Налини Синг
Архангелска целувка (22)

21

Вампирът носеше характерните за него слънчеви очила, а устните му бяха извити в познатата присмехулна усмивка.

— На твоите услуги.

Осъзна, че трябва да е напуснал Ню Йорк веднага след пристигането на Дмитрий там.

— Вампирите страдат ли от разликата във времето при полет?

Венъм свали слънчевите си очила, така че тя бе изложена докрай на въздействието на очите му, които бяха с вертикални зеници като тези на змиите. Нямаше значение, че ги е виждала и преди. Кожата й все още настръхваше от шока — дълбок интуитивен отговор на чуждоземната интелигентност в тях. Част от нея се питаше дали само очите му са били променени, когато е бил Преобразуван, и дали Венъм мислеше като човек, или интелектът му представляваше нещо далеч по-хладнокръвно?

— Предлагаш да успокоиш болките ми, ловецо? — каза вампирът и прокара език по един дълъг преден зъб, от който се отдели златиста капка, пълна с отрова. — Трогнат съм.

— Просто съм дружелюбна — отвърна тя със същия сарказъм.

Зениците на Венъм се свиха в мига, в който постави отново слънчевите очила.

Тя не можа да се сдържи.

— Защо езикът ти не е раздвоен?

— А ти защо не можеш да летиш? — Самодоволна усмивка. — Тези неща на гърба ти не са аксесоари, нали знаеш.

Показа му среден пръст, но частица от нея се радваше на дразнещото му присъствие. Твърдо я беше върнал в настоящето, а миналото бе заключено в онзи шкаф, където предпочиташе да го държи през повечето време.

— Не трябва ли да бъдеш мой водач?

Той махна с ръка.

— Последвай ме, милейди.

Въпреки думите му тръгнаха рамо до рамо. Водеше я към офиса на Рафаел, за чието съществуване тя дори не знаеше дотогава.

— Какво е настроението в Манхатън? — Беше говорила за това със Сара и с Ранзъм, но мнението на вампир — при това толкова силен като Венъм — вероятно щеше да е различно от това на хората.

Разбира се, Венъм не й отговори направо.

— Хората започват да вярват, че клюките за твоето възкръсване са силно преувеличени. Повечето мислят, че си мъртва и погребана някъде. Толкова тъжно.

Не обърна внимание на преднамерената провокация.

— Истината още не е излязла наяве? Знам, че хората на Рафаел няма нищо да кажат, но останалите? Михаела?

— Ревнува. Рафаел е първият, преобразувал човек в ангел, за когото живите си спомнят. — Погледна я, но всичко, което тя видя, бе собственият й образ, отразен от стъклата на слънчевите очила. — Ти си уникална награда. Внимавай да не те хванат и провесят на някоя стена.

 

 

Рафаел седеше зад огромно черно бюро, когато влезе. Венъм я бе оставил пред вратата. Чувството за нещо познато я връхлетя с безмилостна сила. Той имаше подобно бюро и в Кулата.

Ако сега те просна на бюрото си и вкарам в теб два пръста, мисля, че истината ще се окаже друга.

В този миг Рафаел вдигна поглед, в очите му недвусмислено гореше сексуална топлина. Прекрасно знаеше за какво мисли тя. Задържа погледа му, затвори вратата и преднамерено бавно отиде до него. Вместо да спре, когато стигна до гранитното бюро, скочи и избутвайки документите от пътя си, провеси крака от другата страна, разкрачвайки ги и хващайки го в капан.

Архангелът постави длани на бедрата й.

— Отново идваш при мен с кошмарите си, за които чета в очите ти.

— Да — каза и прокара ръце през косата му. — Идвам при теб. — Никого другиго не даряваше с такова доверие.

Той стисна бедрата й и без никакво усилие я придърпа по-близо до себе си, демонстрирайки сила, от която сърцето й се разтуптя. Архангелът на Ню Йорк бе в опасно настроение днес. Вдигна глава, а тя се наведе и го целуна. Продължи да бъде в тази доминираща позиция само още секунда. Леко преместване на ръцете му и Елена се озова в скута му, краката й от двете му страни, влажното и горещо местенце между бедрата й — притиснато в твърдия му член.

При този внезапен и наелектризиращ контакт тя ахна. Бе й необходима секунда да осъзнае, че е разперила криле на бюрото му.

— Размествам документите ти — прошепна, допряла устни до неговите, които я изкушаваха да се отдаде на най-еротичния от греховете.

Той вдигна ръка и обхвана едната й гърда.

Вълна от усещания. Гърбът й се изви сякаш по собствена воля.

— Лично ще си поискам компенсация за лошото ти поведение. Готова ли си да платиш? — Въпрос, наситен със сексуалност и жестокост, който я накара да настръхне от страх и събуди инстинкта й за оцеляване.

Но вместо да се съпротивлява, се отпусна. Рафаел, помисли си, бе толкова страшен, че можеше да прогони и най-лошия кошмар. Зъбите му се сключиха около пулсиращото място на врата й, ръцете му свалиха дрехата й и тя остана гола от кръста нагоре. Елена стисна раменете му и притихна.

После тези силни бели зъби се придвижиха по-надолу.

Стомахът й се сви от страх и желание — смесица, към която би могла да се пристрасти.

— Рафаел.

Близна я леко с език, едната му ръка на гърба й, а другата — на гърдата й, за да може бавно да гали зърното. Цялото й тяло се бе стегнало в очакване.

— Имаш намерение да ме хапеш ли? — Въпрос, зададен с дрезгав глас.

Може би.

Доловила студена нотка, откри, че се колебае, макар тялото й да копнееше за докосването му. Беше ли достатъчно заякнала, та да си премери силите с Архангела на Ню Йорк в това му настроение?

Ти си ми партньорка, Елена. Нямаш избор, освен да се учиш.

Беше в ума й, прокрадваше се като желание и осуетяваше защитата й.

— Ще разбереш ли някога необходимостта от съществуването на граници? — Захапа леко устната му, достатъчно ядосана, че да действа инстинктивно.

Очите му станаха като мрака в полунощ. Вдигна глава и прокара палец по зърното, което бе възбудил до състояние на пулсираща готовност.

— Не.

— Съжалявам — обгърна врата му с ръце. — С мен не можеш да се измъкнеш с подобни диктаторски изкази. — Нямаше да позволи на гнева си да издигне преграда между тях. Струваше си да се бори за това, което ги свързваше, за първичното и болезнено чувство. — Никога няма да приема да бъда превърната в кукла на конци. Нито от страна на Леуан и със сигурност не и от страна на мъжа, когото смятам за свой.

Той не отговори, просто я гледаше с онази отчужденост и концентрираност. Беше се взирал така в нея и при първата им среща. Тогава се страхуваше, че ще я убие. Не, знаеше, че няма да я погуби. Но… можеше да я нарани така, както само един безсмъртен е способен. Трябваше да отстъпи, но тя никога не действаше така.

— Защо — каза и докосна с носа си неговия в знак на неизказана привързаност, на доверие, което приличаше на тънък конец, който можеше да се скъса само при едно-единствено невнимание — си в толкова лошо настроение?

Мирисът на море стана по-силен — почти можеше да докосне пяната. Мълчанието, пълно с неизказани неща, бе като надвиснало над главите им блестящо острие. По гърба й потече пот, но продължи да го прегръща, да се бори за връзката им, която се бе появила от нищото, а бе станала най-важното нещо във Вселената.

Елена. Погали ума й и отпусна глава в извивката на врата й.

Сърцето й биеше тежко. Знаеше, че опасността е преминала, прокара ръце през косата си, сгуши лице в него.

— Ти си имаш своите собствени кошмари — каза. Осъзнаването на този факт бе като прояснение след буря. — Били са лоши днес.

Обгърнал я с двете си ръце, той я притегли дори още по-близо до себе си. Тя не се отдръпна, изпитваше потребност от топлината на тялото му толкова, колкото и той — от нейната. А нима това не беше неочаквано откритие? Архангелът на Ню Йорк се нуждаеше от нея? От нея, Елена Деверо, ловец от Гилдията и нежелана дъщеря. Стисна го силно, но и нежно, прилепи устни до слепоочието му, до бузата му — до всяко местенце по него, което успя да достигне.

— Трябва да е от нещо във въздуха — изрече толкова тихо, че едва се чуваше. — Като че ли не мога да престана да мисля за майка си, за сестрите си. — За първи път говореше на глас за кошмарите си. Дори най-добрата й приятелка не знаеше истината за детството й, за злото, което я преследваше така ожесточено, че в някои дни не можеше да диша.

— Кажи ми имената им. — Топъл дъх по врата й, ръцете му, толкова силни, я прегръщаха.

— Знаеш ги.

— Само като имена.

— Майка ми — отвърна, притискайки го здраво — се казваше Маргарите.

Елена. Умствена целувка, миризмата му я обгърна със същата покровителственост като ръцете му.

Долната й устна затрепери и тя я захапа.

— Дошла в Щатите, когато се омъжила за баща ми, и оттогава живеела тук, но пак говореше с парижки акцент. Беше така очарователна, прелестна — като пеперуда — със смеха и сръчните си ръце. Обожавах просто да седя в кухнята или в стаята, където работеше, и да я гледам как говори, докато си върши нещо.

Маргарите майстореше юргани. Бяха красиви и единствени по рода си. Тя ги продаваше и печелеше достатъчно пари, та да спести малко. Нищо, сравнено с богатството на съпруга й, но то бе предадено на дъщерите й с любов. Докато Джефри…

— Никога нямаше да позволи на баща ми да извърши онова, което направи.

— Жив е само защото го обичаш. Знам го.

— Не би трябвало да го обичам, но не мога. — Любовта й имаше такива дълбоки корени, че дори годините на пренебрежение от негова страна не бяха успели да ги изтръгнат напълно. — Искаше ми се да бе умрял той, а не майка ми, но знам, че на нея не би й харесало да мисля така.

— Майка ти щеше да ти прости.

Елена толкова много желаеше да повярва в това, че чак изпитваше болка.

— Тя беше сърцето на семейството. Всичко умря с нейната гибел.

— Разкажи ми за сестрите, които си изгубила.

— Ако мама бе сърцето, то Ари и Бел бяха спокойствието и бурята. — Оставиха зейнала дупка в основите на семейство Деверо, когато кръвта им се разля по пода.

Красивото лице на Слейтър, устните му — боядисани в блестящо червено.

Притисна се в Рафаел и отчаяно изблъска образа от ума си.

— Бях средното дете и това ми харесваше. Бет беше бебето, но Ари и Бел понякога ми позволяваха да правя разни неща с тях. — Думите вече не искаха да излизат от гърлото й, гърдите й се бяха стегнали от липсата на въздух.

— Аз нямам братя и сестри.

Думите, достатъчно неочаквани, си проправиха път през мъката й. Остана на мястото си, обвита като бръшлян около него, и слушаше.

— Ангелите рядко имат деца и родителите ми са били на хиляди години, когато съм се родил. — Всяко раждане беше празник, но неговото бе особено радостно посрещнато. — Бях първото дете на двама архангели, родило се за хилядолетия.

Елена, неговата жена ловец, му имаше доверие, че се намира в безопасност с него и лежеше тихо в скута му. Обаче той усещаше вниманието й, чувстваше дланите й топли през ленения плат на ризата си. Плъзна едната си ръка по голия й гръб — бавно и леко — и продължи да говори, да споделя неща, за които не бе казал и дума цяла вечност.

— Но имаше и такива, които твърдяха, че не е трябвало да се раждам.

— Защо? — Повдигна глава и потърка очите си с кокалчетата на пръстите си. — Защо са казали така?

— Защото Надиел и Калиане били прекалено стари. — Стояха толкова близо един до друг, че гърдите й докосваха неговите при всяко поемане на въздух. Той прокара длани по извивката на кръста й и се наслади на усещането да милва кожата й. — Някои били загрижени, че са започнали да се израждат.

Елена смръщи вежди.

— Не разбирам. Безсмъртието си е безсмъртие.

— Но ние еволюираме — обясни той. — А други дегенерират.

— Леуан — прошепна. — Тя еволюирала ли е?

— Така казваме, но дори Десетимата се чудят в какво се е превърнала. — В кошмар, това бе сигурно. Но дали този кошмар щеше да измъчва само нея, или заплашваше да опустоши целия свят?

Елена в никакъв случай не беше глупава. Разбра само за секунди.

— Затова и майка ти е екзекутирала баща ти.

— Да. Той бил първи.

— И двамата? — Болка — за него — в изразителните й очи.

— Не и в началото. — Видя последните моменти от съществуването на баща си така ясно, сякаш образите бяха нарисувани върху ирисите му. — Животът на татко завърши в огъня.

— Онзи стенопис — попита тя — в коридора в нашето крило… Неговата смърт ли изобразява?

— Напомняне какво навярно ме очаква.

Тя поклати глава.

— Никога. Няма да го позволя.

Неговата жена човек, помисли си, неговата жена ловец. Беше толкова млада и все пак у нея имаше сила, която го очароваше и щеше да продължи да го затрогва и през вековете. Вече го бе променила по начин, който не разбираше — може би, помисли си, съществуваше възможността тя да го спаси от лудостта на Надиел.

— Дори да не успееш — каза, — уверен съм, че ще намериш начин да сложиш край на живота ми, преди да опозоря света, извършвайки зло.

Несъгласие в очите й.

— Умираме — рече тя, — умираме заедно. Такава е сделката.

Сети се за последните си мисли, докато падаше заедно с нея в Ню Йорк, тялото й — потрошено в ръцете му, гласът й — по-тих и от шепот в ума му. Нито за секунда не бе допуснал, че има цяла вечност пред себе си, бе предпочел да умре с нея, със своята жена ловец. Че тя ще избере да направи същото… Сви длани в юмруци.

— Умираме — повтори тя, — умираме заедно.

Миг на пълна тишина, усещането, че нещо си е дошло на мястото.

Освобождавайки се от болката, породена от спомена, притисна устни до пулсиращото място на врата й.

— Трябва да видим какво ти е изпратила Леуан.

Тя потрепери.

— Мога ли да взема ризата ти?

Позволи й да стане от скута му, тялото й — красиво и стройно… И силно. Преценявайки тонуса на мускулите й, когато тя се обърна да погледне нещо на бюрото му, взе решение.

— Уроците по летене започват утре.

Тя се извърна толкова рязко, че едва не се спъна в крилете си.

— Наистина ли? — Огромна усмивка раздели лицето й на две. — Ти ли ще ме учиш?

— Разбира се. — Нямаше да повери живота й на никого другиго. Свали ризата си и й я даде.

Тя я облече и нави ръкавите. Беше прекалено голяма за нея, разбира се, но остави краищата да висят. Когато той каза нещо по въпроса, бузите й порозовяха.

— Удобно ми е, окей? А сега, къде е този глупав подарък?