Налини Синг
Архангелска целувка (11)

10

Рафаел се приземи на външната тераса на базата на Елижа в Убежището. Знаеше, че Елена ще поиска да се срещне с Хана, но все още бе току-що родена безсмъртна, а той никога не би рискувал живота й предвид променливите настроения на ближните си — ангели и архангели. Не беше съвпадение, че и двамата — Елижа и Михаела — бяха решили да дойдат в Убежището по това време.

Ароматът на магнолии предшестваше появата на Хана на терасата.

— Рафаел. — Протегна и двете си ръце. — Мина толкова много време.

Той взе ръцете й в своите и я целуна по бузата.

— Повече от пет десетилетия. — Хана не напускаше често дома си в Южна Америка. — Добре ли си?

Когато кимна, абаносовата й кожа проблесна на следобедната светлина. Косата й — маса от черни къдрици, прошарени с жарава, която улавяше слънчевите лъчи.

— Дойдох да се срещна с твоята жена ловец.

— Изненадваш ме, Хана. — Отпусна ръце до тялото си, а тя се обърна с намерението да го въведе вътре. Засмя се — топъл и нежен смях.

— Елена ще бъде поласкана, когато разбере, че заради нея си излязла от дома си.

Хана отиде до малка, красиво изработена маса и взе бутилка, направена от най-деликатното стъкло.

— Вино?

— Благодаря. — Огледа стаята и във всичко — във всяка картина и всяка мебел — откри, че се бе докоснала артистичната ръка на Хана. — Пътуваш повече, отколкото е известно на хората.

Лека, тайна усмивка.

— Елижа скоро ще дойде. Пристигнахме не много отдавна.

— Благодаря ти. — Прие чашата със златиста течност, която му подаде. Меката топлина и светлина, които излъчваше, му напомниха за друго време и за друго място. Умираща жена ловец в прегръдките му, косата й като бял лист. И сърце, за което мислеше, че отдавна е мъртво, затуптяло отново в силна болка и страдание.

— Какъв вкус има? — запита Хана.

Рафаел поклати глава. Амброзия… онзи момент — беше неописуем… и съвършено личен.

След секунда Хана наведе глава в мълчаливо съгласие.

— Радвам се за теб, Рафаел.

Той срещна погледа й, зачака.

— Винаги съм мислил за теб като за приятел — рече тя тихо. — Знам, че ако останалите решат да нападнат Елижа в гръб, няма да си с тях.

— И откъде идва тази увереност?

— От сърцето, разбира се.

В този момент влезе Елижа. Косата му бе влажна.

— Рафаел. Не си довел твоята Елена?

Моята Елена.

Запита се какво би си помислила неговата жена ловец за начина, по който безсмъртните говореха за нея.

— Не и този път. — Може би един ден Елижа щеше да е единственият архангел, на когото би имал доверие. Но този ден не бе настъпил.

— Ела — предложи Хана — да се настаним. — Тя се обърна към Елижа и той разбра, че между тях се проведе някаква мълчалива комуникация, защото Хана сви устни, преди да седне.

— И така — подхвана Елижа, а партньорката му му наля вино с движения, които говореха за изисканост и зрялост, — чух, че Михаела ни е удостоила с присъствието си.

— Изглежда, че тези дни Убежището й е по вкуса.

Лека усмивка на лицето на другия архангел.

— Каза ли ти Хана за най-новата си картина? Необикновена е.

— Едва съм се захванала с нея — намеси се скромно Хана. — Тя почти сама се рисува.

Следващият половин час измина в лек разговор и макар да предполагаше какъв облик ще придобие срещата, Рафаел откри, че изпитва нетърпение. Не бе чувство, което познаваше — живял толкова дълго, той бе научил изкуството на търпението. Но после срещна ловец и всичко се промени. Накрая двамата с Елижа излязоха на терасата, а Хана дискретно се извини.

— Всичко ли й казваш? — запита Рафаел.

— Какъв личен въпрос. Не съм свикнал да задаваш такива.

— Елена ме попита какви са отношенията между ангелите. И открих, че знам много малко.

Елижа погледна към реката, която течеше далеч долу, извиваше се и ту влизаше, ту излизаше от различни процепи, станали дори още по-дълбоки през изминалите векове.

— Хана знае това, което знам и аз — отвърна накрая.

— Защо тогава не е тук с нас?

— Знае, защото ми е съпруга. Но няма желание да бъде въвлечена в делата на Десетимата. — Пауза. — Не разбираш, защото твоята жена ловец винаги е била тясно свързана с тях.

— Как е възможно някой със силата на Хана — а тя се бе увеличила значително след последната им среща — да бъде доволен, че остава в сянка?

— Хана няма вкус към политиката. — Елижа се обърна и погледна Рафаел, стиснал здраво челюсти. — Имам предвид онзи тип политика, когато някой ангел използва името ми, за да постигне целите си.

— Проява на арогантност, която ще доведе до грешка — отвърна Рафаел, повтаряйки нещо, което Елена му бе казала в онзи напрегнат момент, когато се бе държала за него толкова здраво, като че ли физически щеше да му попречи да падне в бездната. — Той търси слава. И сигурно е известен с това.

— Разбирам яростта ти, Рафаел — гневът на Елижа беше като жар, — но не можем да позволим това да отвлече вниманието ни от истинските проблеми.

— Чул си нещо. — Долавяше го в очите и гласа на другия архангел.

Елижа кимна.

— Говори се, че Леуан се кани открито да покаже своите Преродени на бала.

Рафаел се бе досетил. Последният доклад на Джейсън, получен, след като Преродените на Леуан бяха успели да го заврат в ъгъла и да издерат с нокти част от лицето му, свидетелстваше за ставащата все по-силна армия от мъртви, събудени отново за живот.

— Трябва да се приготвим за последиците, ако стане известна степента на еволюцията на Леуан.

— Светът ще потрепери — заяви Елижа. Тих глас в здрача. — И ще се научи да се страхува от нас малко повече.

— Което невинаги е недостатък. — Страхът възпираше смъртните от поемането на глупави рискове, от това да забравят, че безсмъртните винаги ще печелят битките.

Лицето на Елижа добиваше аристократични очертания на фона на оранжевите отблясъци на залязващото слънце, златистата му коса блестеше.

— Мислиш ли, че ще е така и в този случай?

— Смъртните са непредсказуеми — в състояние са да заклеймят Леуан като чудовище, а могат и да я нарекат богиня.

Елижа хвърли поглед зад себе си, тъй като се появи Хана и ги запита дали искат още вино.

— Рафаел?

Рафаел поклати глава.

— Благодаря, Хана.

— За мен е удоволствие.

— Част от мен се страхува — рече Елижа, след като съпругата му се скри вътре, — че накрая всички нас ни очаква онова, в което Леуан се превръща.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че нашите способности са пряко свързани с това кои сме. — Рафаел все още не разбираше собствения си нов неочаквано придобит талант — как се бе развил, от какво деяние или семе бе покълнал? — А ти никога не си отнемал първородните деца на което и да било семейство в селото просто за да покажеш силата си.

Беше очевидно, че Елижа е шокиран.

— Никога не съм знаел това за Леуан.

— Тя е била много стара, още когато двамата с теб сме се родили. — А Елижа бе с над три хиляди години по-възрастен от Рафаел. — Вършила е много неща, останали скрити в мъглата на времето.

— Откъде си научил в такъв случай?

Рафаел просто го погледна.

След малко Елижа кимна.

— Това, че не знаем, говори малко за нашата интелигентност. Какво е правела с децата, които е отнемала от родителите им?

— Някои очевидно е отгледала като свои смъртни домашни любимци — държала ги е живи, докато са я забавлявали. Други е давала на вампирите си за храна.

— Не мога да повярвам — каза Елижа. Лицето му изразяваше отвращение. — Децата не трябва да бъдат докосвани. Така гласи най-свещеният ни закон.

На ангелите рядко им се раждаха деца, толкова рядко. Всяко дете се смяташе за подарък, но…

— Някои сред нас вярват, че значение имат само децата на ангелите.

Костите под кожата на Елижа бяха побелели.

— А ти?

— Не. — Пауза, шокираща откровеност. — Заплашвал съм смъртни деца, за да обуздая родителите им. — Но независимо какви бяха провиненията на майките и бащите, никога не бе докосвал малките им.

— Правех същото през първата половина от живота си — призна Елижа. — Докато не осъзнах, че между заплахата и самото деяние има една крачка разстояние.

— Да. — Преди година, докато се намираше в хватката на Тишината — студено, нечовешко, безчувствено състояние, причинено от определено използване на силата, — заради завладелия го мрак Рафаел бе поставил на кантара живота на смъртно дете с лекотата, с която би претеглил чувал зърно. Това бе опетнило душата му. Престъпление, за което никога не бе потърсил прошка, защото нямаше такава за стореното. Никога повече обаче нямаше да използва дете за откуп. — Онзи, който открил зверствата, извършени от Леуан — каза, питайки се още веднъж в какво би се превърнал без Елена, — бил свидетел на неща, които правят нелепо всякакво съмнение.

„Видях телата.“ Гласът на Джейсън бе толкова напрегнат, сякаш всеки момент щеше да се пречупи. Племенната му татуировка изпъкваше ярко на черната кожа, която обикновено имаше здрав кафяв цвят. „Малки, съсухрени. Пази ги като сувенири.“ — „Как така са все още запазени?“ — „След като вампирите й им изпият кръвта и ги убият, тя ги изсушава.“ Тъмните очи на Джейсън срещнаха неговите. „В онази стая има и бебета, сир.“

Дори сега Рафаел не можеше да мисли за това, без да изпитва дълбоко отвращение. Съществуваха неща, които просто не трябваше да правиш.

— Ако Юръм бе останал жив — каза, говорейки за архангела, когото бе убил в нощта, в която бе вкусил амброзия, нощта, в която бе направил една смъртна своя, — можеше да тръгне по пътя на еволюцията на Леуан. Изкла целия град, дори бебетата в люлките им, защото обидили един от вампирите му.

— Ангелът, който се е опитал да счупи всички кости на Ноел — гневът на Елижа беше като хиляди стоманени остриета, — вече е поел по този път. Нямаме нужда от друг такъв сред Десетимата.

— Нямаме. — Защото, щом веднъж ангелът извършеше това, Десетимата щяха да се намесят, но не и ако въпросният ангел ограничеше зверствата си до собствената си територия, без да причинява проблеми в световен мащаб. Никой архангел нямаше да се натъкне на намеса в неговата или нейната сфера на власт.

— Видя ли някои от момичетата, които Каризмън е вкарал в леглото си?

— Прекалено млади. — Тази информация му бе поднесена от Венъм, вампира с кожа, която говореше за индиански произход, и който гладко се носеше в пустинната горещина, владееща територията на Каризмън. — Обаче той не преминава границата, отвъд която се изисква вътрешна намеса.

Каризмън внимаваше да не взима момичета под петнайсет, а извинението му беше, че е израснал във време, когато петнайсетгодишните били смятани за достатъчно възрастни да се омъжат. Само че девойчетата, които избираше, бяха винаги такива, които изглеждаха много, много по-млади от действителната си възраст. Имаше достатъчно безсмъртни — и смъртни, — които бяха съгласни с Каризмън, че архангелите могат да се отдават свободно на перверзиите си.

Елижа погледна Рафаел.

— Титус твърди, че Каризмън е взел и поругал момиче от неговата страна на границата.

— Държа ситуацията под око. Като че ли случаят ще прерасне в гранична война.

— Титус може и да има своите недостатъци, но по този въпрос съм съгласен с него. Ако Каризмън е нарушил териториалните граници, трябва да си плати. Няма да отговаря за престъпленията си в никой друг съд.

Рафаел одобри. Но дори Каризмън въпреки отвратителното си поведение не беше заплахата, която неумолимо се приближаваше.

— Не съм сигурен, че Леуан може да бъде спряна.

— Не може. — Елижа бе сериозен, устата му се бе превърнала в една тънка линия. — Дори да обединим силите си, не мисля, че ще успеем да сложим край на живота й. — Пое си дълбоко дъх. — Но избързваме. Може би ще бъде доволна да си играе със своите Преродени в собствения си двор.

— Вероятно. — А може би Леуан щеше да реши да даде свобода на армиите си, буквално да се превърне в олицетворение на полубогиня, каквато вече беше у дома си. Тази богиня обаче щеше да донесе само смърт, нейните Преродени щяха да се хранят с плътта на живите, докато тя ги гледа с усмивка и снизхождение.

 

 

Елена си помисли, че неизбежно през нощта ще я споходят сънища. Усещаше как миналото я дърпа с потопени в кръв ръце. Бореше се, риташе с крака, но то пак я влачеше по черния коридор, по извиващата се пътека, която баща й беше направил, полагайки камък по камък през едно мъгливо лято, и я въведе в светлата кухня, поддържана безупречно чиста от майка й.

 

 

Маргарите беше до плота.

— Bebe, защо седиш там? Ела, ще ти приготвя chocolat.

Елена усети, че долната й устна трепери, а краката й се колебаят.

— Мамо?

— Разбира се, кой друг може да е? — Смях, толкова познат, толкова великодушен. — Затвори вратата, преди студът да е влязъл.

Беше невъзможно да не се протегне назад и да не затвори вратата. Ръката й, както започваше ясно да вижда, беше на дете — малка, белязана с драскотините и раните на момиче, което предпочита да се катери по дърветата, вместо да играе с кукли. Обърна гръб ужасена, че чудото ще изчезне, силно изплашена, че чудовището ще я погледне в отговор.

Но очите й видяха лицето на Маргарите. Майка й коленичи пред нея и я погледна въпросително.

— Защо си толкова тъжна, azeztee? Хм? — Дългите пръсти прибраха косата й зад ушите.

Маргарите знаеше само няколко думи на марокански, бледи спомени, свързани с майката, която бе изгубила в детството си. Отзвукът на тези специални паметни мигове накара Елена да повярва.

— Мамо, толкова много ми липсваше.

Ръце, които милваха гърба й и я притискаха, докато сълзите не секнаха. Елена се застави да направи малка стъпка и да погледне надолу към обичното лице. Сега Маргарите бе тази, която изглеждаше тъжна, сребърните й очи бяха влажни от сълзи.

Сънят се разпадна, краищата му бяха кървави.

— Мамо, не.

— Ти винаги си била силната. — Целувка по челото. — Иска ми се да можех да те спася от онова, което се задава.

Елена гледаше трескаво, а стаята започна да се свива и по стените пропълзя кръв.

— Трябва да излезем навън! — Сграбчи майка си за ръката, опита се да я дръпне през прага.

Но Маргарите не искаше да я последва, на лицето й ясно бе изписано предупреждение, а кръвта капеше, докосвайки босите й ходила.

— Бъди готова, Ели. Още не е свършило.

— Мамо, навън! Ела навън!

— А, cherie, знаеш, че никога не напускам тази стая.

 

 

Рафаел люлееше своята жена ловец, а тя плачеше на гърдите му. Нейната уязвимост бе като нож в сърцето му. Не разполагаше с думи, които да облекчат мъката й, но шептеше името й, докато тя най-после не го видя и не го позна.

— Целуни ме, архангеле. — Накъсан шепот.

— Както желаеш, ловецо. — Зарови ръка в косата й, притисна устните си в нейните, завладя я. Все още не бе достатъчно силна, та да понесе дълбочината на зверската му жажда, но той можеше да я дари с търсеното забвение. Дори самоконтролът да му причинеше непоносима сексуална агония, която вече заплашваше да го доведе до лудост. Нямаше да я нарани, нямаше да вземе онова, което не бе готова да му даде.

Промени положението на тялото си в леглото, така че се притисна в нея по цялата дължина, позволи й да усети голямата тежест на собственическото му чувство.

— Кошмарите не упражняват никакви права над теб, Елена. Принадлежиш на мен.

Очи сякаш от течен живак проблеснаха в отговор, говорещи за развихрила се буря от чувства.

— Вземи ме, тогава.

— А може просто да те възбудя. — И го направи, докарвайки я до трескаво състояние с целувките си, с ръцете си, с безмилостния си копнеж да прогони кошмарите й.

Тялото й бе хлъзгаво под пръстите му, кожата й — влажна от пот, очите й — слепи от възбуда, когато най-после я бутна да легне по гръб.

— Рафаел! — Гръбнакът й се скова, когато непреодолимата вълна на удоволствието обзе тялото й, удоволствие още по-силно, защото й бе отказвано толкова дълго време.

Той усети собствената си кожа да гори, членът му пулсираше от необходимостта да влезе в нея. Накрая Рафаел стана единственото, което тя виждаше и разпознаваше. Стиснал зъби, зарови лице във врата й, бореше се да постигне контрол… и разбра, че животинското задоволство на тялото й я бе накарало да изгуби съзнание.