Налини Синг
Архангелска целувка (18)

17

Жената архангел се появи в полезрението му секунда по-късно, крилете й — медночервени на фона на небето, което от сиво бавно ставаше светло. Изчака я да започне да кръжи на едно място пред него.

— Момчето? — запита тя. Изражението й бе измъчено от агонията, която, добре знаеше, щеше да изпълни сърцето на Елена със съжаление и съчувствие.

Беше по-стар, по-корав. Виждал бе Михаела да слага край на този или онзи живот по някаква своя прищявка, играейки си с мъже и ангели, както някой би местел шахматни фигури. Но сега… имаше право да знае.

— Ще оздравее.

Тръпки разтърсиха тялото й — тяло толкова красиво, че бе превърнало в глупаци крале и бе причинило смъртта на поне един архангел. Нейха може и да беше Царицата на змиите, но Рафаел бе сигурен, че Михаела е помогнала Юръм да стигне там, откъдето нямаше връщане, подтиквайки го с най-отровния шепот.

— Твоята жена ловец — каза Михаела, без да си прави труда да скрие неприязънта си — успя ли да хване следата?

— Не и под снега. Всичко сочи, че на вампира му е помагал ангел. — И ако знанието за това достигнеше до населението, крехкото равновесие, на което се крепеше Убежището, щеше да бъде разрушено.

— Трябва да провериш хората си.

Лицето й се превърна в каменна маска, скулите й изпъкнаха.

— О, ще го направя. — Пауза, очите й бяха пронизващи дори в мрака. — Не вярваш, че хората ми са ми предани.

— Малко значение има какво мисля аз. — А той бе убеден, че само страхът, основаващ се на капризните й прищевки, не е достатъчен да подхранва предаността. — Трябва да вървя. Когато се събуди, Елена ще се опита отново да проследи мъжа вампир.

— Остава слаба като смъртна.

— Довиждане, Михаела. — Грешеше, ако вярваше, че Елена е слаба.

Кацна до болницата безшумно — качество, развито вследствие на милион такива приземявания. Снегът едва се вдигна покрай него. Сградата бе празна, спокойна, но той знаеше, че и ангелите, и вампирите ще се върнат с изгрева на слънцето, за да се уверят, че Сам е жив, че сърцето му все още бие.

А дотогава Рафаел щеше да бди над него.

 

 

Елена се събуди с увереността, че е в прегръдките на архангел, а позлатените лъчи на слънцето проникваха в стаята.

— Колко е часът?

— Спа само няколко часа — отговори Рафаел. Дъхът му бе интимна ласка, погалила врата й. — Чувстваш ли се достатъчно силна да се захванеш отново с проследяването?

— О, проследяването е факт — рече тя, открадвайки си един миг, за да се наслади на топлината на тялото му. — Става въпрос само за това колко далеч ще стигна. — Дълбоко си пое въздух. Изправи се от леглото, прибрала криле плътно до гърба си. Обърна се и видя, че Рафаел я гледа с неземно сините си очи, а гърдите му — голи и изкусителни, окъпани в слънчева светлина.

— Елена. — Лек укор.

Тя се изчерви и направи бързо няколко упражнения за разгряване.

— Не чувствам нищо прекалено сковано. — Погледът й се спря на великолепното тяло, което той не й позволяваше да докосне. — Но вероятно ще имам нужда от масаж в края на деня.

— Изкушението може да се окаже прекалено голямо.

В ума й нахлуха спомени: пръстите му, които я водеха към екстаз, докато дълбокият му глас й нашепваше за всички ония неприлични неща, които имаше намерение да направи с нея. Усети тялото й да се затопля, извърна поглед от лицето, което можеше да накара дори ловец да извърши грях, и отиде в банята. След като си взе набързо душ, се почувства малко повече като човек.

Човек.

Не, вече не бе човек. Но не беше и вампир. Чудеше се дали сега баща й би я намерил за малко по-приемлива, или само щеше да изглежда още по-отвратителна в очите му?

„Върви тогава, върви и се търкаляй в калта. Не си прави труда да се връщаш.“

Все още изпитваше болка, породена от отхвърлянето, от начина, по който я гледаше изпод тънките метални рамки на очилата си. След смъртта на майка си толкова старателно се опитваше да бъде такава, каквато Джеф Деверо искаше да е дъщеря му, най-възрастният на години оцелял негов наследник. Животът й беше като придвижване по силно опънато въже, което непрекъснато се люлееше под краката й, предизвиквайки ужас у нея. Никога не се бе чувствала удобно в Голямата къща, която баща й бе купил след смъртта, писъците и кръвта. Но беше полагала усилия. Докато един ден въжето се скъса.

Кап.

Кап.

Кап.

— Твоят глад кара моя да зазвучи като песен, ловецо.

Тялото й се скова.

— Не.

Спря водата, излезе изпод душа и остана да стои, притискайки хавлията към лицето ли. Беше ли истински шепотът, който чу? Трябваше да бъде. Никога нямаше да забрави този нисък, извиващ се глас, това красиво лице, зад което криеше душата на убиец. Бе забравила обаче думите, беше ги погребала. Думите… и случилото се след това.

Елена.

Чисти и свежи, морето и вятърът. Трябваше да се държи за тях.

Хей, скоро ще изляза.

Усещам страха ти.

Не знаеше как да отговори на това, поради което замълча. Мирисът на морето, свежото пощипване на вятъра не изчезнаха. Една част от нея се питаше дали не краде тайните й, но другата се радваше, че не я остави сама в онзи дом, превърнал се в кланица.

Рафаел?

Той се изправи на прага — същество, което някога, обзета от ужас, бе простреляла. И което сега държеше душата й в ръцете си.

— Имаш нужда от мен?

— Какво си научил? — запита го. — За семейството ми?

— Фактите. Разследвах те изцяло, преди Десетимата да те наемат.

Знаеше го, но сега срещна погледа му и издигна щит пред сърцето си, което внезапно почувства твърде уязвимо. Можеше толкова много да я нарани.

— Изтръгнал ли си от мен нещо повече от въпросните факти?

— Как мислиш?

— Смятам, че си свикнал да вземаш каквото искаш.

— Да. — Бавно кимване.

Сърцето й заплашваше да се разбие.

— Но — каза той — започвам да ценя стойността на онова, което се дава доброволно. — Отиде при нея и прокара длан по извънредно чувствителната извивка на крилете й.

Тя потръпна, попаднала под властта на магнетизма на този архангел, който никога нямаше дори да се доближи до смъртните. И тогава той заговори, очите му — безмерно сини като дълбините на океана, толкова безбрежни и чисти, че нямаше думи да ги опише.

— Не съм ти отнел тайните, Елена.

Душата й сякаш се разтвори, чувствата заплашваха да я удавят.

— Не такъв отговор очаквах.

Той взе хавлия, застана зад нея и започна бавно и нежно да подсушава крилете й. Прекалено късно тя осъзна, че понеже държи кърпата пред тялото си, целият й гръб е открит за погледа му.

— Дори гръбнакът ти се изчерви. — Преметна косата й през едното рамо и целуна деликатната кожа на тила й.

Тя потръпна и повдигна криле, за да може да плъзне хавлията около тялото си.

— Не. — Погали с ръка извивката на дупето и гръбнака й, а после продължи нагоре.

Тя се изправи на пръсти, за да избегне сладкото мъчение.

— Рафаел.

— Ще ми кажеш ли тайните си?

Спусна крака на пода, завладяна от болка и страх. Облегна се на него и опря глава на гърдите му.

— Някои тайни причиняват прекалено много страдание.

Той отново погали крилото й, но този път усещането напомняше повече утеха.

— Имаме цяла вечност — изрече и обгърна врата й с ръка.

Сърцето й прескочи един удар, когато долови прозвучалата в гласа му сигурност.

— А ти ще ми кажеш ли тайните си?

— Не съм ги споделял с никого повече време, отколкото можеш да си представиш. — Притисна я към себе си. — Но също така, преди да те срещна, никога не съм изявявал каквито и да било претенции към ловец.

 

 

Имаше нещо странно във връзка с търсенето на следата в Убежището. И не бе само това, че сякаш бе развила способност да проследява ангели — тази й дарба ту се появяваше, ту изчезваше, новите миризми оставаха постоянни в подсъзнанието й — а усещането, че нечии погледи дебнеха всяка нейна стъпка.

— Ще кажеш, че никога преди не са виждали ловец — измърмори под носа си.

Илиум, който вървеше до нея и очите му изразяваха жив интерес, прие думите й като въпрос.

— Много от тях не са.

— Предполагам. — Смръщи вежди, усетила някакъв полъх, който задействаше инстинктите й, но той отмина толкова бързо, че не можа да долови елементите, съставящи цялото.

— Може би само те проверяват. — С голи гърди, строен и с мускули на човек, който знае как да използва тялото си, той беше, както би се изразила Сара, „толкова вкусен, че да го захапеш“.

Дяволита усмивка.

— Крилете ти се влачат в снега.

Тя хвърли поглед зад себе си и видя, че белите им краища са покрити с лед.

— Нищо чудно, че не ги усещам — повдигна ги и осъзна, че са навлезли в една от най-оживените артерии. Макар да бе пренаселено, навред се долавяше смъртоносен гняв. — Всички вампири ли знаят за това място?

— Не, само онези, на които се гласува най-голямо доверие.

Което правеше нападението над Сам още по-успешно. Но, разбира се, всички знаеха, че вампирът се явява просто инструмент. Ангелът бе онзи, който имаше значение, той щеше да бъде умъртвен по най-болезнения, известен на безсмъртните начин. А те от своя страна бяха разполагали с много време, за да измислят различни видове мъчения. Усетила мириса на цитрусови плодове, свърна вляво към район, който бе почти скрит за очите на ангелите.

— Има ли портокалови горички в тази посока?

— Не. Те са в онези части на Убежището, които принадлежат на Астаад и Фаваши.

Шоколад. Портокали. Слаби миризми, толкова слаби.

Застана на едно коляно и изчисти снега с голи ръце, научила, че ако усещаш студа, не си заплашен от измръзване.

— Мога да копая вместо теб — предложи Илиум, клекнал срещу нея. Челото му почти докосваше нейното, както се бе навел напред. Едно от перата му падна на земята — екзотичен щрих на фона на девствено белия сняг. — Има ли нужда?

Тя поклати глава.

— Трябва да проникна надолу слой след слой, в случай че снегът е задържал неговата… — Пръстите й попаднаха на нещо твърдо и по-студено от снега. — Като че ли е медальон или монета. — Изтръска снежинките, които се топяха при допира до кожата й, и наклони предмета, за да улови светлината.

Въздухът замръзна в гърдите й.

— Това е от символите на Леуан. — Гласът му бе тих, но твърд, придружителят й се бе превърнал в мъжа, който режеше крилете на враговете си, без да му мигне окото.

— Да. — Никога, докато бе жива, нямаше да забрави онзи коленичил ангел с мъртвешко лице. — Кои архангели го използват като личен символ?

Илиум не отвърна, а и тя всъщност не очакваше отговор. Пребори се с инстинкта да хвърли тревожещата я вещ в най-дълбоката клисура, която би могла да открие, поднесе я към носа си и дълбоко си пое дъх.

Бронз.

Желязо.

Лед.

Портокали, покрити с шоколад.

— Вампирът е докосвал предмета. — Като искаше да избегне по-нататъшен контакт с медальона, го постави в протегната ръка на Илиум. — Да вървим.

— Долавяш ли миризмата?

— Може би да. — Усещаше я как я дърпа, заровена под снега, който имаше опасност да се разтопи, ако зимното слънце се покажеше. Както бе научила, промените тук настъпваха бързо.

Следвайки слабата следа, тя тръгна.

— Какво има там? — Целта й беше тунелът между две сгушени една до друга сгради. Изглеждаше като черна дупка, която водеше към нищото.

— Малка вътрешна градина. — Мечът на Илиум изсвистя във въздуха, когато го извади от ножницата. — Ангелите, които живеят тук, в момента са в Монреал, но на стената трябва да има запалена лампа.

— Да вървим. — Макар да навлязоха само на метър в тунела, стана много, много тъмно, но не дълго след това в другия му край се показа светлина. Елена ускори ход, излезе на яркото слънце и въздъхна от облекчение.

Както беше казал Илиум, това бе заградена от всички страни градина, убежище от намиращия се навън свят. През лятото най-вероятно преливаше от цветове, но и в прегръдката на зимата си имаше своя уникален чар. Фонтанът в средата не беше действащ, целият покрит със сняг. Статуите около него, някои вътре, други — отвън, също бяха отрупани с преспи, всичките уловени в движение.

Тя се приближи и усети как някаква неочаквана наслада се събужда за живот в нея — всички статуи бяха на деца, всяко лице, изработено от любяща ръка.

— Ето го и Сам! — извика, забелязвайки по-малката версия на детето ангел. Единият му крак бе във фонтана, ръцете — на ръба, а на лицето му имаше дяволито изражение. — А това е Иси.

— Аодхан ги използва за модели. — Видял въпросителния й поглед, добави: — Един от Седемте.

— Надарен е. — Всяка статуя впечатляваше с безупречно изработени детайли, чак до скъсаното копче на ризата или провисналата връзка на изоставената обувка. Докато обикаляше произведенията на изкуството, усмивката й изчезна — интуицията й подсказваше, че някой бе осквернил това място.

Портокали, потопени в шоколад.

И под тази миризма… отвратителната и отблъскваща воня на нещо, което тъкмо е започнало да гние.