Налини Синг
Ангелска кръв (34)

34

Цялото й тяло застина.

— Не говори за това.

Рафаел знаеше фактите, но когато чу странната горчивина в гласа й, разбра, че фактите не му бяха говорили нищо.

— Бет не е подходяща — каза той, вместо да започва словесен дуел с нея.

— Сигурен ли си?

— Да. — Трябваше да научи защо не е подходяща, понеже… разбира се, Елена щеше да иска да знае.

— О, мамка му! — Тя прокара ръка по лицето си. — Той е идиот, но я обича.

— Но повече обича безсмъртието си. — Това бяха думите на вековния опит. — Така е, нали? Можеше да изчака, докато и тя бъде одобрена.

Елена го изгледа с неразгадаемо изражение.

— Вярваш ли, че на този свят е останало нещо добро? — попита тя.

— Ако успеем да убием Юръм, може би ще повярвам, че злото невинаги побеждава. — Може би, но малко вероятно, защото Рафаел бе виждал толкова много зло, толкова жестокост, отдавна не вярваше в приказките, които успокояваха смъртните по време на краткия им престой на този свят. Един миг като проблясването на светулка в мрака.

Елена поклати глава и тръгна към къщата на Михаела.

— Умирам от глад.

— Пробяга много голямо разстояние, затова — каза Рафаел и се свърза с Монтгомъри да му каже да приготви закуска като за ловец.

— Какво става, ако не се нахраниш? — Още един въпрос, който никой не му бе задавал от повече от хиляда години.

— Избледнявам.

— В смисъл че силите ти отслабват? — Тя се наведе, зарови пръсти в земята, помириса ги. — Помислих, че съм надушила нещо, но явно съм сгрешила.

— Не, избледнявам. Буквално. Ставам като дух. Храната подсилва физическата ни форма.

— Тогава защо другите ангели не гладуват… знаеш… за да станат невидими?

— Избледняването не води до Величието, просто ни… отмива. Освен това липсата на храна отслабва силите ни. Това не бива да се случва.

— Значи, ако искам да се преборя с някой ангел, трябва да го подложа на глад?

— Само ако планираш да го задържиш през следващите петдесет години. — Наблюдаваше лицето й — първо шок и после концентрация. — Гладът е относително понятие. За разлика от вампирите ангелите трудно избледняват.

— Вампирите не избледняват, те се сгърчват — каза тя и после се сепна, сякаш се сети нещо. — И колкото по-стари стават, толкова повече се сгърчват, ако не се хранят. — Тя спря насред ливадата и погледна към прозореца на Михаела. — Може би концепцията за глад не е кой знае колко различна.

— Да. — Рафаел проследи очите й и си спомни как вчера погледна нагоре точно от тази точка на поляната. — Усещаш ли го?

— Да. — Тя захапа устната си и се обърна назад към мястото, от което бяха дошли, после пак погледна към прозореца. — Нещо не е наред.

— Прекалено е тихо. Къде е охраната? — Рафаел се огледа. Търсеше крилете на Юръм. — Не може да е пристигнал много преди нас. Когато е усетил, че сме по петите му, той буквално е захвърлил Джерълдин.

Елена го погледна с присвити очи.

— Какво е мислил да прави с нея? Да я превърне в произведение на изкуството, за да могат хората, които я намерят, да му се възхищават?

— Да.

— Връзва се с логиката му. Можеш ли да прелетиш догоре?

Той събра криле, махна и полетя. Това беше свобода, която винаги бе вземал за даденост… докато не видя жаждата за полет в очите на Елена.

Нищо отвън, каза й. Сега беше така лесно да комуникира с нея без думи.

Влизам — отговори тя.

Това беше необичайно… изумително лесният начин, с който тя говореше с него. Тази ментална връзка беше впечатляващо лесна. Той беше наясно, че Елена си мисли, че казва думите на глас и че той влиза в съзнанието й, за да й предаде мислите си, но това не беше съвсем вярно. Тя някак инстинктивно знаеше как да прицели мислите си, за да не се загубят в пространството и в кашата на активно действащото й съзнание.

Освен това можеше да го блокира, когато си пожелае. Болеше я глава, но умееше да го прави. Арогантната част от природата му не беше много доволна от това обстоятелство, но архангелът в него истински се забавляваше, беше му интересно.

Той се пусна по вятъра и кацна зад нея.

— Няма да влизаш сама.

Нито един смъртен не можеше да победи Юръм. Тя не се възпротиви. Погледът й беше фокусиран, поглед на ловец, който би се възползвал от уменията на Рафаел, за да си свърши работата.

Елена кимна и рязко тръгна към къщата, но вместо да влезе през главния вход, тя отвори плъзгащите се прозорци.

— Давя се в миризмата му — прошепна тя. — Тук е.

Рафаел сложи длан на гърба й.

— Аз влизам пръв.

— Не е време да се правиш на мъжкар.

— Може да е само капан. Ти си смъртна. — Той влезе, огледа стаята, която се оказа библиотеката на Михаела, и я подкани. — Ела.

Тя тихо го последва.

— Вътре миризмата е по-дълбока.

Той отвори вратите на библиотеката и излезе в коридора. Райкър беше закован за стената с крака на един стол, забит в гърлото му. Вампирът беше все още жив, но в безсъзнание. От удара в главата кръвта бе шурнала по слепоочията му.

— Исусе — прошепна Елена. — Доста тежка седмица за него. Да го оставим ли?

— Няма да започне да се възстановява, докато не извадим дървото.

— Да вървим тогава. Не мога да се справя едновременно с повече от един психопат. Един по един.

Тя посочи с брадичка вляво и той тръгна натам. Никак не се изненада, когато намери още един от охранителите на Михаела, който й се беше доказал като верен още от времето, когато Михаела и Каризмън бяха любовници. Главата на вампира висеше… под неправилен ъгъл. И това вече беше завинаги.

— Мъртъв е — каза Рафаел.

— Счупен врат?

— Не, обезглавяване. — Той й показа как главата се държи само за няколко сухожилия. — И изтръгнато сърце. Не е било планирано. Направил го е само за да му се махне от пътя.

Рафаел сложи крак на първото стъпало.

— Не. — Елена посочи в другата посока. — По-навътре.

Писък разцепи въздуха. Той едва я задържа да не хукне напред.

— Точно това иска Юръм — каза й той, избута я зад себе си и тръгна в посока към звука.

Юръм беше майстор на стратегиите. Със сигурност беше разбрал, че Елена е основното им оръжие. Ако я убиеше, нищо нямаше да го спре и Кръгът на Десетимата оставаше напълно безпомощен. Имаше и други ловци, но нито един не притежаваше дара на Елена. И ако Юръм не бъдеше обезвреден няколкостотин години след деволюцията си, щеше да натрупа такава сила, че един ден щеше да управлява света. Свят, удавен в кръв.

Елена подръпна крилото му и той се обърна да я предупреди да не пречи на концентрацията му. Можеше да се окаже фатално. Но тя не гледаше в него, а сочеше нагоре. Той кимна. Вече знаеше.

Домът на Михаела имаше високи тавани и беше открит, каквито бяха домовете на повечето ангели. Всекидневната й представляваше самото ядро на къщата. Юръм нямаше да чака долу, а горе.

Това не беше в полза на Рафаел. Къщата беше ремонтирана малко или много като жилище на смъртен, а не съвсем като за архангел. Трябваше да мине през вратата. Елена пак го подръпна и той наведе ухо към устните й.

— Нека вляза първа, да му отвлека вниманието. Не е задължително да ме убива. Ти ще влезеш веднага след мен.

Ако някой му беше представил този сценарий, преди да срещне Елена, отговорът му щеше да последва веднага. Да, пратете първо ловеца да му отвлече вниманието. И ако ловецът бъдеше убит, цената щеше да е прекалено незначителна за спечелването на тази война. Но сега той я познаваше. Сега вече я бе имал, сега тя принадлежеше на него. Очите й се свиха, сякаш можеше да прочете мислите му.

— Влез, но не изправена. Той ще се цели в главата. Претърколи се.

— Със сигурност е там. Миризмата му тежи в кръвта ми — каза тя.

И после вече вървеше към вратата.

Следващите няколко секунди минаха с нечовешка скорост. Елена се търкулна в стаята, от стената паднаха парчета, бесен рев. Ето че Рафаел вече беше вътре и гледаше как Юръм е насочил цялата си зверска енергия срещу Елена.

Рафаел се изстреля нагоре, събрал на свой ред цялата си енергия. Ето защо бяха решили именно той да води това преследване. Само четирима в Кръга можеха да създават енергийни светкавици. Този дар идваше с времето, но при условие че е бил предварително заложен.

За разлика от стаята на Тишината енергията не трябваше да идва отвътре. Когато се издигаше, той събираше сила от енергийни източници. Осветлението даваше накъсо.

Първата светкавица се изстреля в Юръм още преди Кървавият ангел да е разбрал, че Рафаел е в стаята. Светкавицата го удари в средата на гърдите и го залепи за стената.

Но Юръм ненапразно беше архангел. Той веднага запрати черна топка с горещ червен пламък. Рафаел успя да я избегне. Ако беше ударила крилото му, падаше. Ангелският огън беше нещо, което наистина можеше сериозно да увреди един безсмъртен.

Елена, бъркам ли, или вече си се въоръжила с онзи пистолет, с който простреля мен?

Още една размяна на огън. Дупки в стените. Прах във въздуха.

Докато се биеха, Рафаел се опита да види Юръм, да види чудовището.

Но архангелът изглеждаше както винаги. Кучешките му зъби бяха скрити. Една прелитаща огнена топка ужили крилото на Рафаел. Той се опита да не мисли за болката в нервното окончание и отвърна на огъня. Уцели горния край на крилото на Юръм.

И тогава чудовището се появи. Оголени зъби, кървавочервени очи, огън в ръцете му.

Кръвта го беше направила много по-силен. И много луд.

Това беше изкушението, това беше лудостта.

Рафаел не бе млад и не позволи да го притиснат в ъгъла. Той падна ниско долу в последната секунда и ангелският огън на Юръм удари стената зад него, като я събори. И тогава Рафаел пак изстреля светкавицата си.

Нещо гръмна, Юръм се залюля и Рафаел видя разкъсаното му в долния край крило. Той удари пак в нараненото място и предизвика огромно поражение, но Юръм вече се движеше. Успя да избегне втория удар на Рафаел и излетя през дупката, отворила се от битката им.

Рафаел полетя след него. Можеше да го събори, докато бе още толкова слаб, но точно тогава се блъсна в някакво летящо тяло. Той се спусна надолу, хвана тялото и кацна меко на относително чистото пространство на пода.

Михаела.

Сърцето на женския архангел липсваше. На негово място — огнена топка.

Без да се замисля, той пъхна ръката си, обвита със син огън, и извади червената унищожителна топка. Сърцето на Михаела веднага започна да бие и да се възстановява пред очите му.

— Елена!

— Тук съм. — Тя докосна ръката му, а в очите й имаше истински ужас, докато гледаше разтворения гръден кош на Михаела. — Как…

Рафаел остави Михаела където си беше, уви ръка около кръста й и излетя нагоре.

— Следвай го.

Тя разбра, кимна и се хвана здраво за него. Когато стигнаха до мястото, откъдето Юръм бе излетял, тя посочи нагоре и напред към Манхатън. Рафаел беше убеден в бързината си, но Юръм имаше секунди преднина. Освен това Рафаел беше ранен и носеше още някого със себе си. Но пък и Юръм беше ранен.

Бяха близо, толкова близо до него. Докато стигнаха до канала „Линкълн“. Водите на реката се полюшваха под тях, но Елена не намираше никаква следа от Юръм. Никаква миризма. Рафаел ги спусна над водата, почти плискаше в лицата им, но Елена поклати глава.

— Той знае за водата. Или се е потопил, или лети много ниско над нея, за да удави всяка миризма.

Рафаел мина няколко пъти по самата повърхност на реката около мястото, където бяха загубили следата.

— Нищо. Мамка му, нищо!

Той тихичко изпсува наум и полетя към дома на Михаела през небе, натежало от облаци. Свърза се с Дмитрий да организира отцепването на района от двете страни на Хъдсън, а също и да изпрати хора да търсят и да охраняват. Шансовете да намерят нещо бяха ужасно малки. Юръм щеше да остане невидим за много кратко време, защото бързо щеше да намери място да се скрие.

За един архангел, макар и ранен, това беше детска игра.

Михаела беше все още там, където я бяха оставили, но сега сърцето й биеше, истинска пулсираща реалност в разпорения й гръден кош. Очите й бяха отворени, пълни с ужас, който Рафаел никога не бе очаквал да види. Михаела беше стара, много стара и бе преживяла ужасно много. Би следвало да е овладяла концепцията за страха.

— Той е луд — каза тя, когато той клекна до нея и взе ръката й. От устата й излизаха кървави мехурчета. — Нищо не е останало от мъжа, който беше.

Рафаел забеляза как Елена тихичко отстъпва назад, за да им даде време да останат насаме. Михаела щеше да я убие при първия удобен случай и въпреки това тя изпитваше състрадание към архангела? Колко човешко. Колко хуманно? Такава беше Елена.

— Ще се върне за теб — каза Рафаел. Убийството на друг ангел беше последната граница, импулс, срещу който Родените от кръвта не можеха да се борят. И когато съзнанието им се фиксираше върху някого, интересът им никога не можеше да бъде пренасочен към другиго.

— Той каза… — Михаела се закашля. Сърцето й все още се виждаше през вече затварящата се дупка в гърдите. — Каза, че аз съм единственото нещо, което го свързва със старото му съществуване. И когато умра, той ще е свободен да се издига. Да се издига до какво?

— Смърт, смърт без край — каза Рафаел и продължи да държи ръката й.

Михаела беше кобра, но нужна кобра. Ако я загубеха, балансът в Кръга щеше да замине по дяволите. Можеха да намерят кой да поеме ролята на Юръм, но втори човек за позицията на Михаела?

— Къде беше, когато Юръм дойде?

— Първия път извади сърцето ми и хукна след охраната ми. Почти бях заздравяла, когато той го извади за втори път и ме остави в безсъзнание на покрива. Заздравях достатъчно, за да летя… — пак се закашля, но вече нямаше кръв — когато той сложи огъня в гърдите ми. Нямаше време да го пръсне в мен.

И двамата знаеха, че ако бе успял да пръсне огъня, Михаела щеше да загине в агония. Пълна окончателна смърт.

— Тръгвай — каза тя. — Трябва да се възстановиш преди него.

Рафаел кимна. Знаеше, че ще може да функционира още няколко минути.

— Видях един от охраната ти в коридора. Райкър е намушкан в библиотеката с крака на стол. Къде са другите?

— Мъртви. Всички са мъртви — каза тя и вдигна ръката си да посочи. — На тавана.

Кървав диамант грееше на пръста й.

— Ще уредя силна охрана.

Този път тя не спори с него.

— И няма да ме поканиш в дома си?

Определено започваше да се съвзема, вече бе заровила ужаса си, което безсмъртните се научиха да правят преди толкова много време.

Той я погледна и рече:

— Трябва да останеш тук като примамка.

Страхът се впримчи в краищата на ирисите й.

— Няма да се върне тази вечер, нали?

— Не, Михаела, няма да се върне. Ранен е лошо. Кажи им да оправят къщата, докато Юръм все още не може да мърда много. — Рафаел погледна голямата дупка, където преди имаше стена. — Поне доколкото можеш. Ще ти изпратя и някои от моите ангели за охрана.

Михаела седна, без да си прави усилието да прикрива голите си гърди. Тялото беше нейното оръжие. И тя никога не се колебаеше да го ползва. Но точно сега очевидно не мислеше за това.

— Няма ли да се отрази на статута ми. Да служа за примамка? — В този момент тя беше само един архангел, който знаеше, че Юръм трябва да умре.

— Той не се интересува от другите архангели. И ти го знаеше много по-добре от всички.

Тя вдигна поглед. Искрица истинска болка.

— Обичах го, знаеш ли. Доколкото може да обича един архангел.

Той я остави да си помисли по въпроса какво й беше причинило безсмъртието и отиде да намери Елена. Тя го чакаше отпред на края на полянката, където започваше гората. Очите й веднага отскочиха към крилете му.

— Повредил те е. — Гневен шепот.

— Аз го ударих по-лошо.

— Копелето се измъкна. — Тя изрита листата и тръгна. — Как е Нейно Величество Кучката?

— Жива.

— Жалко — думата й прозвуча като натопена в сода каустик, но той веднага си спомни състраданието в очите на Елена. Хвана я за ръката.

— Никога не изпитвай съчувствие към Михаела. Ще използва слабостта ти, за да те убие.

— И въпреки това ти спаси живота й.

Той плъзна длан до лакътя й.

— Тя е нужна. Колкото и да ти се струва невероятно, тя е по-човечна от Леуан и Каризмън.

Елена не каза нищо. Излязоха от гората и влязоха в дома му.

Монтгомъри чакаше. Ужасът му, когато видя крилото на Рафаел, бе сведен до следното:

— Сир? Лечителите?

— Няма да се наложи. — Когато вампирът продължи да кърши ръце, Рафаел сложи своята ръка на рамото му и каза: — Без паника. Ще заздравее до падането на нощта.

Монтгомъри си отдъхна.

— Да поднеса ли храната? Вече е почти обед.

— Да. — Монтгомъри се отдалечи и Рафаел се обърна към Елена: — Ще се наложи да си вземем още една вана заедно. — Джерълдин и Михаела бяха оставили кръвта си навсякъде по тялото му, да не говорим за собствената му кръв от раните.

Тя докосна изподраните си бузи и сгърчи лице от болка.

— Само душ за мен. Ако вляза във ваната, имам чувството, че кожата ми ще се отлепи. — Погледна дрехите си. — Мамка му, не си донесох повече чисти дрехи.

Рафаел точно се канеше да отговори, когато чу звук от приближаващи криле.

Ангел, който искаше да бъде чут.

Когато вдигна поглед, видя Джейсън. Ангелът кимна почтително с глава. Косата му беше вързана на опашка.

— Сир, имаме проблем.