърси от мисълта и тръгна през площада, като следваше дирите на втория стрелец по земята.

Беше извървял доста голямо разстояние, пресичайки двора по цялата му дължина. После бе минал по дълъг криволичещ коридор с резбовани стени, който водеше към огрян от слънцето площад, нагоре по стълбище, по три извити моста, след това надолу към място, което, изглежда, бе частна резиденция. На единственото дърво, което се виждаше, не висяха никакви фенери. Нямаше жени, облечени в красиви дрехи, които да надничат съблазнително иззад изкусно наклонени ветрила. Не се чуваше музика.

Вместо това на мраморната пейка под дървото със зелени като през зимата листа седеше самотен женски ангел. В краката й се бе свил вампир. Елена не успя да предвиди какво ще стане. В един миг вампирът стоеше на колене, гърдите му се повдигаха. В следващия главата му, отсечена с безмилостна лекота, се търколи и спря до краката на Елена.

— Глупак — измърмори Анушка, като остави извитото зловещо острие на пейката до себе си и оправи белите поли на дрехата си, сякаш не знаеше, че бродериите и стъкълцата, пришити за плата, са оплискани с кръв. — Доведе те право при мен.

Елена не можеше да пренебрегне главата, която докосваше крака й, кичурите коса върху черната кожа на ботуша си. Видя устните на Анушка да се извиват нагоре и пристъпи настрани.

— Няма да ти останат много хора, ако ги избиваш безразборно — каза Елена, като преценяваше дали би могла да улучи крилото на другия ангел, докато тя седи в такова положение.

Заключение — несигурно.

Нямаше възможност да избяга. Освен ако не искаше нож в гърба.

— Ако чакаш онзи с пречупеното крило — отвърна Анушка, — той е задържан. За съжаление, преди да успее да извика подкрепление.

Ангелът се изправи.

— Чуваш ли?

Беше странно как така тишината може да бъде толкова тежка.

— Защо ме преследваш?

— Вече знаеш, но се опитваш да ме забавиш. Така да бъде, ще ти кажа.

Анушка продължаваше да държи крилете си плътно прилепени към гърба, като не даваше на Елена възможност да се прицели. Нямаше смисъл да стреля в тялото на ангел с куршуми, дори да бяха специалните куршуми на Вивек. Все едно да се защитаваш, размахвайки носна кърпичка. Само крилете бяха уязвими.

Очите й се преместиха върху ножа. Тя го разпозна — бяха го изучавали в Академията. Казваше се кукри, извитото острие имаше само един остър ръб. Беше идеален, ако ти трябва нещо, с което да отделиш глава от тялото.

Думите на Анушка го потвърдиха.

— Наистина е много практичен. Ако вляза на заседанието на Десетимата, носейки главата ти като трофей, това ще предизвика вълнение, което никой не би могъл да пренебрегне, както казват смъртните. Планирах да го сторя на самия бал, но понякога трябва да се съобразяваш с обстоятелствата. Всъщност бих могла да те харесам, ако нещата се бяха развили по друг начин.

Ножът кукри се превърна в размазано петно в ръката й.

Елена разбра, че Принцесата наистина знае какво прави с острието.

Не се поколеба и стреля по Анушка в мига, когато тя се размърда и крилете й съвсем малко се отместиха. Но дъщерята на Нейха се движеше с бързината на змия, така че успя да прибере крилете зад гърба си, преди куршумът да я достигне. Той се заби в отсрещната стена, като предизвика дъжд от гипсови отломъци. Мамка му! Елена стреля отново и с удовлетворение видя как върху крака на Анушка се появи кръв, но ангелът не обърна внимание и посегна към нещо, което Елена мислеше за колан.

Но не беше колан.

Камшикът се уви около китката й с бързината на змийски език, като едва не счупи костите й. Тя стреля, докато падаше, и успя да разсее Анушка за достатъчно дълго време, та да освободи ръката си. Но пистолетът бе празен и както Гален я бе предупредил веднъж, Елена не разполагаше с лукса да зареди отново, не и срещу противник, който трябваше да ликвидира за част от секундата.

Тя хвърли безполезното парче метал на земята и хвана нож в ръката си.

— Така — каза Анушка. В горната част на лявото й крило се виждаше белег от изгаряне и тя съскаше от болка. — Този грубиян Рафаел, който продължава да държи неговите Седем, все пак е успял да те научи на нещо.

— Аз съм роден ловец — отвърна Елена, като се премести, за да разконцентрира врага си, докато той премяташе острието в ръката си.

Анушка се движеше заедно с нея — плавна, грациозна.

Като си припомни трика на Венъм, Елена продължи да гледа неизменно вляво. Анушка се засмя.

— О, толкова си умна. Жалко, че си била твърде млада, за да спасиш семейството си.

Елена трепна като ударена, за част от секундата вниманието й се отклони. Анушка нападна и рани ръката й, преди Елена да успее да се отдръпне. Но тя пренебрегна както болката в сърцето си, причинена от думите на ангела, така и изгарянето в ръката си. Хвана втория нож.

— Значи до смърт.

— Да не си смятала, че ще е другояче?

Анушка замахна с ножа, движенията й бяха толкова бързи, че Елена не успяваше да ги проследи.

Тя хвърли и двата ножа, чу как Анушка отблъсна единия и се изви, за да избегне другия. И освен това успя да пореже здравата ръка на Елена.

Кучката си играеше с нея.

Елена осъзна, че това е единствената слабост на Анушка, както и егото й, което я караше да вярва, че е достойна да бъде архангел.

— Казват, че кръвта ти е отрова.

— Томас пи от мен, преди да тръгне да те сплаши.

Последва бързо размахване на острието, което принуди Елена да падне на земята и да се претърколи, за да се отстрани от пътя му, преди Анушка да отреже част от крилото й.

— Забележително — Анушка се поклони подигравателно, сякаш двете участваха в най-цивилизована спаринг среща.

Елена чувстваше как загубата на кръв, причинена от дълбоките рани на двете й ръце, започва да й се отразява. Не й пречеше да продължи. Още не. Но скоро щеше да стане по-бавна.

— Следователно смъртта на Томас е била забавена реакция на отровата?

— Той мислеше, че му оказвам изключителна чест, когато му разреших да пие от вените ми.

— Значи е щял да умре, независимо от това какво се случва, дори ако не бе успял да ме открие?

— Беше започнал да става прекалено натраплив, милият. — Въздишка. — Мъжете са толкова глупави. Дори Рафаел. Трябваше да те убие още първия път, когато те срещна. Сега си негова слабост.

В този миг Елена видя нещо да се променя в изражението на Анушка и разбра, че смъртта я гледа в лицето. Тя хвърли острието. То падна на земята, без да причини никаква вреда, а Анушка се отмести… но така се озова на пряка слънчева светлина, която я заслепи за част от секундата. Следващите ножове на Елена попаднаха в очите на Анушка и я принудиха да отстъпи.

Тя изпищя и изпусна своя нож. Елена не му обърна внимание, свали късия меч от колана си и без да си даде време да се замисли, го заби в сърцето на ангела, като го прикова към земята. Кръвта обагри блузата на Анушка, а Елена отвори ума си и изкрещя. Рафаел! Не я интересуваше кой, по дяволите, ще я чуе, стига той да я чуеше.

Съскайки с неприкрита ярост, Анушка изтръгна ножовете от очите си и ги хвърли настрани. Надигна се с усилие въпреки острието, което я приковаваше към земята. Помагаше си, извивайки пръсти, и с нокти, готови да се забият. Елена си спомни, че Анушка е истинска дъщеря на майка си. Отдръпна се извън обсега на ноктите й и завъртя острието, проболо тялото на ангела. Писъкът на Анушка бе висок, смразяващ кръвта. Тя падна обратно на земята, отровните й пръсти дращеха паважа. Борейки се да не й прилошее, Елена отново завъртя острието, което разкъсваше сърцето на Анушка.

Щеше да зарасне, но в този момент тя се гърчеше на земята, а кръвта от наранените очи се стичаше по бузите й.

Очите на майка й, толкова красиви, така подобни на нейните, невиждащи и обезобразени, с червени вени върху бялото.

Елена се изтръгна от лапите на спомена, бореше се с пропастта, която заплашваше да я погълне, да я остави безпомощна.

Не съм достатъчно силна. Простете ми, деца мои.

Елена се бе опитвала да не чува прошепнатите думи. В онази нощ бе полузаспала, Бет, все още толкова малка, беше свита до нея. Малката й сестра винаги се бе страхувала от новата си стая в Голямата къща. Но през онази нощ спеше, без да издаде звук, сякаш бе сигурна, че Елена ще я пази. Само че Елена бе чула майка им да влиза в тяхната стая, беше се опитала да не разбира.

Елена.

Тя потръпна, когато усети мириса на вятър, на дъжд. Обзелото я облекчение я направи непредпазлива, тялото й бе напълно открито, когато Анушка се изправи с крясък, събори Елена на земята с ритник и я одра с нокти.

Бедрото й пламна в непоносима болка. Почти веднага чу как тялото на Анушка се удря в каменната стена с тъп звук. Рафаел докосна крака й само след миг… и тя осъзна, че не усеща крайника си.

— Рафаел — прошепна Елена уплашена.

Вцепенението й се разпростираше, пълзеше по тялото й, сърцето й сякаш замря.

Той се наведе над нея и крилете му напълно я скриха.

— Просто драскотина.

Тя знаеше, че не е само това. Беше усетила как плътта й се разкъсва, но разбра какво трябва да направи. Прехапа долната си устна и се опита да остане спокойна. Когато погледна надолу, видя ръцете на Рафаел, поставени от двете страни на раната. Светеха в синьо.

Обхвана я страх, но знаеше, че това не може да е ангелски огън. Не я нараняваше. Всъщност усещаше мястото, обгърнато от мека топлина. Тя гледаше с широко отворени очи как от раната изтича кехлибарена течност, от която паважът промени цвета си.

— Мили Боже.

Беше едва чут шепот. Това нещо разяждаше камъка.

— Добре си, Елена. От шока е.

Не показвай слабост.

Тя го остави да й помогне и се изправи, като плъзна крак върху обезцветилия се камък. Когато Рафаел сви крилете си, тя видя две неща. Първо, следите от нокти и раните върху ръцете й бяха спрели да кървят и, второ, всички присъствали на Съвета бяха дошли с Рафаел. Нейха бе коленичила до отпуснатото тяло на дъщеря си, мечът лежеше настрани, една червена ивица показваше къде е бил хвърлен. Мургавата кожа на Нейха бе покрита с яркочервената кръв на дъщеря й, очите й бяха като лед, когато погледна назад.

— Тя ще умре.

Елена не мислеше, че Нейха говори за Анушка.