Налини Синг
Архангелска целувка (15)

14

Беше падала и преди. Но тогава две архангелски ръце я бяха уловили. Този път нямаше нищо между нея и прегръдката на скалите долу, непрощаваща никому. Паниката заплаши да се надигне, но бе победена от волята й да живее. Елена П. Деверо не се беше предавала досега.

Стисна зъби и разпери криле. Те се поколебаха, все още по-слаби, отколкото бе необходимо за полет, но успяха да забавят падането й. Не достатъчно, помисли си, очите й се бяха насълзили заради вятъра, мускулите на гърба й започваха да се свиват в болезнени спазми. Дори безсмъртен — особено млад — не би могъл да оцелее след такова катастрофално падане.

Знаеше, че тялото й ще стане на парчета заради скоростта, с която ще се удари в земята, а главата й щеше да се отдели от него. Това причиняваше смъртта на вампирите. А Рафаел бе казал:

— О!

Мощна въздушна вълна, която я накара да опише спирала, ужасът прерасна в шок, потекъл във вените й. После я хванаха две стоманено силни ръце, които не би могла да сбърка с ничии други. Рафаел.

Падаха още няколко метра, тъй като скоростта им се увеличи от внезапно нарасналата тежест, но после Рафаел постигна устойчивост и започнаха бързо да се издигат. Обгърна врата му с ръце. Трепереше от облекчение.

— Изглежда, винаги ме хващаш, когато падам.

Той я стисна здраво в отговор.

Приземиха се на скалата. Най-близкият ангелски дом бе скрит от погледите им от нащърбените й зъби.

— Добре, урок номер едно — каза тя и се опита да възстанови дишането си, когато Рафаел я остави долу, — никога не предполагай, че ще намериш земя под краката си.

— Трябва да престанеш да мислиш като човек. — Гласът му бе като камшик. — Можеше да умреш днес.

Тя поклати рязко глава.

— Не мога просто така да престана. Това е всичко, което някога ще знам.

— В такъв случай — учи се. — Хвана брадичката й между пръстите си. — Или ще загинеш.

Инстинктът я подтикна да го удари в отговор, но нещо я спря. Може би защото прецени като по-важно това, че животът й бе заложен на карта. А може би бе заради начина, по който крилете му я обгърнаха и заслониха от леденостудения вятър, докато й говореше с такъв гняв.

— Трябва пак да вляза вътре — каза. — Да видя дали не съм направила грешка при улавянето на следата.

Рафаел задържа брадичката й още секунда, преди да долепи устни до нейните. Все още бяха съединени в целувката, носеща облекчение от гнева, когато той се издигна във въздуха и я отнесе до входната врата на дома на Сам. Разтърсена, но твърдо решена, тя обиколи къщата, като всичките й сетива бяха нащрек… и стигна до същото заключение.

— Излязъл е оттук — отсече, радостна, че майката на Сам вече не е в стаята. За Елена бе невъзможно да я гледа, без да си спомни мъката на една друга майка в един малък дом в предградията преди почти две десетилетия.

— Това означава, че има ангел за съучастник. — Гласът на Рафаел бе безизразен, което го правеше още по-ужасяващ. В това си настроение Архангелът на Ню Йорк би могъл да убива, без да чувства разкаяние, и да измъчва без никаква проява на състрадание. — Долови миризмите на семейството на Самеон. Можеш ли да отделиш миризмата на ангела?

— Рафаел — запита, налагаше се да запита, — в състояние на Тишината ли изпадаш? — В онези ужасяващи часове, преди да стреля в него, той се бе превърнал в някого, когото не познаваше, в архангел, който я преследваше из цял Ню Йорк. Безмилостна заплаха.

Не.

Сърцето й все още биеше неравномерно от страх за него заради онова, което Тишината можеше да му отнеме, ако отново изпаднеше в това състояние. И ето че Елена се обърна сега към отворената врата и се опита преднамерено да задейства допълнителните си способности.

Пролет и кожа.

Ябълки, покрити с току-що паднал сняг…

Миризмата изчезна, заменена от смесица, в която не се различаваше нищо.

Прободе я разочарование, остро, окончателно.

— Ако Преобразуването се е отразило на сетивата ми на ловец, та промяната не е пълна. Те като че ли се включват и изключват. — Прокара ръка през косата си, прибягвайки до опита, добит в обучението. — Във всеки случай най-вероятно не е докоснал вратата — миризмата на вампира е прекалено наситена, твърде мощна, за да е била разредена. — Погледна в индиговочерните дълбини на клисурата и усети как бузите й се вледеняват. — Колко силен трябва да е ангелът, за да хване някого, ако знае, че се кани да скочи?

— Не по-млад от триста години. — Крилете му докоснаха нейните, както си стояха един до друг, втренчили погледи в черната бездна. — Ще започна да оглеждам района. — И тогава изрече онова, което тя не можеше да изрази. — Има шанс падането да не е завършило успешно.

Цялото същество на Елена се разбунтува срещу идеята малкото телце на Сам да лежи непоправимо потрошено в студения мрак.

— Ако онези копелета са го наранили, сама ще ги изкормя.

Ето защо си моя, Елена.

Проследи как той излиза навън в студения нощен въздух, затвори вратата и се върна в предната част на къщата. Всички ангели си бяха тръгнали, но от сенките се появи вампир. Кожата му бе с нюанс, който привличаше погледа и подканваше към осезаем контакт — много тъмнокафява с оттенък на истинско злато. Цветът бе така плътен и толкова топъл, че проблясваше дори и след като луната се плъзна зад облаците и тъмната нощ обгърна Убежището. Но очите му, искрящи и неправдоподобно сребристи, пронизваха мрака сякаш не съществуваше. Коса със същия нюанс като очите обрамчваше лицето му, лъскава и подстригана в нащърбена линия, която подчертаваше ъгъла на челюстта му.

— Тигър — прошепна тя, докато го гледаше как върви към нея, макар думата „върви“ да беше съвсем неточна. Крачеше гъвкаво и тихо като животното, което усещаше в него. — Миришеш като впуснал се да ловува тигър. — Наситена, жизнена, смъртоносна миризма.

— Аз съм Наазир. — Гласът му звучеше като опитомен, говорът — изтънчен, но металическите му очи я гледаха, без да премигват. — Дмитрий ме помоли да ти помогна.

— Ти си един от Седемте.

У Наазир се усещаше сила, но не както при Дмитрий — сексуална и смъртоносна, а животински остра, сякаш тази великолепна и подмамваща към ласки кожа не представляваше нищо друго, освен маска, зад която се криеше хищникът, какъвто той беше.

— Да.

Облаците се разделиха и лъч лунна светлина попадна върху лицето му. И тя разбра, че очите му са като тези на котка. Невъзможно. Не Наазир обаче бе загадката, която трябваше да разреши тази вечер.

— Ще започна да проучвам внимателно района — заяви. — Да видя дали ще успея да намеря точка за приземяване. — Резултатът щеше да се окаже добър или лош, като се имаше предвид колко далеч можеха да летят ангелите, но трябваше да е заета с нещо.

— Дмитрий организира вампирите и по-младите ангели в търсене на нещо подобно.

И, помисли си Елена, те щяха да проучат района по-бързо от нея, особено предвид факта, че не разполагаше с отправна точка в проследяването на миризмата. Но трябваше да прави нещо. Отмести поглед от непремигващите очи на Наазир. Вниманието й бе привлечено от нещо в далечината, което приличаше на игла. Сърцето й прескочи един удар.

— Колко добре познаваш Убежището?

— Много добре.

— Заведи ме в онази част, която е на Михаела. — Рафаел бе безмилостен, унижавайки я. Може би ангелът, пребил така брутално Ноел, бе изпълзял от дупката си… или може би Михаела бе решила да си върне и да удари в сърцето онези, които търсеха закрила от Рафаел.

— Оттук. — Наазир тръгна с вродената грация на същество, за което нощта е като дом.

Едва успяваше да крачи редом с него, а за Наазир тази скорост вероятно бе равнозначна на пълзене.

Няколко минути по-късно се озоваха на открита площ и той, преди да се обърне към нея, вдигна ръка, което вероятно бе някакъв сигнал.

— Домът на Михаела е много далеч, ако ще вървим пеша.

Елена усети как гърбът й се изпъна, когато Илиум се приземи на по-малко от три крачки от нея. На никого другиго, освен на Рафаел не позволяваше да я носи. Не само имаше проблем с доверието, но този акт бе нещо твърде интимно, постигаше се прекалена близост. Особено като се имаше предвид почти болезнената чувствителност на крилете й. Тази вечер обаче неохотата й бе породена от много по-прагматична причина.

— Ще отида пеша — каза. — Може да пропусна вампирската миризма по земята, ако не са го занесли, летейки, право в дома на Михаела.

Илиум протегна ръка.

— Ще бъде доста по-бързо, ако летиш до дома й, ако провериш около него и после се върнеш.

Знаеше, че е прав, затова потисна нежеланието си и отиде при него, усещайки как Наазир изчезва в мрака.

— Така ми се струва или Наазир е толкова опитомен, колкото и някой планински лъв?

— В сравнение с него лъвовете са кротки котенца. — Илиум обви кръста й с ръце, а тя го прегърна през врата, прибрала криле плътно до тялото си. Така щеше да я носи по-лесно, а и се скриваше невероятно чувствителната вътрешна извивка там, където крилете израстваха от гърба й.

— Натъртванията ти.

— Не ме изпускай само защото се тревожиш, че ме държиш прекалено здраво.

— Няма да те оставя да паднеш. — Интимен шепот в ухото й и той се издигна във въздуха.

— Известни като за последно слова — измърмори тя, вятърът отметна косата от лицето й и заплаши да прекъсне и дъха, и думите й.

— Разглезена си, Ели. Свикнала си да те носи архангел. — Прокрадна се под неколцина други ангели. Целта му беше група от елегантни сгради, построени върху относително равно място. Земята около тях бе осветена от стилни метални фенери, пътеките представляваха весела симфония от форма и предназначение.

— Има ли градини там долу? — запита и топлият дъх на Илиум погали бузата й, когато наведе глава, за да чуе въпроса й.

— Тя рядко идва тук, но градините й са известни в Убежището. Намира неща, които растат, а понякога дори цъфтят в студа.

Цъфтят.

В ума й започнаха да се редят картини: градината с дивите цветя, венчелистчетата по земята, попили кръвта, осакатените тела, смачкали цветята, но най-въздействащата от всички — залязващото слънце, отразявано от меча на Илиум, докато той реже крилете безмилостно и сръчно. Запита се дали онези ангели още лежат там, изоставени в мрака.

— Тя може да е наричана по много начини — жестока, злобна, егоистична — каза тихо Илиум, когато двамата се приземиха плавно на външната тераса на дома на Михаела, — но не мисля, че царицата на Константинопол ще навреди на дете.

— Не знаеш какъв беше изразът в очите й в павилиона. — Освободи се от ръцете на Илиум, като не се изненада да види Рафаел, който се появи пред затворената врата. В мига, в който се приземиха, долови миризмата му на кедър и лед, наситена с чувства и неочаквана.

— Здравей, Рейкър. — Трябваше да положи усилие, за да бъде учтива. Последния път, когато бе видяла любимия пазач на Михаела, той бе прикован към стената, сърцето му — набучено на крак от маса, преди това обаче се бе опитал да играе отвратителна игра с нея.

Рейкър я гледаше втренчено, както винаги, очите му бяха студенокръвни като на влечуго.

— На територията на моята господарка си. Не разполагаш със защита тук.

— Търся Сам — заяви Елена. — Илиум ми каза, че Михаела не би наранила дете, затова се надявам, че ще ни даде разрешение да претърсим района, в случай че вампирът е минал оттук.

— Господарката ми няма нужда от твоето одобрение.

Елена прокара ръка през косата си и се опита да говори спокойно, макар кръвта й да пулсираше от обзелата я безпомощна настоятелност.

— Виж — добави, — не съм тук, за да водя битка. А ако господарката ти е истински загрижена за детето, няма да е щастлива да разбере, че ни пречиш.

Рейкър не помръдна, очите му, досущ като тези на влечуго, не се откъсваха от нея.

Усещайки, че времето се изплъзва между пръстите й, се канеше да запита Илиум дали не може просто да полетят над района, та да види няма ли да улови някаква миризма във въздуха, когато Рейкър протегна ръка към бравата.

— Господарката ще ви разреши да огледате къщата.

Изненадана, Елена не се забави, последва веднага Рейкър, а Илиум бе по петите й. Домът на Михаела ти вземаше ума, още коридорът дори бе достоен да бъде удостоен с определението „произведение на изкуството“; плочките под краката им бяха абаносовочерни, прорязани с кварцови жилки, стените и от двете страни бяха изрисувани със сцени, които подтикваха ума ти да се рее. Елена не разбираше кой знае колко от изкуство, но дори тя разпозна художника.

— Микеланджело?

— Ако е бил той — прошепна Илиум, — забравил е всичко в мига, в който си е тръгнал. Нито един смъртен не бива да има и най-малка представа за Убежището.

И все пак, помисли си Елена, Сара знае за него. Сърцето й се сви. Наясно беше, че Рафаел е допуснал това заради нея, което бе много по-голяма стъпка, отколкото тя очакваше от архангела, когото бе срещнала на бруления от вятъра покрив на Ню Йорк.

— Някъде дълбоко в душата си той помни — рече и провери една стая, от която се излизаше в коридора.

Оказа се чиста. Долови миризмите на няколко други вампири, но нямаше дори и бегла следа от онази, която бе усетила в малката кухня, удавена в солта на майчините сълзи. Но едва сега започваха проучването. Елена вдигна поглед към извисяващата се централна част и постави длан на перилата.

— Трябва да се кача горе.

— Стой далеч от стаите на господарката.

— Чудесно. — Ако Михаела защитаваше вампира, не би било добре двамата с Илиум да нахълтат и да бъдат убити, преди да са измъкнали Сам от опасността. Трябваше само да открие и най-слабата следа от миризма.

Вторият етаж обаче се оказа също така чист и елегантен като първия, всяка скулптура бе поставена на правилното място, за да подчертае изискаността на къщата, а килимите под краката й бяха богато оцветени. Усети миризмата, докато прекосяваше онзи, близо до второто стълбище, обагрен в рубиненочервено и кремаво.

Портокали, потопени в шоколад.

Цялото й тяло се скова. Завъртя се на пета и се затича бързо по коридора, по който Рейкър не искаше да я пусне — инстинктът й бе взел връх над здравия разум. Бе родена за това, сетивата й бяха пригодени…

Една ръка около кръста й я придърпа към нечии твърди мускулести гърди, а крилете й направо пищяха от тежестта на усещането.

— Нищо не би се понравило на Рейкър повече от това да разполага с основателно извинение да те убие. — Гласът на Илиум. Зад лекия британски акцент се криеше стоманена нотка.

— Точно така. — Разтърси глава, за да проясни ума си, осъзнала изведнъж, че любимият вампир на Михаела е само на няколко сантиметра от нея. Беше му позволила да се приближи толкова, заслепена от непреодолимия импулс да следва миризмата, да върне детето. — Точно така.

Илиум не я пусна, докато не изблъска ръцете му и не направи крачка вляво, увеличавайки разстоянието между себе си и Рейкър.

— Рафаел?

— Сторено е. — Очи с неповторимия цвят на венецианско злато срещнаха нейните. — Той няма да се бави.

Елена трябваше да свие ръцете си в юмруци и да стисне зъби, за да се пребори с яростната нужда да проследи изчезващата миризма. Рейкър стоеше от другата страна на Илиум. Но очите му не се откъсваха от нея. Космите на тила й настръхнаха. Очевидно Михаела не бе отменила заповедта, която някога бе издала — да убие Елена.

— Тичаш при господаря си — каза вампирът без предупреждение. — Като дете.

— Рафаел е мой любовник, а не господар. — В мига, в който думите излязоха от устата й, се прокле, че се бе хванала на въдицата.

— Така ли мислиш? — запита той. Говореше тихо и напевно, присмехулно. — Наричат те малката му любимка.

Гърбът й се скова, думите му прекалено много напомняха онези, които Рафаел й бе казал, когато бе дошла в съзнание.

— В какво състояние е чантата, която господарката ти направи? — попита, напомняйки му, че някога Михаела бе одрала кожата на гърба му, а после го бе излекувала. — Все още ли се грижи подобаващо за нея?

— Възможно най-добре. — Тонът му не се промени и това бе най-страшното. Рейкър бе затънал толкова дълбоко в пропастта, че му харесваше. — Господарят ти идва.

Отказвайки да отвърне на подигравката, изчака Рафаел да застане до нея.

— Михаела не е доволна — бяха първите му думи.

— Това интересува ли те?

В дома й си, Елена. Тук важат правилата на гостоприемството.

Опита се да смекчи тона си, но бе трудно, защото сетивата й на ловец все по-силно я подканваха да действа.

— Подушвам вампира, който е похитил Сам. Миризмата води нататък.

— Проследи я. Михаела е бясна, но повече иска да види унижението ти.

В такъв случай ще бъде разочарована. Гризеше я мисълта, че жената архангел бе толкова сигурна в провала й, защото вампирът, отвлякъл Сам, е бил тук, без „ако“, без „но“. Тръпчивата миризма на портокал, сладостта на шоколада — не можеше да не я вкуси.

Бе толкова остра и наситена, че почти пропусна другата, скрита под нея.

На сняг, сипещ се над ябълки.