Налини Синг
Архангелска целувка (21)

20

Елена четеше за последните събития, седнала в ъгъла на класната стая, докато децата изработваха подаръци за Сам, използвайки знанията си по изкуство и занаяти. Изведнъж морето се разби в ума й.

Нещо се е случило, помисли си, преди Рафаел да е успял да каже и дума. Обходи трескаво с очи стаята, за да се увери, че всички са тук. Не е друго дете?

Леуан току-що ти изпрати подарък.

Душата й изстина, като си помисли какво ли би било според ангел, използващ смъртта като символ, подходящ подарък.

Знаеш ли какъв е?

Свързан е с кръвта ти.

Не можа да се сдържи и потрепери. Ще посетим Сам. Ще бъда готова след малко. Имаше чувството, че подаръкът няма да допринесе да се окаже умът й в подобаващо за посещение на наранено дете състояние.

Ела в офиса ми. Ще изпратя някого да те доведе.

Всеки друг, но не и Гален. Нямаше нищо против уменията му като учител по боравенето с оръжия — копелето си го биваше. Но чувстваше неодобрението му спрямо нея като солидна скала. Дори при такова кратко запознанство тя разбираше, че той не е от онези мъже, които лесно променят мнението си. По-добре беше да спести и на двамата раздразнението, избягвайки ненужни контакти.

Морето започна да се отдръпва. Трябва да вървя.

Искаше да го запита какво друго става, но реши да не задава въпроси, докато не приключи срещата им относно „подаръка“. Засега щеше да се концентрира върху децата — вълнението им, породено от това, че се готвеха да посетят приятеля си, бе заразително, — а не върху архангел, на когото му доставят удоволствие само мъртвите.

 

 

Рафаел прелетя до едно отдалечено ъгълче на Убежището, а ехото от мисловния разговор с Елена кънтеше все още в ума му. Елижа го чакаше на една оголена скала, далеч от любопитни погледи, вятърът развяваше златистата му коса. Рафаел се приземи и отиде при него до ръба на канарата.

— Какво откри?

— Не само са затворили границите си — отговори другият архангел. — Титус се готви да предприеме действия срещу Каризмън.

Архангелите не се бъркаха в делата един другиму дори когато водеха до масови кръвопролития, но трябваше да бъдат подготвени.

— Титус отказва да приеме, че доказателствата могат да са фалшиви?

— Няма да повярва, че просто ангел е могъл да ги изиграе така лесно — каза Елижа, — та да предизвика война, в която те да останат в земите си, докато той, претендентът, осквернява Убежището.

Рафаел гледаше покритите със сняг върхове зад клисурата и мислеше за политиката им на ненамеса.

— Дори при гранична война ще умрат хиляди. А ние пак смятаме това за приемлива дан, що се отнася до запазването на равновесието на силите сред Десетимата.

На Елижа му бе необходимо дълго време, за да отговори.

— Много човешко изказване, Рафаел.

Тогава тя ще те убие. Ще те превърне в смъртен.

Леуан му бе казала това, след като го бе посъветвала да убие Елена.

Другият архангел бе излязъл прав — Елена бе променила нещо в него. Кървеше по-бързо, оздравяваше по-бавно. Но също така бе получил най-неочаквания подарък.

— Може би така ще запазя разсъдъка си, когато достигна възрастта на Леуан.

— Поне един от нас е достатъчно смел да го каже — кимна Елижа. — Тя не е луда в общоприетия смисъл.

— Умът й е наред — съгласи се Рафаел, — но онова, за което го използва… Не е това, което би направила, ако мислеше. — Леуан вече дори не се доближаваше до познатото, но винаги бе играла политическата игра с трезв разсъдък.

— Сигурен ли си? — Елижа се наведе и взе едно камъче, което някак си се бе озовало на иначе голата скала. — Никой от нас не е бил свидетел на младостта й, но се говори шепнешком, че дори тогава е била очарована от смъртта. Някои казват… не, не мога да го изрека, след като няма доказателство.

Рафаел изрече онова, което другият архангел не искаше.

— Че води мъртвите в леглото си.

Остър поглед.

— Чул си клюките?

— Забравяш, Елижа, че и двамата ми родители бяха архангели.

— Калиане и Надиел са познавали Леуан, когато е била млада?

— Не. Но са познавали други, които на свой ред са познавали нея. — А за онова, което бяха споделили с родителите му, се шушукаше като за най-голямата тайна. Още тогава Леуан се бе превърнала в същество, от което се страхуваха.

— Сега тя е единствената древна — каза Елижа замислено. — Наричат ни безсмъртни, но ние също накрая се превръщаме в прах и се сливаме с пясъците на времето.

— След хилядолетия — отбеляза Рафаел. — Както би се изразила Елена: Не си ли любопитен какво ни чака от другата страна?

— Според много хора ние сме пратеници на боговете им.

Рафаел погледна Елижа.

— След Леуан ти си най-старият от нас. Тя е полубогиня на своята територия. Мислил ли си някога да станеш такъв?

— Виждал съм какво сполетява онези, които поемат по тази пътека. — Елижа не погледна Рафаел, но значението бе ясно. — Дори да не бях, имам Хана. Чувствата ми към нея са прекалено истински, прекалено много представляват това, което този свят е.

Рафаел се замисли за любовта на родителите си, за онази силна и едва ли не възторжена обич, сравнена с чувствата, които изпитваше към Елена. Нямаше нищо възторжено в болката на втвърдения му член, когато я докосваше, на пулсиращата му нужда, породена от страст.

— Титус и Каризмън ще изколят хиляди — каза накрая, — но истинската заплаха остава Леуан.

— Хората ми твърдят, че армията й от Преродени се е удвоила по численост през последните шест месеца. — Имаше още и обезпокоителни приказки, че някои от войниците са умрели съвсем наскоро — като че ли са били принесени в жертва, за да подхранят силата на Леуан и студената й прегръдка. — Ако ги пусне на воля по света, това ще е предпоставка за началото на нова Тъмна епоха.

Последната Тъмна епоха бе опустошила цивилизации, развивали се в продължение на хиляди години, разрушила бе сгради и произведения на изкуството, толкова великолепни, че светът вече никога не би познал такива. Милиони подир милиони хора бяха загивали — вторична последица от войната между ангели.

Но тогава не бяха използвани армии от мъртви — кошмари, на които бе дадена плът.

 

 

Елена гледаше как дете подир дете придружава Джесами в стаята на Сам. Кеир го бе довел до полубудно състояние, в което осъзнаваше какво става около него, но не усещаше болка. Гледаше го как се усмихва лъчезарно на подаръците, които приятелите му бяха донесли, и я разкъсваше противоречива смесица от щастие и гняв.

Как бе възможно някой да е толкова покварен, че да посегне на такава невинност?

Кап.

Кап.

Кап.

— Харесва й, виждаш ли.

Болката прониза челюстта й, когато се върна в настоящето. Дори през деня не беше в безопасност, досегаема за дългата ръка на кошмара. Виждаше тюркоазените очи на Ари, втренчени в нейните, как светлината бавно гаснеше в тях, след като Слейтър задоволи чудовищната си жажда. Ари бе прошепнала на Елена да бяга, но по-голямата й сестра не бе могла да се спаси. Краката й не само бяха счупени като тези на Бел, но и откъснати от тялото — варварска ампутация.

Трески.

Така бяха изглеждали изпотрошените й кости, стърчащи от бедрата й, а кръвта по тях съхнеше при контакта с въздуха.

— Няма да избяга. — Кикот. — Харесва й, не виждаш ли.

— Искаш ли да дойдеш при него?

Елена се завъртя на пети и втренчи невиждащ поглед в изненаданото лице на Джесами, умът й — заключен в кухнята ведно със страданието, което щеше да я преследва дори във вечността.

Джесами колебливо я докосна.

— Елена?

— Да — отвърна, заставяйки се да отговори въпреки зашеметилия я удар на спомените. — Да, бих искала да видя Сам.

— Влез тогава. — В очите на Джесами се четеше тиха загриженост, но тя не зададе въпрос. — Ще заведа децата обратно в класната стая.

Елена изрови отнякъде усмивката си, затвори се за всичко друго и влезе в стаята на Сам.

— И така — каза, — ето как се измъкваш да не пишеш есета в часа на Джесами.

Тревожеше се, че искрата в очите му ще си отиде завинаги. Според Кеир Сам не помнеше нищо за отвличането сигурно заради раната в главата. Имаше голяма вероятност да си спомни по-късно, но лечителите и родителите планираха да го подготвят за това. Дотогава щеше да е станал вече по-силен и — както се надяваха — по-способен да се справи със събитията от онази ужасна нощ.

— Не — отговори Сам с дрезгав глас. — Тя каза, че трябва да наваксам.

— Типично за нея — прошепна Елена, после посочи подаръците. — Доста са.

— Ти донесе ли ми подарък?

Елена се усмихна.

— Дали съм ти донесла? Дори питах родителите ти мога ли да ти го дам.

В очите му имаше вълнение.

— Какво е?

— Хей, внимателно. — Помогна му да се намести на леглото, бръкна в джоба си и извади малка кама, прибрана в метална ножница, впечатляваща със сложен дизайн.

Очите на Сам станаха огромни, когато я постави в ръката му.

— Дадоха ми я, след като приключих с лова за един ангел в Шикоку, Япония. Той ми каза, че е на хиляда години. — Докосна рубина в основата на дръжката. — Според легендата този рубин някога е бил част от окото на дракона.

Малките пръстчета погалиха бижуто с благоговение.

— Какво е станало с дракона?

— Бил толкова стар, че един ден просто решил да поспи. След известно време се вкаменил и се превърнал в най-голямата планина на света. — Не можеше да не си спомни времето, когато майка й разказваше на нея и сестрите й приказки, докато се гушеха в леглото на родителите си.

Дори Бел, която бе прекалено голяма за това, се просваше на пода и лакираше ноктите на краката си или четеше списания. Но никога не обръщаше и страница, когато мама им четеше приказки. Премигна, за да преглътне горчивите спомени, и продължи да разказва историята, която за първи път бе чула от будистки монах, докато седяха и пиеха зелен чай близо до безупречно поддържана пясъчна градина.

— Очите му се превърнали в рубини, а люспите — в диаманти, сапфири и смарагди. Само един воин бил достатъчно смел да се приближи до спящия дракон.

— А той събудил ли се е?

— Да. — Наведе се към него и му зашепна заговорнически. — И понеже воинът бил толкова смел, му дал част от окото си.

— Останалото?

— Казват, че драконът още спи и че ако някой е достатъчно храбър и умен да го открие отново, той ще го направи най-богатия на света.

— Аз ще го намеря. — Очите на Сам блестяха като онези митични бижута. — И ще се погрижа да ти направя хубав подарък.

— Знам, че ще го направиш. — Протегна ръка и отметна черните къдрици от сладкото му личице, като в същото време контролираше гнева, който караше сетивата й на ловец да искат кръв. — Сега спи. Ще говорим пак по-късно.

Кеир влезе, когато се изправи. Загледа се как успокоява Сам със своите ръце на пианист и го приспива, помагайки му да потъне в дълбок сън.

— Ще я пази като съкровище и ти го знаеш — каза лечителят и внимателно остави камата на нощното шкафче. — Това е нещо, което детето взема със себе си и в зрелия си живот.

Елена кимна леко. Едва се държеше на краката си, внезапно засипана от лавина от спомени — сякаш подсъзнанието й чакаше само Сам да затвори очи. Защо тук? Защо сега? Нито Ари, нито Бел, нито майка й бяха успели да се доберат до болницата. Стигнаха само до моргата.

— Защо си я довел тук? — Рязък женски глас. — Тя е дете.

Огромна длан около нейните, давайки й кураж да остане твърда.

— Заслужава да види сестрите си за последен път.

— Не и в това състояние!

— Бет е прекалено млада — каза мъжът, — но Ели не е. Знае какво се е случило. Мили Боже, видяла е всичко.

— Майка й…

— Пищи всеки път, когато действието на лекарствата премине, пищи докато лекарите не я упоят отново. — Думи, които разкъсваха. — Не мога да помогна на Маргарите, но на Ели — да. Всичко в ума й е объркано. Непрекъснато ме пита дали чудовището е накарало Ариел и Мирабел да го харесат.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Опитай се да застанеш на пътя ми.

— Елена?

Побърза да прошепне тихо „довиждане“, когато Кеир я погледна с прекалено проницателните си очи и излезе в коридора. Умът й не можеше да престане да кръжи около истината, която съзнанието й току-що бе изтласкало на повърхността — Джефри я бе завел да види сестрите си. Беше се противопоставил на леля й, на персонала в болницата, на всички… защото е трябвало да разбере, че Ариел и Мирабел са си отишли завинаги, че не са станали част от мръсния свят на Слейтър.

— Всичко е наред, Ели. — Голямата длан я галеше по главата. Дълбокият глас преливаше от сълзи. — Там, където са сега, няма болка.

Ари и Бел като че наистина бяха в покой въпреки начина, по който животът им бе прекъснат — очите им бяха затворени за почивка, а телата им изглеждаха цели под чаршафите. Елена ги бе целунала по студените бузи, бе ги погалила по косите, казала им беше довиждане. Бяха останали до телата повече от час. Докато…

— Добре, татко. — Плъзна ръката си в неговата и вдигна поглед към мъжа, който за нея винаги бе представлявал най-силният стълб във Вселената. — Вече можем да си вървим.

В онези светлосиви очи, които открай време излъчваха твърдост и сила, блестяха сълзи.

— Така ли?

— Не плачи. — Той се наведе, а тя вдигна ръка и избърса сълзите. — Вече не изпитват болка.

Елена пое със залитане по един страничен коридор, ръката й трепереше. Винаги бе вярвала, че е изгубила баща си в деня, когато кръвта се проля, но бе грешала. Онзи следобед в болницата той все още бе неин татко, все още бе мъж, готов да се бори за правото на дъщеря си да се сбогува с близките си.

Кога се бе объркало всичко? Кога баща й бе започнал да се отнася с нея като с някакво противно същество, което не можеше да гледа? И колко ли още спомени бе погребала?

— Елена?

Обърна се и се намери лице в лице с Кеир. Изражението му бе загрижено.

— Би ли…

Но Елена вече клатеше глава.

— Съжалявам, но трябва да вървя. — Едва не изтича в чакалнята, след което пое към най-горния етаж. Крилете й се влачеха по скритите стъпала, предназначени за вампири, но се справи и излезе на леденостудения въздух, без никой да я спре.

Вятърът й подейства като студена плесница по прегрелите бузи, свежият въздух й се отрази като истински балсам.

„Не искам да си спомням.“ Мисъл на страхливка, но не бе достатъчно силна да понесе онова, което знаеше и което тежеше на подсъзнанието й. Защото бе лошо. По-лошо от всичко друго. А и вече се бореше да оцелее въпреки спомените.

Покашляне отляво.

— Щях да те питам дали гледаш звездите, но е още пет.

Гърбът й се скова. Какво бе казала? Който и да е, освен Гален.

— Венъм.