Налини Синг
Ангелска кръв (22)

22

Нито една жена на света не би могла да устои на сексуалния пожар, който излъчваше тялото на Рафаел в този момент.

— Това ли е идеята ти за презареждане? — промълви тя и леко захапа устната си. Ръцете му се плъзнаха около тялото й.

— Сексът и силата винаги са били свързани, Елена.

И после я целуна.

Нозете й я изправиха на връхчетата на пръстите в опита й да се доближи до него. Ръцете му я притиснаха към гърдите му, почти смазвайки я, крилете му блокираха целия свят извън тях двамата. Тя се държеше с все сила за него и се опитваше да не се удави под натиска на удоволствието. Еротичният афродизиак в ангелския прах потъваше през порите й, през всеки милиметър оголена кожа, разтърсваше тялото й и се събираше в гореща пулсираща сладка болка между бедрата й, а после се носеше из тялото й като втечнена жега. Гърдите я боляха, зърната и устните й копнееха за него.

— Какво става с енергийния генератор? Работи ли? — попита задъхано тя, когато той й позволи да си поеме дъх.

Очите му все още бяха тъмни, но в тях сега се виждаха искри от наелектризирано синьо.

— Изключително добре.

Отговорът й се изгуби в следващата му забързана, почти яростна целувка. Под дланите й гърдите му бяха твърди, горещи, изваяни. Искаше да ги гали, да усеща формата им, да ги вкуси. Плъзна ръка нагоре към яката на ризата му, после под нея и я остави да лежи на рамото му. Той реагира мигновено — сграбчи я за дупето, вдигна я и притисна пулсиращата си ерекция между бедрата й.

В този момент в него нямаше нищо далечно, нищо ангелско. Той беше самият секс, изкусителен, изумително красив мъж. Силен, толкова красота имаше в силата му, че я караше да се чувства женствена до самото си ядро. За първи път в живота й не се налагаше да озаптява и контролира силата на ловеца, с която бе родена. Този факт за силата на родените, а не на тренираните ловци беше малко известен. Те бяха по-силни от обикновен човек и можеха да оцелеят след крайно неприятна среща с някой ядосан вампир.

— Добре — беше единствената му реакция, когато тя уви краката си около кръста му. Той все така я държеше, като че ли тя нямаше тегло, а начинът, по който я носеше в безтегловност, беше почти толкова еротичен, колкото и движенията на ръката му, плъзгаща се по формите й — силна и уверена ръка.

— Целуваш се доста добре за мъж с криле — прошепна тя в интимната извивка на устните му.

Истината? Истината беше, че с тази целувка имаше опасност да я накара да си изгуби ума.

— А твоята уста пак ще ти навлече неприятности. — Той мушна ръка под тениската й. Разпери силните си пръсти по гръбнака й и там започнаха да минават електрошокове, а след тях оставаха локални пожари. — Чувстваш ли се притисната? Насилена.

— Да, крайно притисната. — Но това също не беше вярно. Рафаел бе казал истината за ангелския прах — имаше вкус на секс, но не се бе отразил на съзнанието й… ако не броим страстта, която се стрелкаше и разнасяше из цялата й система.

Той продължи да я държи във въздуха за дупето само с една ръка, а другата усука около тялото й и обгърна гърдата й. Тялото й реагира като поразено от мощна електрическа вълна.

— Не си губиш времето — каза тя, прекъсвайки целувката, за да си поеме дъх.

— Смъртните имате кратък живот. Трябва да се възползвам от теб, докато все още мога. — Опипа зърното й през сутиена.

— Не е смешно. О…! — Тялото й се притисна към ръцете му.

Не можеше да се начуди на себе си. Никога, никога досега не се бе поддала на изкушението на вампирите, а се срещаше с тях толкова често! Тези, които бяха над стогодишни, бяха не само красиви. Те бяха умни и забавни и знаеха точно как да задоволят любовницата или любовника си. Дмитрий беше перфектният пример. И все пак бе устояла на изкушението, защото въпреки изумителното привличане и съблазън, които излъчваха, те бяха почти безсмъртни, с други думи, тя би била само леко мимолетно увлечение. А и прекалено дълго се бе борила за правото си да живее, за да снижи стойността на живота си до безценица. Но ето че се оказа с крака, увити около архангел.

— Колко дълго играеш с играчките си?

Дланта му стисна гърдата й.

— Докато ме забавляват.

Отговорът му вероятно би удавил сексуалното напрежение между тях, но тези негови очи, тези полудели от глад и страст очи… Никога не беше виждала нищо подобно. Никога в целия си живот.

— Нямам намерение да те забавлявам.

Той моделираше чувствителната й кожа между пръстите си като майстор с глина в ръката.

— Тогава това ще приключи много бързо. — Но тонът му казваше съвсем друго. — Сега си отвори устата.

И тя направи точно така — отвори я да му каже да спре да й заповядва, но той се възползва и веднага плъзна език в нея. Помете я, оплете сетивата й с една мощна вълна от мъжки глад и екзотичен еротичен вкус на ангелски прах. Тя заби нокти в гърба му. С всяка своя клетка поглъщаше величието на мускулите му под допира й. Устните му се отделиха от нейните и се плъзнаха да прокарат гореща пътечка към шията й. Захапваше я леко със зъби, оставяше следи.

— Много би ми се искало, Елена… да те чукам.

Тя засмука глътка хладен въздух през зъбите си и зарови лице във врата му. Съзнанието й беше долу, върху дланта му, която масажираше гръдта й.

— Какво романтично предложение!

Крилете му погалиха гърба й, докато ги затваряше около нея.

— Предпочиташ украсени с цветя думи, ода и възхвала на красотата ти?

Тя се засмя, облиза кожата му и пое с пълни дробове жестоката, несравнима и единствена по рода си есенция на мускус, която сякаш идваше дълбоко изпод кожата му. Идеята Рафаел да й прави серенада и да й рецитира стихове във възхвала беше смешна.

— Не. Честността е това, което има значение за мен. — Особено когато тази честност беше захаросана с истински сексуален огън, с тъмна, мрачна топлина, фокусирана единствено и само върху нея.

— Добре — каза той и започна да се движи.

— Спри. — Изненада не само себе си, но и него и той веднага я пусна.

В секундата, в която краката й докоснаха пода, тя се отблъсна от гърдите му… само за да се хване пак за тях, та да се задържи на разтрепераните си нозе. Огъваха се и се подкосяваха. Той сложи ръка на кръста й, за да я стабилизира.

— Никога не съм предполагал, че умееш да дразниш сексуалността на един мъж.

— Също така не съм и лесна за управление и контролиране. — Тя избърса устните си с опакото на ръката си и се запита дали има ангелски прах по цялото лице. — Не забравяй, че прекарах една пълна нощ, вързана за стол.

— Искаш да кажеш, че така резултатът е изравнен? — попита той и прибра крилете си зад гърба.

Рязко зейналото разстояние между тях я накара да разбере колко близо е била до ръба на покрива. Тя направи няколко предпазливи крачки напред и кимна.

— Не си ли съгласен?

Очи с цвета на най-дълбоките океански води.

Пламтяха с тих огън.

— Независимо дали съм съгласен или не, добре стана, че ни спря навреме. Имаме да обсъждаме нещо.

— Какво?

— Скоро ще дойде часът да заработиш чека си.

Страх и вълнение избухнаха във вените й.

— Имаш новини за Юръм?

— В известен смисъл. — Лицето му беше почти аскетско. Всички следи от чувственост бавно започнаха да се отмиват и на тяхно място Елена виждаше нещо, което нито един смъртен нямаше да притежава и не можеше да притежава. — Първо ще се нахраним и после ще говорим за кръв.

— Не искам да ям.

— Ще ядеш — тонът му беше категоричен, краен, нетърпящ възражение. — Няма да допусна да бъда обвинен, че не се държа добре с ловеца си.

— Си? Смени това местоимение, ако обичаш. Не съм твоя.

— Наистина ли? — Устните му се извиха леко, но това не беше усмивка, не беше дори зачатък на усмивка. — Но по кожата си носиш моите следи.

Тя се опита да изтрие ръцете си, но проклетото нещо явно се лепеше и не падаше.

— Ще го измия.

— Вероятно.

— В твой интерес е да се измие, защото един блестящ в тъмното ловец няма да се впише съвсем добре в ролята. Не мислиш ли?

Тези дълбоки сини очи грейнаха с истинско удоволствие.

— Мога да те оближа. — Жаравата ниско в тялото й пламна отново с опустошителни пламъци. Топеше я отвътре навън.

— Не, благодаря. — Да, моля!, пищеше тялото й. — Така или иначе трябва да се изкъпя.

Сериозното изражение на лицето му пак се смени за секунди — чувственост в най-пречистена форма.

— Ще измия гърба ти.

— Един архангел, паднал до положение да мие гърба на един ловец? — попита с недоумение тя.

— Но за това ще има цена, разбира се.

— Разбира се.

Тогава той рязко повдигна брадичка и каза съвсем изненадващо:

— Страхувам се, че трябва да отложим тази дискусия за по-късно.

Тя обърна глава в посоката, в която гледаше Рафаел, но не видя нищо, освен божествени ясносини небеса.

— Кой е там този път?

— Никой. — Арогантността се бе върнала. С пълна сила. После плесна с криле и въздухът изчезна от гърдите й. Толкова красиво същество не биваше да съществува.

Това беше невъзможно.

Той беше невъзможен.

Аз съм красив само за теб, Елена.

Този път не му каза да се махне от главата й. Тя сама го изрита. Той премигна бързо, но лицето му стана безизразно.

— Реших, че само си въобразявам за този твой малък трик.

— Явно си грешал.

Горда от малката си победа, тя се усмихваше толкова широко, че в един миг се замисли дали лицето й няма да се сцепи. По дяволите, ако наистина можеше да го прави… Но после логиката я свали на земята. Всеки път, когато го изриташе от главата си, следваше ужасно главоболие, така че беше най-добре да престане да се държи глупаво и да запази тази си способност за времето, когато наистина щеше да има нужда от нея.

— Логиката е гадно нещо — каза той и устните му се извиха, но този път в усмивката му имаше ехо от жестокост, което й напомняше, че пред нея стои не само Рафаел, а архангелът на Ню Йорк, мъжът, който я беше държал надвесена над мрачната бездна и който бе нашепвал в ухото й с гласа на смъртта.

— Храни се — каза той. — Ще се върна след малко и ще се присъединя към теб.

Пак това коварно усещане за дежа вю. Тя остана на мястото си до ръба на сградата, макар и да усещаше как стомахът й пада в бездната под нея. Но после очите й го проследиха — крилете му пореха въздуха нагоре, завихряха вятъра, който се върна при нея и я удари през лицето. Беше така изкушаващо да остане там и да го гледа, но реши да се обърне, да се върне на масата и да престане да ходи по тънкия напукващ се лед на живота.

Рафаел я искаше. Но това беше нещо съвсем различно от задълженията му като архангел на Ню Йорк — факт, който не биваше да забравя. Не биваше да забравя също, че дори и да намери Юръм, шансовете й за живот бяха много малки. Причината беше проста — тя вече знаеше прекалено много. А все още не бе успяла дори да завърти разговора към темата за клетвата. Онази клетва, която беше решила да принуди Рафаел да й даде.

По дяволите!

Елена тръгна с едри крачки към масата, но пак се поколеба. Дали да остане, или да върви направо към асансьорната шахта? Може би щеше да се справи с всичко, което й се изпречи на пътя от асансьора към изхода, но знаеше много добре, че нямаше да може да се справи с един архангел.

Първото нещо, което направи, бе да вземе ножа и да го напъха в ботуша си. Беше от онези ножове, които могат да режат бекон и нищо повече, но все пак можеше и да й послужи. И после се нахрани. Храната беше гориво, а ако й предстоеше да ходи на лов, трябваше да има много енергия. Адреналинът пулсираше във вените й, примесен с леденото ухапване на страха, но това само подхранваше вълнението й. Тя беше роден ловец — такава беше създадена, за това бе създадена. Да преследва и залавя.

Инстинктите й се разбудиха, сетивата й се изопнаха и веднага след това чу лек шум зад гърба си.

— Наобикаляш ли ме, Дмитрий?

— Къде е Рафаел?

Учудена от резкия му тон, тя се обърна и го проследи с поглед, докато вървеше към масата. Нямаше и следа от елегантната му сексуалност, всичко, което прикриваше истината за това, което се крие под външността му, бе изчезнало. Тя погледна красивото му лице и разбра, че този мъж беше виждал как царе падат, как други се възкачват. Дмитрий бе носил сабя, беше се бил с меч, помисли си тя. Със сигурност той принадлежеше повече на някоя отминала епоха, когато хората са били жестоки по различен начин, когато смъртта и кръвта са били ежедневие в живота на всекиго, и имаше съвсем малко общо с цивилизацията, която го бе облякла в перфектно ушито сиво сако.

— Има среща — отговори тя и посочи нагоре към небето.

Дмитрий не проследи ръката й, както биха направили повечето хора. Просто я гледаше напрегнато, с такъв интензитет в очите, който би изплашил всекиго. И може би и тя трябваше да се страхува?

— Какво? — попита Елена.

— Какво виждаш, ловецо на Гилдията? — Гласът му беше дълбок, нашепващ за неща, които трябваше да останат невидени от никого, за ужас, за страх, заключен в клетката на нощта.

— Виждам теб с меч в ръка — отвърна откровено тя.

Лицето му остана спокойно, като желязна маска. Непробиваемо.

— Аз все още танцувам с меча. Заповядай да ме погледаш някой път.

Тя точно си вземаше един мъфин от кошничката на масата, когато ръката й застина във въздуха.

— Рафаел променил ли е заповедта си да не ме докосваш?

Колко глупаво беше решила, че не е променил нищо, че е в пълна безопасност.

Глупачка! Истинска глупачка!

— Не. — Вятърът повдигна кичурите му, но веднага щом бризът се успокои, те паднаха подредени и гладки, такива, каквито си бяха преди секунди. — Но след като така или иначе скоро ще си мъртва, искам да те вкуся, преди да е станало прекалено късно.

— Благодаря за това подхранване на самочувствието и за увереността, която имаш в мен. — Тя захапа кроасана с мрачен смях. Едно беше сама да си казва, че перспективата й е да умре скоро, но съвсем друго беше да го чуе от нечия друга уста. — Но предлагам да се придържаш към блондинките си. Кръвта на ловеца може да се окаже доста силна и остра за небцето ти.

— Блондинките идват прекалено лесно в ръцете ми.

— Използваш ли някои от вампирските си способности, за да привлечеш жените?

Той се засмя. Беше не смях, а ехо от звук, в който не бе останала и частица от онази сексуална топлина, с която бе свикнала да го асоциира. Този звук говореше за хиляди „вчера“ и една вечност от „утре“.

— Ако прелъстяването е умение, тогава да. Имал съм на разположение векове, да усъвършенствам това, което един смъртен мъж трябва да направи за няколко кратки години.

Тя си спомни екстаза на лицето на блондинката, сексуалния глад в очите на Дмитрий, но тогава той не гледаше в блондинката, а в нея.

— Обичал ли си?

Въздухът сякаш спря да се движи. Вампирът до масата я гледаше, без да мигне.

— Разбирам защо интригуваш Рафаел. Имаш прекалено слабо развито чувство за собствената си смъртност, не мислиш за вероятността да умреш. — Очите му от почти човешки се превърнаха в обсидиан — най-чистия черен камък, който можеше да се намери във Вселената. Нямаше ириси, нямаше бяло, само болезнено черно. Елена едва се спря да не извади ножа от ботуша си. Отказа се, защото Дмитрий най-вероятно щеше да я разкъса още преди да се е докоснала до метала.

— Много як трик. Умееш ли и да жонглираш?

Пауза, изпълнена със смърт. И после смехът на Дмитрий.

— Ах, Елена, наистина ще ми е мъчно да те видя мъртва.

Тя въздъхна облекчено, усетила промяната в настроението му.

— Радвам се да го чуя. Би могъл да кръстиш някое от децата си на мен.

— Не можем да имаме деца, знаеш го — каза съвсем информативно той. — Само тези, които са току-що Преобразени, могат.

— Работата ми е да издирвам такива под стогодишна възраст. Не срещам често много вампири над тази възраст. Не и при обстоятелства, които позволяват дълги разговори — поясни тя и взе портокаловия сок. — Какво по твоя преценка са „наскоро Преобразени“?

— До около двестагодишни — отговори той и сви рамене. Какъв нормален, съвсем човешки жест. — Не съм чувал за зачатие след тази възраст.

Двеста години! Два пъти колкото нейния живот. А Дмитрий говореше за това, сякаш двеста години са едно голямо нищо. Колко ли беше годишен? И колко ли беше годишен мъжът, когото Дмитрий наричаше „сир“?

— Не те ли натъжава? Да знаеш, че никога няма да имаш деца?

През лицето му премина сянка.

— Не съм казал, че никога не съм бил баща.

Завръщането на Рафаел я спаси от сигурно задавяне с хапката, която бе набутала в устата си. Тя някак усети, че трябва да погледне нагоре и да види тази фантазия от красиви криле, блеснали със слънчевите лъчи. По-ярки дори от тях.

— Красота — нашепна.

— Значи той е успял да те впримчи и омагьоса.

Тя се насили да откъсне очи от архангела в небето и да погледне към Дмитрий.

— Ревнуваш ли?

— Не, не се нуждая от остатъците от храната на Рафаел. — Тя присви очи, готова веднага да опонира, но той не бе свършил. — Сега поне нямаш никакво право да съдиш тези, които търсят любовта на вампирите. — Ароматът му, онзи познатият съблазнителен аромат се усука около тялото й като питон. — Не и когато по тялото си носиш цветовете на Рафаел.

Беше забравила за проклетия прах. Вдигна ръка и избърса лицето си, но когато погледна пръстите си, те пак искряха с блясъка на бялото злато. Изкушението да доближи пръстите си до устните и да ги оближе беше толкова поривисто, че се наложи да стисне бедрата си с все сила, за да се пребори с желанието. Прашецът остави следи по черната материя на панталона й. Блещукаше обвинително.

Дмитрий беше прав — тя бе паднала, пропаднала, истински напълно оплетена и омагьосана. Но това не означаваше, че щеше да се предложи на този вампир, независимо от непоносимия аромат на секс и грях, който се изливаше от тялото му.

— Престани или ще извадя кучешките ти зъби, докато спиш — каза тя под носа си. — Сериозно ти говоря, Дмитрий.

— Така чувствителна, така изумително чувствителна Елена. Вероятно си била изложена на нашата съблазън още като много малка. — В гласът му имаше гняв, сякаш самата идея го отвращаваше. — Кой? — попита той и ароматът изчезна.

Кап.

Кап.

Кап.

Кап.

Кап.

Ела тук, малки ловецо. Опитай.

Стомахът й се обърна. Беше забравила неговата миризма, беше заровила спомена за срамната топлина между краката си, за пълното объркване и неразбирането, с което се бореше детското й съзнание.

— Мъртъв е — прошепна тя с очи, заковани в Рафаел, който току-що бе кацнал на ръба и вече вървеше към нея.

— Уби ли го?

— Ще ме нараниш ли, ако съм го убила?

— Не. Аз може да съм чудовище… — Гласът му звучеше невероятно нежен. — Но не съм чудовище, което подмамва деца.

И двамата млъкнаха, когато Рафаел приближи масата. Ужасът изрита силно гърдите й, когато го видя отблизо — грееше, изкъпан в онази нажежена до бяло енергия, която обещаваше смърт. Тя избута стола назад. Стана, но остави ножа в ботуша си. Нямаше нужда да го напада, в случай че гневът му не беше насочен към нея.

— Рафаел — каза тя, когато той застана до другия край на масата. Очите му бяха сини пламъци, когато я погледна, но въпросът му беше към Дмитрий:

— Къде са телата?

— Бруклин. Били са…

— Седем — прекъсна го Рафаел. — Михаела е получила сърцата им тази сутрин. Със специална доставка.