Налини Синг
Архангелска целувка (3)

2

Негова любимка.

Негова слабост.

— Тя ли се изрази така, или това са твои думи?

— Има ли значение? — Небрежно свиване на раменете. — Вярно е.

Елена хвърли ножа със смъртоносна точност. Рафаел го улови във въздуха — за острието. Кръвта бе яркочервена на фона на златистата му кожа.

— Нали ти кървя последния път? — запита, сякаш водеше банален разговор, остави ножа да падне на девствено белия преди килим и стисна ръката си в юмрук. Кръвта секна само след секунда.

— Накара ме да сключа пръсти около острие. — Кръвта й все още препускаше заради бързината на движенията му. Мили Боже. А тя бе допуснала този мъж в леглото си. Копнееше за него дори сега.

— Хмм. — Изправи се и отиде до нея.

Макар да бе казал, че няма да я нарани, в онзи момент тя не бе толкова сигурна. Стисна здраво чаршафите, когато седна до нея. Едното му крило почиваше на краката й. Беше топло и изненадващо тежко. Крилете на ангелите не служеха единствено за показ, както вече започваше да проумява. Те представляваха само мускули и сухожилия, свързани с костта, и като всички други мускули трябваше да заякнат, преди да бъдат използвани. Навремето следваше да се тревожи единствено да не се препъне, ако се преумори. А сега вече трябваше да се тревожи и да не вземе да падне от небето.

Но не мисълта за тази опасност танцуваше пред очите й сега.

Не, всичко, което виждаше, бе синьо.

Преди Рафаел синьото никога не бе представлявало за нея цветът на греха, на изкушението. На болката.

Той се наведе към нея, отметна косата й с пръсти, които можеха да носят толкова остро удоволствие, че чак болеше… и я целуна там, където пулсът й биеше. Тя потръпна и откри, че е заровила ръце в косата му. Той отново я целуна, приласкавайки топлината в стомаха й да се разлее мързеливо и благодатно по цялото й тяло и да го желае с всяко бавно тупване на сърцето.

Нещо проблесна в периферията на зрението й и тя осъзна, че я покрива с ангелски прах — древна фина субстанция, за която смъртните плащаха огромни суми. Но Рафаел имаше специална смес за нея. С вдишването на прашинките съблазънта ставаше все по-силна и накрая Елена можеше да мисли единствено за секс, забравила за болката, пронизваща крилете й, забравила дори гнева си.

— Да — прошепна той, долепил устни до нейните. — Мисля, че ще ме интригуваш вечно.

Това би трябвало да развали момента, но не стана така. Не и когато тя можеше да прочете еротично обещание в очите му и в тона на гласа му. Опита се да го привлече по-близо, но той стисна челюст.

— Не, Елена. Ще те нараня. — Недвусмислени думи. Истина. — Виж. — Пусна плика върху чаршафите и се изправи. Великолепните му бели криле, всяко перце от които беше покрито с блестящо злато, се разпериха, за да я обсипят с ангелски прах, довеждайки я до екстаз.

— Престани. — Гласът й бе тих, устата й — пълна с горещия му мъжки вкус. — Кога и аз ще мога да правя така?

— Тази способност се развива с времето и не всеки ангел я придобива. — Сви крилете си. — Може би след четиристотин години.

Изгледа го втренчено.

— Четиристотин? Години?

— Сега си безсмъртна.

— Колко безсмъртна? — Въпросът не беше глупав. Както прекрасно знаеше, архангелите също можеха да умрат.

— На безсмъртието му трябва време да се развие, да се установи, а ти си току-що формирана. В момента дори силен вампир е способен да те убие. — Наклони леко глава на една страна. Вниманието му бе приковано от късчето небе зад стъклото, за което й бе казал, че има отразяващ ефект, позволявайки й в усамотение да изучава Убежището, без да се тревожи, че някой я наблюдава. — Изглежда, днес Убежището е популярно място. — Докато изричаше тези думи, той се приближи до вратите на терасата. — Трябва да отидем на този бал, Елена. Всяко друго решение би било признак на фатална слабост. — Затвори вратите след себе си, разпери криле и излетя по линия на абсолютния вертикал.

Непреднамерената проява на сила накара Елена да ахне. Сега, когато усещаше тежестта на крилете на гърба си, разбираше необикновеното естество на вертикалното излитане на Рафаел. Докато го гледаше, той профуча бързо пред терасата и изчезна. Когато най-после сведе очи към плика, сърцето й все още биеше силно заради целувката му и демонстрираните от него брилянтни летателни умения.

Деликатните косъмчета по ръцете й щръкнаха в мига, в който пръстите й докоснаха плътната бяла хартия. Усещането бе странно — сякаш пликът е бил на толкова студено място, че не би се затоплил при никакви обстоятелства. Някой дори би могъл да го нарече студен като гроб.

Кожата й настръхна.

Отърси се от това усещане и обърна плика. Печатът беше счупен, но можеше да види образа, ако съединеше краищата. Ангел. Разбира се, помисли си, неспособна да престане да го гледа втренчено. Беше използвано черно мастило, но не знаеше защо то би трябвало да я тревожи. Смръщи вежди и го доближи до лицето си.

— О, Исусе. — Прошепнатите тихо думи просто се изтръгнаха от нея, когато съзря скритата в образа тайна. Беше илюзия, трик. Погледнат от определен ъгъл, печатът изобразяваше коленичил ангел с наведена глава. Но ако се променеше ъгълът, ангелът гледаше право в теб. Очните му кухини бяха празни, а костите му — бели.

Тя вече не е изцяло от този свят.

Изведнъж думите на Рафаел придобиха съвсем друго значение.

Потръпна, взе плика и извади картичката отвътре. Беше кремава на цвят и й напомняше скъпите картички, които баща й използваше в личната си кореспонденция. Буквите се нижеха пред погледа й, изписани със старинно злато. Прокара пръст по тях — не знаеше защо, — но не бе възможно да усети дали златото е истинско или не. Не бих се изненадала обаче. Леуан бе стара, толкова стара. А едно такова същество, обладаващо силата, можеше да натрупа голямо богатство с времето.

Странно, но макар да мислеше за Рафаел като за силен, никога не бе го възприемала като стар. У него имаше усещане за живот, което противостоеше на подобна идея. Усещане за… човечност? Не. Рафаел не бе човек, дори не се доближаваше до хората.

Но не беше като Леуан.

Погледът й отново се спря на картичката.

Каня те в Забранения град, Рафаел. Ела, нека приемем радушно жената, която си взел под крилото си. Позволи ни да видим красотата на връзката между безсмъртен и момиче, което някога е било смъртно. Откривам, че за пръв път от хилядолетия насам съм очарована.

Дзо Леуан

Елена не искаше да очарова Леуан. Всъщност не желаеше дори да се доближава до останалите от Десетимата избрани. През повечето време бе сигурна, че Рафаел няма да я убие. Но що се отнасяше до другите…

— О, по дяволите.

Малката ми любимка.

Моята слабост.

Може и да презираше използваните от него думи, но това не ги правеше по-малко точни. Ако Архангелът на Ню Йорк наистина я обичаше, то бе същото като да носи мишена на гърба си.

Отново го видя, с кървящо и изранено лице, с накъсани криле, архангел, който избира смъртта пред вечния живот. Беше истина, която никога нямаше да забрави, истина, която бе за нея като котва дори когато всичко друго в нейния свят се променяше.

— Не всичко — прошепна и протегна ръка към телефона. Защото, макар мястото да изглеждаше сякаш принадлежи на някакво отдавнашно време на галантност и изящество, любезността в случая бе като наточено острие. Което не бе изненадващо, като се замислиш — ангелите не оцеляваха цяла вечност, като се привързваха към миналото. Кулата на архангелите в Ню Йорк, пронизваща облаците, бе съвършеният пример.

Телефонът в другия край звънеше, а тя гледаше втренчено през вратите на терасата и търсеше великолепното същество, което управляваше Кулата и което се осмеляваше да нарича свой любовник.

Звъненето спря.

— Здравей, Ели. — Дрезгав глас, последван от шумна прозявка.

— По дяволите, събудих те. — Беше забравила за времевата разлика между Ню Йорк и мястото, където се намираше тя.

— Всичко е наред. Кацнахме рано. Задръж. — Шумолене, щракване, после Сара се върна на телефона. — Никога не съм виждала Дийкън да заспива толкова бързо, макар че измърмори нещо, което звучеше като „здравей, Ели“. Мисля, че нашето момиченце го измори днес.

Елена се усмихна при мисълта за „страшния кучи син“, съпруга на Сара, изтощен от малката Зоуи.

— Събудих ли я?

— Не, тя също е изморена. — Шепот. — Само надникнах. Отивам в дневната.

Елена лесно можеше да си представи обкръжаващата Сара среда — от елегантните дивани в карамелени нюанси, внасящи топлина, до огромния черно-бял портрет на Зоуи на стената, на който се виждаше усмихнатото й лице, скрито от сапунена пяна. Великолепната къща от кафяв камък представляваше повече дом за Елена от всяко друго място, с изключение на собствения й апартамент.

— Апартаментът ми, Сара? — Не беше се сетила да й зададе този въпрос преди два дни, когато тя бе в Убежището, защото умът й бе прекалено зает, бродейки из хаоса на смъртта… И с новите й криле.

— Съжалявам. — Гласът на Сара носеше болезненото ехо от миналото. — След… всичко случило се Дмитрий блокира достъпа до него. А аз се интересувах повече къде си, затова не настоях особено.

Последният път, когато Елена бе видяла апартамента си, на едната стена имаше огромна дупка, а кръвта бе навсякъде.

— Не те обвинявам — каза и потисна болката, която я прониза при мисълта, че вратата на рая й е захлопната, а съкровищата й — изпочупени и изгубени. — По дяволите, вероятно си имаш достатъчно свои проблеми. — В Ню Йорк, когато се разрази битката на архангелите, бе тъмно като в бездна, електрическите жици бяха унищожени, а стълбовете — претоварени, тъй като и Юръм, и Рафаел извличаха мощност от града, разположен долу.

Но не само на електрическата мрежа бяха нанесени поражения по време на сблъсъка между безсмъртните. В ума й изникнаха картини на порутени сгради, катастрофирали автомобили и изкривени перки на хеликоптери, което означаваше, че не само едно летище бе пострадало сериозно.

— Положението бе лошо — призна Сара. — Но по-голямата част от щетите бяха възобновени. Хората на Рафаел организираха всичко. Ангелите извършваха дори строителна работа — а такава гледка не можеш да видиш всеки ден.

— Предполагам, че не са имали нужда от кранове.

— Нямаха. Не знаех колко силни са ангелите, докато не ги видях да издигат блокове. — Пауза, изпълнена с неизказани дълбоки чувства, които сякаш стиснаха Елена за гърлото. — Ще посетя апартамента ти утре сутринта — изрече накрая Сара твърдо, но вече овладяла гласа си. — И ще те уведомя кое как е.

Елена преглътна. Искаше й се Сара отново да е тук, за да може да протегне ръка и да прегърне най-добрата си приятелка.

— Благодаря, ще кажа на Дмитрий да уведоми хората си, че ще отидеш. — Независимо колко се стараеше да си внуши, че няма значение, Елена продължаваше да се чуди дали някои от спомените й, онези малки нещица, които събираше, докато пътуваше като ловец, са оцелели.

— Ха! Мога да се справя с хората на Дмитрий с едната си ръка, завързана на гърба. — Едва доловим смях. — Господи, Ели, залива ме вълна на облекчение всеки път като чуя гласа ти.

— Ще го чуваш малко по-често сега, когато съм безсмъртна — пошегува се, все още неспособна напълно да проумее огромната промяна в живота си. Ловците умираха млади. Не живееха вечно.

— Да. Ще си тук да наглеждаш дъщеричката ми и нейните бебета дълго след като мен няма да ме има.

— Не искам да говоря за това. — Сърцето я болеше, като си представеше бъдещето без Сара, без Ранзъм, без Дийкън.

— Глупачето ми. Смятам, че е прекрасен подарък.

— Не съм толкова сигурна. — Сподели със Сара какво мисли във връзка със стойността си като заложник. — Параноичка ли съм?

— Не. — Сега другата жена говореше с тона на непреклонния директор на Гилдия, каквато позиция заемаше. — Ето защо пъхнах в багажа ти специалното оръжие на Вивек.

Елена сви пръсти.

Последния път, когато бе използвала въпросното оръжие, кръвта на Рафаел се бе стичала неспирно по килима, а Дмитрий едва не й бе прерязал гърлото. Но нищо от това, помисли си, като разтваряше пръстите си един по един, не намаляваше стойността на оръжието, чието предназначение бе да изважда от строя криле. Не и когато — очите й се взряха в небето отвъд прозореца — бе заобиколена от безсмъртни на място, нашепващо за неща, за които смъртните не трябваше да знаят.

— Благодаря. Макар че ти ме забърка в това.

— Хей, също така те направих страшно богата.

Елена премигна и се опита да намери отново гласа си, секнал изведнъж.

— Забравила си, нали? — засмя се Сара.

— Бях прекалено заета да съм в кома — задавено успя да каже Елена. — Рафаел ми е платил?

— До последното пени.

Трябваше й секунда да осъзнае какво означава това.

— Уау. — Депозитът бе по-голям, отколкото се надяваше да спечели за цял живот. А беше едва двайсет и пет процента от цялата сума. — Мисля, че „страшно богата“ е меко казано.

— Да. Но ти свърши работата, за която той те нае, което, предполагам, има нещо общо с онзи полет с Юръм?

Елена прехапа устна. Рафаел ясно я бе предупредил. Ако кажеше на някой смъртен каквото и да било за садистичното копеле, той щеше да умре. Без изключения. Може би сега ситуацията се бе променила, но нямаше да поеме риск с най-добрата си приятелка заради връзка, която едва проумяваше.

— Не мога да ти кажа, Сара.

— Готова си да споделиш с мен всички други тайни, но не и тази? — Сара не звучеше ядосана, но като че ли бе заинтригувана. — Интересно.

— Не рови повече. — Стомахът на Елена се сви, а в ума й една след друга се заредиха картини на ужаса, наречен Юръм, от които й се повдигаше. Онази последна стая… вонята на гниеща плът, просмуканата с кръв кост, лигавите очи, които беше извадил от черепа на умиращия вампир. Изправи гръб, потисна гаденето и се постара гласът й да бъде пропит от дълбочината на тревогата й. — Лоша новина е.

— Нямам… А, Зоуи се събуди. — Всяка сричка беше изпълнена с майчина обич. — Дийкън също. Бащата на Зоуи се буди и от най-лекия й плач, нали така, сладката ми?

Елена си пое глътка въздух. Любимите образи, които думите на Сара нарисуваха, прогониха другите, свързани с покварения Юръм.

— Мисля, че цялото ви семейство става все по-непоносимо с всеки следващ ден.

— Бебето ми вече е почти на годинка и половина, Ели — прошепна Сара. — Искам да я видиш.

— Ще я видя. — Беше обещание. — Ще се науча да използвам крилете си, дори това да ме убие. — Докато изричаше думите, погледът й се спря на поканата на Леуан и смъртта сключи мършавите си пръсти около гърлото й.