Налини Синг
Архангелска целувка (2)

1

Елена се хвана здраво за перилата на терасата и втренчи погледа си в нащърбената клисура, която се разстилаше под нея. Оттук скалите приличаха на остри зъби, готови да хапят, раздират и разкъсват. Хватката й стана още по-силна, защото леденият вятър заплашваше да я запрати в никому непрощаващата разтворена паст.

— Преди година — прошепна — не знаех, че Убежището съществува, а днес — ето ме тук.

Град от мрамор и стъкло се простираше във всички посоки, а елегантните му очертания изглеждаха изящно под острите като бръснач, изгарящи лъчи на слънцето. Околните дървета с тъмни листа предлагаха навяващи спокойствие ивици зеленина от двете страни на клисурата — огромна цепнатина, която разделяше града на две. Покритите със снежни шапки планински върхове се извисяваха над града. Нямаше пътища, нито многоетажни сгради, нищо, което да нарушава неземната благодат.

Но въпреки цялата си красота това място будеше някакво смътно чувство, че под позлатената повърхност дебне мрак.

Тя си пое въздух, който носеше леденостудената свежест на планинските ветрове, и погледна нагоре към… ангелите. Толкова много ангели. Крилете им изпълваха небето над града, който изглеждаше така, сякаш бе израсъл от самата скала.

Поразените от ангелите, тези смъртни, които бяха буквално омаяни от гледката на ангелските криле, щяха да плачат, молейки се да бъдат тук, сред боготворените от тях същества. Но Елена беше виждала как архангел се смее, докато вади очите от вампирски череп, как се преструва, че яде, а после изцежда сочната тъкан. Потръпна и си помисли, че това не е представата й за рая.

Дочу шумолене на криле зад себе си и две здрави ръце стиснаха хълбоците й.

— Уморяваш се, Елена. Ела вътре.

Тя остана на мястото си, макар усещането, породено от близостта му и него самия — силен, опасен и безкомпромисно мъжествен, — което долови по чувствителната повърхност на крилете си, да извика у нея желание да тръпне в екстаз.

— Мислиш ли, че сега имаш право да ми заповядваш?

Архангелът на Ню Йорк, същество толкова смъртоносно, че дори и в този момент част от нея се страхуваше от него, повдигна косата от тила й и докосна с устни кожата й.

— Разбира се. Ти си моя. — Никаква следа от хумор, нищо, освен категорично чувство за собственост.

— Не вярвам, че си се научил да обичаш истински. — Беше я хранил с амброзия, беше я превърнал от смъртна в безсмъртна, беше й дал криле — криле! — и всичко в името на любовта. Към нея, ловеца, смъртната… вече не.

— Дори да е така, време е да се върнеш в леглото.

И после тя се озова в прегръдките му, макар да нямаше спомен да е пускала перилата. Трябва обаче да го бе направила, защото ръцете й отново се пълнеха с кръв, кожата й се бе опънала. Болеше. Макар да се опитваше да следва бавните и горещи слънчеви отблясъци, Рафаел я пренесе през плъзгащата се врата в една великолепна стая от стъкло на върха на крепост, изградена от мрамор и кварц — точно толкова солидна и непоклатима като планините около тях.

Гняв изпълни вените й.

— Вън от ума ми, Рафаел!

Защо?

— Защото, както съм ти казвала неведнъж, не съм твоята кукла на конци. — Стисна зъби, докато той я полагаше на меките като облаци чаршафи и възглавници. Но матракът бе твърд под дланите й, когато се изправи до седнало положение. — Любовницата — Господи, все още не можеше да повярва, че се бе влюбила в архангел — трябва да ти бъде партньор, а не марионетка, която да манипулираш.

Кобалтови очи, които превръщаха хората в роби, тъмна като нощта коса, обрамчваща изящното му лице… лице, излъчващо немалко жестокост.

— В съзнание си от точно три дни, след като прекара цяла година в кома — каза й. — А аз съм живял повече от хиляда години. И сега не си по-равна с мен, отколкото беше, преди да те направя безсмъртна.

Усети гнева като стена от бял шум в ушите си. Искаше й се да го застреля, както бе направила някога. Тази мисъл предизвика каскада от образи в ума й — мокротата на тъмночервената кръв, разкъсаното крило, шокът в изцъклените очи на Рафаел. Не… нямаше отново да стреля в него, но той я подтикваше към насилие.

— Какво съм тогава?

— Ти си моя.

Беше ли грях, че при тези му думи, изречени с нотка на чувство за собственост в гласа му, и заради тъмната страст, изписана на лицето му, по гръбнака й полазиха горещи тръпки? Вероятно. Но тя не даваше и пет пари. Интересуваше я единствено фактът, че сега е свързана с архангел, който мисли, че правилата на земята са се променили.

— Да — съгласи се. — Сърцето ми е твое.

В очите му проблесна задоволство.

— Но нищо друго. — Очите й приковаха неговите. Отказваше да отстъпи. — И така, аз съм безсмъртно бебе. Чудесно, но все още съм ловец. Достатъчно добър, че да ме наемеш.

Страстта бе заменена от раздразнение.

— Ти си ангел.

— С вълшебни ангелски пари?

— Парите не са от значение.

— Разбира се, че не. По-богат си и от Мидас — измърмори. — Обаче аз няма да съм твоята малка играчка, която да дъвчеш…

— Играчка, която да дъвча? — Весела искрица в очите му.

Тя не му обърна внимание.

— Сара казва, че мога да се върна на работа, когато пожелая.

— Сега на първо място е лоялността ти към ангелите, не към Гилдията.

— Михаела. Сара. Михаела. Сара — прошепна с подигравателна сериозност. — Нейно Величество Кучката срещу най-добрата ми приятелка, Господи, чия страна мислиш, че ще взема?

— Няма значение, нали? — повдигна вежда той.

Тя имаше чувството, че знае нещо, което на нея не й е известно.

— Защо да няма?

— Не можеш да приведеш нито един свой план в действие, докато не се научиш да летиш.

Това й затвори устата. Изгледа го гневно и се отпусна на възглавниците с разперени върху чаршафите криле. Среднощната тъмнина бавно приемаше цвета на индигото, преди да се разтвори в зората и да се превърне в ярка бяло-златиста светлина. Опитът й да се цупи трая приблизително две секунди. Елена и сърденето не бяха съвместими. Дори Джефри Деверо, който мразеше всичко у своята „отвратителна“ дъщеря, не можеше да я обвини в този грях.

— Научи ме тогава — каза тя и изправи гръб. — Готова съм. — Усещаше копнежа да лети като буца в гърлото си, опустошаваща душата й нужда.

Изражението на Рафаел не се промени.

— Не можеш дори да излезеш на терасата без помощ. По-слаба си и от новоизлюпено птиче.

Беше виждала миниатюрните криле и телца на малките, наглеждани от по-големите. Не много пъти, но достатъчно.

— Убежището — запита. — Безопасно място ли е за младите?

— То е всичко, от което се нуждаем. — С тези свои очи, самото въплъщение на чистия грях, той погледна към вратата. — Дмитрий идва.

Когато усети да я обгръща изкусителната миризма на Дмитрий, нашепваща за плът, секс, разврат и задоволство, тя си пое дълбоко дъх. За нещастие, с трансформацията си не беше придобила имунитет срещу тази характерна за вампирите черта. Което означаваше, че и трансформацията си имаше недостатък.

— Едно не можеш да оспориш — все още съм способна да проследявам вампири по миризмата. — И това я правеше роден ловец.

— Имаш потенциала да ни бъдеш истински полезна, Елена.

Зачуди се дали Рафаел осъзнава колко арогантно звучат думите му. Не вярваше да е така. Той оставаше непобедим повече години, отколкото тя би могла да си представи, и арогантността се бе превърнала в част от природата му… Но не, помисли си. Можеше да бъде наранен. Когато избухна адът на земята и Ангел на кръвта се опита да разруши Ню Йорк, Рафаел беше избрал да умре с Елена, а не да изостави разбитото й тяло на онази издатина високо над Манхатън.

Сред не особено ясните й спомени се открояваха следните: нарязани криле, кървящо лице, ръце, които я държаха здраво, за да я защитят, докато двамата слизаха към улиците на града под тях, напомнящ стомана. Сърцето й се сви.

— Кажи ми нещо, Рафаел.

Той вече се обръщаше към вратата.

— Какво искаш да знаеш, ловецо?

При тези изплъзнали се от устата му думи тя скри усмивката си.

— Как да те наричам? Съпруг? Партньор? Приятел?

Сложил ръка на бравата, той й хвърли неразгадаем поглед.

— Можеш да ме наричаш „господар“.

Елена гледаше втренчено затворената врата и се питаше дали не си играе с нея. Не можеше да прецени дали е така — не го познаваше достатъчно добре, за да долавя настроенията му и да знае кога казва истината и кога лъже. В агонията на болката и страха двамата се бяха събрали заедно, подтикнати от призрака на смъртта към съюз, за който може би щяха да бъдат необходими години, ако Юръм не беше решил да се превърне в Роден от кръвта и да прокара през света пътека от убийства.

Рафаел й беше казал, че според легендата само истинската любов позволява на амброзията да разцъфти на езика на архангела и да превърне човек в ангел. Но може би нейното преобразяване не се дължеше на най-дълбокото чувство, а на много рядка биологична симбиоза? Все пак вампирите бяха създания на ангелите и биологичната съвместимост играеше съществена роля в тази трансформация.

— По дяволите. — Потърка сърцето си с длан в опит да потуши внезапната болка.

„Интригуваш ме.“

Беше го казал в началото. Така че може би имаше и елемент на очарование.

— Бъди честна, Елена — прошепна и прокара пръсти по великолепните криле, неговия подарък за нея. — Ти си тази, която е податлива на очарованието.

Обаче нямаше да се превърне в робиня.

— Господар, друг път. — Гледаше чуждото небе през вратите на терасата и усети как решимостта й става твърда като желязо — никакво чакане повече. Ако все още беше човек, вследствие на комата мускулите й щяха да се стопят, но тя не беше. Обаче те бяха претърпели трансформация, която не можеше да си представи — усещаше ги слаби, нови. Не беше необходима рехабилитация, но имаше нужда от физически упражнения. Особено що се отнасяше до крилете. — Няма по-подходящ момент от настоящия. — Изправи се до седнало положение, пое си дълбоко дъх, за да се успокои… и разпери криле. — Господи, боли! — Стисна зъби, от ъгълчетата на очите й потекоха сълзи, но тя продължи да опъва неексплоатираните досега и непознати мускули и бавно да прибира новите си криле, преди отново да ги разпери. След три повторения и толкова сълзи, стекли се до устните й, че усещаше единствено вкуса на солта им, кожата й се покри с пот, която проблясваше на струящата през прозореца слънчева светлина.

Точно тогава Рафаел се върна. Тя очакваше да избухне, но той само седна на стола срещу леглото, без да откъсва поглед от нея. Наблюдаваше я внимателно, преметнал крак върху крак, и потупвайки по върха на ботуша си с един бял плик, обточен със златист кант.

Удържайки на погледа му, тя разпери криле още два пъти. Усещаше гърба си като направен от желе, а мускулите на стомаха й бяха толкова стегнати, че изпитваше болка.

— Какво има… — пауза, за да си поеме дъх — … в плика?

Крилете й се затвориха рязко и тя откри, че се е облегнала на таблата. Бяха й необходими няколко секунди да осъзнае какво бе направил. Нещо студено се разгърна в сърцевината на душата й, макар че той стана, остави една хавлия на леглото и отново седна. Нямаше начин това да продължи.

Но въпреки необуздания гняв и яростта си избърса лицето си и не каза нищо. Защото той бе прав — не беше равна нему, дори не се доближаваше до равенството. А и комата не й се бе отразила добре. Обаче сега щеше да работи върху щитовете, които бе започнала да развива, преди да стане ангел. Съществуваше шанс — предвид промените, настъпили в нея — да успее да ги задържи за по-дълго.

Застави схваналите се мускули на раменете й да се отпуснат, взе ножа, който бе оставила на нощното шкафче, и започна да почиства неизползваното му острие с хавлията.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не. — Той стисна устни. — Трябва да ме чуеш, Елена. Няма да те нараня, но не мога да ти позволя да се държиш по начин, който поставя под въпрос контрола ми над теб.

Какво?

— Какви точно са отношенията между архангелите? — запита с неподправено любопитство.

Той не отговори веднага.

— Сега, след като връзката на Михаела и Юръм е разрушена, знам само за една стабилна.

— А и Нейно Величество Кучката е архангел, така че те бяха равни.

Кимване с глава, което означаваше по-скоро мисъл, отколкото жест. Изглеждаше така дяволски красив, че й бе трудно да мисли, дори след като бе узнала, че душата му е изтъкана от безмилостност. В леглото тази безпощадност се превръщаше в яростен контрол, принуждаващ жената да вика и да иска да излезе от кожата си заради ненаситния глад, който тялото й изпитваше.

— Кои са другите двама? — запита, преглъщайки острата, дълбока нужда. Той я държеше, откакто се бе събудила, а прегръдката му бе силна, мощна и на моменти сърцераздирателно нежна. Но днес тялото й копнееше за докосване от много по-тъмно естество.

— Елижа и Хана. — Очите му блестяха, придобили онзи нюанс, който веднъж бе забелязала на платно, изложено в студиото на един художник. Берлинско синьо. Така се наричаше. Богат нюанс. Екзотичен. Някак земен по начин, който смяташе за неприсъщ за ангелите, докато не се оказа завладяна от Архангела на Ню Йорк.

— Ще оздравееш, Елена. Тогава ще те науча как танцуват ангелите.

Устата й пресъхна заради тлеещата горещина в спокойно произнесените думи.

— Елижа? — запита. Гласът й бе дрезгав, подканващ.

Той все така не откъсваше поглед от нея, устните му бяха едновременно чувствени и безмилостни.

— Двамата с Хана са заедно от векове. Макар че силата й нараства с времето, казват, че е доволна да бъде негова съпруга.

Употребата на подобни старомодни думи я накара да се замисли.

— Вятърът под крилете му?

— Щом така ти харесва. — В следващия миг лицето му вече представляваше само линии и ъгли — мъжка красота в най-чиста и най-безмилостна форма. — Няма да изчезнеш.

Тя не знаеше дали това е обвинение или заповед.

— Не, няма. — Дори докато произнасяше думите, ясно осъзнаваше, че срещу силата на Рафаел ще й се наложи да използва цялата си воля, за да продължи да бъде личност.

Той отново започна да потупва по ботуша си с плика. Движенията му бяха прецизни и преднамерени.

— От днес имаш срок. Трябва да си на крака след малко повече от два месеца.

— Защо? — запита, макар да усети как мехурчета, пълни с наслада, изпълват кръвта й.

Берлинското синьо замръзна и се превърна в черен лед.

— Леуан организира бал в твоя чест.

— Говорим за Дзо Леуан, най-старата от архангелите? — Мехурчетата се пукнаха и станаха безжизнени. — Тя е… различна.

— Да. Претърпя развитие. — В тона му се прокрадна нотка, нашепваща за тъмна нощ, за толкова черни сенки, че бяха почти осезаеми. — Вече не е изцяло от този свят.

Кожата й настръхна, защото, когато тези думи излизаха от устата на безсмъртен…

— Защо дава бал в моя чест? Не ме познава от времето на Адам.

— Напротив, Елена. Всеки от Десетимата избрани е наясно коя си. Наехме те все пак.

При мисълта, че най-мощната група в света се интересува от нея, я обля студена пот. Не й помагаше фактът, че Рафаел е един от тях. Знаеше на какво е способен, каква сила владее, колко лесно би било за него да премине границата на истинското зло.

— Само деветима са сега — отвърна. — Юръм е мъртъв. Освен ако не си му намерил заместник, докато бях в кома?

— Не съм. Човешкото време означава твърде малко за нас. — Нехайното безразличие на безсмъртен. — Колкото до Леуан, става въпрос за сила. Иска да види малката ми любимка, моята слабост.