Налини Синг
Архангелска целувка (16)

15

— Сам. — Прошепна тихо името и се затича, много по-заинтересувана от тази слаба миризма, отколкото от другата, привлякла я насам. Коридорът завършваше с врата, богато украсена с дърворезба и лакирана, за да добие блясъка на най-тъмния кехлибар.

Спря и заблъска с юмруци по нея.

— Там вътре е.

— Не, не е. — Гласът на Михаела, която се появи някъде отляво, разцепи въздуха като камшик. Лицето и тялото й — съвършени както винаги. Мълчаливо свидетелство за силата на архангелите. — Ще се радвам да те накажа за това, че нахлу в дома ми без причина.

— Няма да има наказание — отсече Рафаел. — Тя е под моя закрила.

Михаела се усмихна — лека, злобна усмивка на задоволство.

— Обаче тя не те приема за свой господар. Не можеш да бъдеш неин щит.

Тогава Елена разбра, че Михаела наистина няма търпение да я накара да вика от болка. Но това беше без значение.

— Отвори вратата.

Михаела махна апатично с ръка към Рейкър.

— Направи това, което иска ловецът.

Елена отстъпи встрани, за да избегне физическия контакт с вампира, който се подчини на заповедта на господарката си. Вратата се отвори навътре и разкри потънала в сенките стая, в която проникваше единствено слабата, отразена от снега, светлина на луната. Елена нямаше нужда от светлина, за да открие каквото търсеше. Влезе и без колебание се отправи към нещо, което се оказа огромен скрин, а Рейкър запали вградените в стените лампи, които светеха с мека кехлибарена светлина.

— Могат ли бебетата на безсмъртните да оцелеят без въздух? — прошепна отчаяна, докато се опитваше да повдигне тежкия капак.

— Известно време — бе смразяващият отговор и Рафаел се зае със задачата, а Илиум стоеше и гледаше.

За първи път в живота си Елена се надяваше да се е заблудила и Сам да не се окаже в този скрин. Но Десетимата я бяха наели, защото бе най-добрата и не правеше грешки.

— О, Господи! — Инстинктът й казваше да извади тялото отвътре, но тя се поколеба, намирайки се на сантиметри от мъничкото свито телце. — Ще го нараня. — Целият бе потрошен и покрит в кръв.

— Трябва да го заведем при лечителите.

Кимна и взе на ръце сгърченото телце. Крилете на Сам бяха смачкани, фините костици — най-вероятно счупени. Повечето кръв идваше от раната в главата, както и от разреза в гърдите. Гърди, които не се повдигаха. Господи, моля те.

— Жив ли е?

Рафаел, чието лице представляваше каменна маска, докосна бузата на момчето и едва тогава Елена видя секхема, жигосан в нежната кожа.

— Да, жив е.

Гневът се разрази като ураган в нея. Притисна Сам до себе си колкото се осмели и понечи да мине покрай Михаела. Обаче жената архангел бе втренчила така изненадана погледа си в детето, че гърлото й се сви и краката й се заковаха на място.

— Жив е? — запита Михаела, като че ли не бе чула нито дума от казаното до този момент.

— Да — отговори Рафаел. — Жив е.

— Не мога да го излекувам — рече Михаела. Гледаше така ръцете си, сякаш принадлежаха на непозната. — Рафаел, не мога да го излекувам.

Той пристъпи напред и постави ръка на рамото й.

— Сам ще се оправи, Михаела. Сега трябва да вървим.

Елена, застанала вече до вратата заедно с Илиум, изчака Рафаел да излезе в коридора и му подаде скъпоценния товар.

— По-бърз си. Върви.

Той тръгна, без да промълви и дума повече. Елена се канеше да го последва, когато чу Михаела да казва:

— Не съм го направила аз. — Сподавен глас.

Покрусена, погледна назад и видя Рейкър, коленичил до господарката си, чиито великолепни криле се влачеха по пода, след като се строполи на земята.

— Не съм го направила аз — повтори.

Рейкър приглади косата й назад, предаността блестеше в очите му и го заслепяваше.

— Не, не си — изрече, сякаш да й вдъхне увереност. — Не би могла.

— Елена… — Устните на Илиум погалиха ухото й. — Трябва да вървим.

Обърна рязко глава и го последва, без да проговори, докато не почувства навън леденостудения въздух.

— Най-после разбрах каква е — прошепна тихо Елена заради огромния брой вампири, които обграждаха къщата. — Тя е Нейно Величество Кучката и толкова.

— Голяма част от нея представлява точно това.

— Но онова, което видяхме днес… откъде се взе?

Усети колебанието на Илиум. Когато проговори, гласът му бе прекалено, прекалено тих.

— Ангелите нямат много деца. Най-голямата ни болка е да загубим дете.

Михаела е изгубила дете.

Осъзнаването на този факт я разтърси и й позволи да види Михаела в напълно непозната светлина.

— В такъв случай копелето не е искало да нарани Сам. — Това някак влошаваше нещата. — Намерението му е било да нарани Михаела.

— Или — каза Илиум — се е целел по-нависоко. Титус и Каризмън вече се бият заради момиче, което Каризмън е категоричен, че не е похитил, а Титус се кълне в обратното. Независимо дали този ангел има нещо общо с това, или просто тяхната война го е вдъхновила, те са заключени в собствения си свят, безразлични към проблемите извън пределите му.

Парченцата от пъзела заеха местата си.

— Не можа да настрои Елижа против Рафаел, но ако не ме бе спрял и Рейкър бе успял да ме докосне…

— Рафаел щеше да иска кръвна разплата.

— Сам е бил примамка? — Стомахът й се сви.

— Ако капанът си бе свършил успешно работата, още двама архангели щяха да бъдат извадени от уравнението.

Да се отслаби силата на Десетимата, да се освободи терен за играта на власт, която да превърне един социопат в архангел.

— Трябва да проверя наоколо — каза, заставяйки се да мисли за нещо друго, освен за отвратителното деяние, да забрави за миг кръвта на Сам по ръцете и дрехите си — гледка, от която й се повдигаше. — Съществува възможността вампирът да си е тръгнал оттук пеша.

Илиум извади меча си.

— Да вървим.

Вампирите на Михаела миришеха на какво ли не — на карамфил и евкалипт, бургундско вино и агар. Различаваха се толкова много нюанси — на сандалово дърво и целувка с привкус на череши. Но нямаше и намек за цитрусови плодове, за потопен в шоколад портокал.

— Нищо — заяви след повече от трийсет минути, проверила района в радиус от почти трийсет метра от къщата, ясно долавяйки мълчаливата им компания.

Няколко вампири бяха излезли на откритата площ и я следяха с блеснали очи. Един дори се бе усмихнал. Беше безкрайно радостна, че е въоръжена до зъби.

— Искаш ли да огледаш от въздуха?

— Да. — Но не хранеше особени надежди, като се имаше предвид колко време бе минало.

Илиум прелетя над имението няколко пъти ведно с нея и накрая тя трябваше да поклати глава.

— Не. — Не проговориха отново, докато той не се приземи с лекота пред ниска бяла сграда, която се сливаше в хармония с финия пласт сняг. — Болница?

Леко кимване.

— Това е „Медика“.

Влезе вътре… и едва не падна сред разредения въздух заради една издатина. Илиум я хвана, докато отстъпваше назад.

— По дяволите — измърмори тя, сърцето й препускаше бясно. — Ще го запомня!

— След известно време ще се превърне в твоя втора природа.

Потърка лице с длан и погледна надолу. Видя единствено криле — хиляди различни нюанси, хиляди уникални съчетания. И пак не можа да съзре дъното на огромното пространство, което означаваше, че сградата има повече от три нива под земята.

— Това чакалнята ли е?

— Тук са заради Сам — по-ясни Илиум и като жест на топла ласка плъзна ръце — мускулести и познати й сега — около тялото й. — Ела, ще те заведа при него.

Няма да е необходимо. Един архангел грабна Елена от ръба. Дланите й бяха на гърдите му, докато преминаваха покрай стената от криле. Накрая стигнаха до широкото открито пространство в дъното.

— Успя ли да проследиш вампира и да стигнеш по-далеч от къщата на Михаела?

— Не. Изглежда, неговият съучастник, ангелът, му е помогнал да избяга оттам. — Предпочиташе да държи ума си зает с техническите подробности около преследването, защото не бе сигурна, че ще се справи с мисълта за нападението над Сам. Бедното дете, сигурно ужасно се е страхувало. — Въпросът е как въобще са влезли в къщата. Охраната й е респектираща.

— Но дали хората й са й предани? — Думи, произнесени със студен гняв. Навлязоха в тих и чист район. Рейкър може и да е нейно създание, но още не е пречупила всички. — Ела, трябва да се срещнеш с Кеир.

Канеше се да отговори, но думите заседнаха в гърлото й.

— Сам. — Стъклената преграда пред нея бе окъпана в мека бяла светлина. Крехкото тяло на детето, намиращо се още в безсъзнание, лежеше на голямо легло в средата. Крилете му бяха завързани за тънка метална рамка, която ги държеше разперени. Майка му седеше до него, отпусната в прегръдките на ангел с рунтава коса и здрави рамене. Сам очевидно бе в лошо състояние, но изглеждаше по-добре от мига, в който го бе взела на ръце. — Въобразявам ли си?

— Не. — Вкусът на вятър и море, чист и свеж, неизречено уверение.

По време на полета до „Медика“ духът й малко се повдигна.

Плъзна ръка в неговата и я стисна с облекчение. Точно тогава иззад ъгъла в другия край се показа ангел. Мъжът бе висок може би метър и седемдесет, строен като осемнайсетгодишно момче. Полегато разположените му очи бяха кафяви и топли, черната му коса обрамчваше мургаво лице, красиво почти по женствен начин. Брадичката му бе заострена, а устните — чувствени. Спасяваше го увереността му, мъжественото му излъчване.

— Имам усещането, че те познавам — прошепна Елена, втренчила поглед в това лице, което би могло да бъде на някого, който бе роден в Египет или пък в Индонезия. Можеше да бъде роден на стотици различни места.

Ръката на Рафаел пусна нейната и я обгърна през врата.

— Кеир те наглеждаше, докато беше в кома.

— И понякога — съвършените устни се извиха в усмивка — ти пеех, макар Илиум да ме молеше да спра.

Весели думи, но усмивката… стара, толкова стара. Елена въздъхна, осъзнала, че макар да изглеждаше като момче на прага на зрелостта, Кеир бе видял повече изгреви, отколкото тя можеше да си представи.

— Поддържате Сам заспал? — запита Елена.

— Да. Прекалено е малък и ще забрави, че не трябва да движи крилете си, затова няма да го будим, докато костите не заздравеят.

Рафаел я стисна.

— Ще имат ли някои от нараняванията дългосрочни последици?

Елена гледаше тревожно през стъклото.

— Ангелите могат ли да бъдат ранени така, че да получат увреждания?

— Когато сме много млади, да — отговори Кеир. — Някои рани заздравяват напълно след векове. — Кафявите му очи се спряха на лицето на Рафаел. — Необходима е безмилостна воля, за да бъде преодоляна толкова много болка, но на Сам не ще му е нужна. Няма рани, които да не заздравеят през следващия месец.

Елена постави длан на стъклото.

— Не мога да проумея злобата, която кара хората да вършат това.

Пръстите на Рафаел я погалиха там, където биеше пулсът й. С такова ожесточение сдържаше гнева си, че тя се питаше какво ли му струва.

— Виждала си малки деца, окъпани в кръв, и пак питаш.

— Бил — произнесе тя името на ловеца, заклал няколко млади момчета, преди Елена да сложи край на живота му — стори това, защото бе психически увреден и болестта разяждаше душата му. Но това тук е преднамерено и добре обмислено. — Дамгата на бузата на Сам, най-грозното поругаване, бе покрита с превръзка. — Ще изчезне ли, преди да се събуди?

— Аз ще се погрижа. — Гласът на Кеир бе толкова студен, сякаш говореше друг човек, някой, който никога не е познавал милосърдието на лечителя и никога не ще го познае. — Тази постъпка заплашва да опетни Убежището завинаги.

Рафаел също гледаше през стъклото.

— Умът му?

— Той е млад. — Дълго наблюдава Рафаел. — Младите са устойчиви.

— Но остават белези.

— Понякога белезите ни правят това, което сме.

Елена се запита какви ли са белезите, които крие синът на двама архангели, и дали някой ден ще сподели с нея за тях. Нямаше да го притиска, прекрасно знаеше колко лошо могат да болят старите рани. Година. Век. Имаше твърде малко значение, когато ставаше въпрос за сърцето. Белезите, които бе получила в онази кухня в предградията, когато бе едва на десет, бяха незаличими и завинаги оставиха върху нея отпечатък. Бяха белязали и баща й, но по различен начин. Джефри Деверо бе избрал да се справи с това, като изтрие от паметта си първата си съпруга и двете си по-големи дъщери.

Ноктите на едната й ръка се забиха в дланта на другата.

— Отивам да видя дали ще мога да намеря някаква следа от вампира. — Градът бе огромен, но може би щеше да извади късмет, а и беше по-добре от това да не прави нищо.

— Ще се върна с теб — каза Рафаел. — Грижи се за себе си, Кеир.

Другият ангел вдигна ръка и леко им помаха, когато тръгнаха.

— Притежават ли вашите лечители специални способности? — запита Елена.

— Някои. Има такива, които приличат повече на лекарите на хората. Виждали са всичко — от поставяне на пиявици и преливане на кръв до трансплантация на органи. — Като стигнаха в чакалнята, обви ръце около Рафаел и му позволи да я отведе до ръба.

Когато излязоха, на фона на снега изпъкнаха сините криле на Илиум. Той вдигна лице нагоре към снежинките, сипещи се безшумно от нощното небе.

— Водата, Ели — каза, — отмива миризмите.

— По дяволите. — Единствено водата слагаше край на надеждата да улови следа. Разтопи няколко снежинки в дланта си и се опита да мисли позитивно. — Понякога снегът не вреди чак толкова. Веднъж проследих успешно вампир, защото снегът бе запазил миризмата му, вместо да я отмие.

— Тогава трябва да побързаш. — Рафаел сложи разтворената си длан на кръста й. — Илиум, Наазир мисли, че може би е открил нещо в северния квадрант.

Очите на Илиум едва ли не блестяха на фона на лицето му с неговите изчистени линии.

— Ще отида да му помогна.

Издигнаха се във въздуха и Елена притисна устни до ухото на Рафаел, за да зададе въпроса, който не й даваше мира.

— Става ли Илиум все по-силен?

Беше лошо ранен от Юръм, после потъна в дълбок целебен сън, известен като аншара. Беше му за първи път. Понякога човек се променя след аншара.

— Колко силен ще стане?

Не може да се каже. Спусна се надолу, а Елена усещаше леденостуденият вятър да брули бузите й. В района около дома на Сам сме.

— Нищо във въздуха. Остави ме долу, ще видя дали ще успея да го проследя в снега.

Обаче това също се оказа безполезно.

— Не всичко е загубено. — Притвори очи, защото в миглите й се закачи снежинка. — Толкова е студено, че снегът няма да се разтопи скоро. Това ми дава време да претърся Убежището.

— На какво разстояние можеш да доловиш следата, когато има сняг.

— Най-много на шейсет сантиметра.

Рафаел вдигна поглед.

— Небето ще се отвори тази вечер.

— Тогава, предполагам, ще останем будни. — Срещна очите му, които бяха като среднощна буря, и се почувства заставена да вдигне ръка и да покрие бузата му с дланта си.

— Ще намерим копелетата.

Не омекна при допира й, не стана по-малко далечен.

— Фактът, че са се осмелили да отвлекат дете, говори за дълбока поквара, която трябва да бъде изтръгната, преди да е заразила цялата ни раса.

— Назарах и другите?

— Те всички бяха пред погледите ни.

— Разбира се.

— Няма значение дали ангелът, който стои зад това, участва във физическата разправа. Покварата е коренът. Стореното с Ноел заслужава да се накаже със смърт. Стореното със Сам… Смъртта ще бъде проява на милост.

Върховете на пръстите й, все още докосвайки кожата на Рафаел, заблестяха. Страхуваше се от силата му, обратното би било глупаво. Обаче не можеше да му позволи да прекоси тази граница, нямаше да допусне преследването да го завлече в бездната.

— Рафаел.

— Звучи — прошепна той, а клепачите му се спуснаха и скриха студения му поглед — мрачна музика в писъците на враговете ти.

— Недей — прошепна тя и се опита да стигне до него. Жестокостта, както й бе казал веднъж, изглежда, беше симптом на възрастта и властта. Обаче тя отказваше да се предаде, да го остави да бъде погълнат от проявлението на собствената му сила. — Недей.

Но той не я слушаше.

— Не ти ли се ще да прокараш камата си през гърлото му, Елена? — Ръката му бе сключена около врата й, чувствена, нежна, смъртоносна. — Не ти ли се иска да го гледаш как се моли за живота си?