Налини Синг
Ангелска кръв (13)

13

Ранзъм спря мотора в подземния гараж на Гилдията. Свали каската си и я сложи върху дясната дръжка.

— Безспорно водиш доста интересен живот, Елеонора.

Тя потърка бузата си в косата му, вързана на плитка, която се спускаше по гърба му, прекалено щастлива, че е тук, за да му направи забележка за тъпото обръщение.

Това не беше името й. Е, добре де, така пишеше в акта й за раждане, но това име я състаряваше със сто години. Според Ранзъм вечерта, в която е признала истинското си име, е била много пияна, но тя бе убедена, че е хакнал някой от файловете с данни за ловците и така го бе научил.

Той протегна ръка назад и я потупа по бедрото.

— Ще ми излезе ли късметът тази вечер?

— Ще ти се. — Тя се усмихна широко, плесна го по ръката и слезе от мотора. Неговото прекалено красиво лице, почти непоносимо красиво за простосмъртен, бе украсено с широка усмивка.

— Е, заслужаваше си да опитам поне.

С тези скули, наследени от неговите предци от племето чероки, а да не споменаваме изобщо за зелените му очи, наследство от предците му от Ирландия, и за краткия престой на същите тези предци в една малка колония в Австралия, всичко това беше напълно достатъчно за всяка жена да се надигне на пръсти или да падне на колене и да го оближе, както се ближе сладолед. Беше почти жалко, че бяха само приятели.

Почти.

— Вечерта, когато преспя с теб, ще плачеш като малко бебе — каза той и разкопча коженото си яке. — Знаех, че си падаш по ножове, но в леглото? Не е ли малко екстремно?

Тя се приведе напред и сложи длани върху раменете му.

— В мига, в който правим секс, няма да бъдем повече приятели. Това ще е време за раздяла, медена бисквитке. — Беше й толкова хубаво да прави нещо нормално. Като това да се закача с Ранзъм. Той уви ръка около кръста й.

— Не знаеш какво изпускаш.

— Ще го преглътна. — Елена знаеше много добре, че Ранзъм не иска наистина да разваля приятелството им, тъй като в секундата, в която сексът се намеси, всичко щеше да замине по дяволите и той разбираше това отлично. Ранзъм не се справяше добре с нито едно ниво на интимността. Елена не спеше с него, но беше сигурна, че знае повече за него и го познава дяволски по-добре от приятелката му. — А и ти никога няма да кажеш на Нурие, че спиш с мен.

Върху лицето му падна сянка.

— Тя ме заряза.

— Ха, това вече е новина. Обикновено ти си този, който къса и бяга.

— Каза, че съм имал проблеми с обвързването. — Той стисна кръста й, сякаш да й покаже за какви проблеми става дума. — Откъде, по дяволите, й е хрумнало такова нещо?

— Ами… как да ти кажа, Ранзъм… — Елена го потупа по бузата. — Най-дългата ти връзка, като изключим Сара и мен, беше Нурие. И тя продължи колко? Осем седмици?

— На кого, по дяволите, му е нужно обвързване? Прекарвахме си страхотно. Мога да си намеря парче задник за чукане във всеки бар, в който вляза.

Въпреки проблемите в нейния личен живот — сигурна смърт, перверзен вампир, архангел с неизмерима сила, тя усети как вниманието й веднага се отклонява към неговия проблем.

— Уау, адът е замръзнал, а аз не съм обърнала внимание. На теб наистина ти пука за нея.

Той отпусна ръката си.

— Позволих й да остави нещата си в апартамента ми. Момичешки глупости.

Което вероятно той е приел със сериозността, с която би приел брачно свидетелство.

— И?

— И какво „и“?

Усещайки, че този начин на задаване на въпроси няма да я отведе никъде, тя реши да смени тактиката:

— И това е планът ти — да излезеш и да намериш нещо лесно за чукане?

— А ти изведнъж се оказа от моралната полиция?

Елена се опита да свие рамене, но мускулите й веднага запротестираха и заплашиха да й напомнят как поначало успя да ги пренатовари.

— Хей, не е моя работа, ако с Нурие сте решили да си намерите нови сексуални партньори.

Кожата на лицето му се изопна, побеля, опъната върху скулите му.

— Ако позволи на някой ебалник да я докосне, онзи ще пее сопрано до края на нещастния си живот.

— Може би не е зле да й кажеш тези неща.

Елена прецени, че това е лимитът от съвети, които можеше да даде за момента. Време беше да се върне в кошмара на собствения си живот.

— Сега си дигай сладкото дупе, че тепърва имам среща със Сара и няма да е лека — каза тя.

— Вече идва насам — отговори той и се настани на мотора с лекота и грация, които биха предизвикали обилно слюноотделяне при повечето жени. — Когато се обади да те измъкнем, ми разпореди да си скъсам задника дотам и да те пазя скрита, докато не разбере какво става.

Елена си спомни какво бе казвала Сара за шпионите в Гилдията. Това бяха шпионите на Рафаел. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Мразя мъжете.

Ранзъм се облегна на мотора. Лицето му беше напълно безизразно.

— Какво се случи?

И Елена знаеше, че ако му каже истината, той ще тръгне с нея на лов, но не за вампири, а за архангели. Тя го наричаше „Моят понякога-приятел“, защото се караха през половината от времето, но ако нещата станеха сериозни, Ранзъм винаги би застанал зад нея. Но това не беше колективна война, а лична.

— Лични неща — отговори тя точно когато вратите на асансьора се отвориха и Сара изскочи от асансьора с бърза крачка.

Дребна жена с кожа като топло кафе с канела, огромни кафяви очи, коса до врата. Костюмът й беше виненочервен, бяла блуза — изглеждаше делова. И беше качена на изумително високи токове.

— Миришеш като че си бягала в маратон! — Това беше нейният поздрав към Елена. — А ти приличаш на някой изпаднал от състезание по мотоциклетизъм.

— Хей! — Ранзъм определено се засегна от думите й. — Пич, не така. Трябва да знаеш, че имам официален сертификат за мотоциклетист.

Сара не му обърна внимание и веднага закова убийствен поглед в Елена.

— Ели, мила моя, моля те да ми обясниш защо офисът ми е залят от обаждания за — и тук цитирам — „зъл вампир на свобода“ и „луда маниачка с нож“, и (това ми е любимото) „похитител с пистолет“?

— Мога да обясня.

Сара скръсти ръце и започна да почуква с модерната си обувка.

— Обясни защо си размахвала не само нож, а и пистолет? Надявам се да не си ги използвала без причина, защото, ако от Асоциацията за защита на вампирите ни надушат, сме напълно прецакани. Проумяваш го, нали?

Елена почеса врата си и каза:

— Обстоятелствата го налагаха. Той се опитваше да ме вкара в леглото си. Аз отказах и той ме подгони.

Ранзъм се задави с някакъв причудлив звук, който странно й напомняше на смях.

— А ти защо каза не? Да не би да става дума за някакъв обет да останеш на сухо завинаги?

Елена му метна убийствен поглед, преди да погледне пак към Сара.

— Знаеш, че никога не бих си помислила да използвам пистолет.

— И как по-точно отказа предложението му?

— Като му прерязах гърлото.

Тишината в подземния гараж тежеше като парализиран въздух. Само някъде в далечината се чуваше капеща вода. Сара просто я гледаше изумена. Ранзъм също. И после идиотът Ранзъм избухна в истеричен смях. Смееше се толкова силно, че падна от мотора. Строполи се на циментовия под, но дори това не го спря.

Елена би го ритнала, но се опасяваше, че той ще я хване за крака и ще я повлече с него на земята.

— Престани, преди да прережа и твоето гърло.

Той дори не се опита да спре да се смее. Не успя.

— Исусе! Ели, ти си невероятна. Не, не си невероятна. Не, не… ти си магнит за неприятности.

— Аз… — опита се да се защити Елена, но Сара вдигна ръка и започна да изброява на пръстите си:

— Заради теб получих съобщение на телефона си от кмета и от президента на Съединените американски щати. — Прибра единия пръст. — Заради теб половин Ню Йорк мисли, че навън има някакъв обезумял вампир. — Още един пръст. — Заради теб ми се появиха още три побелели косъма.

Елена се засмя.

— И аз те обичам.

Сара поклати глава, приближи се до тях и я прегърна с цялата си сила. След толкова години приятелство бяха разбрали как да се държат една с друга в подобни ситуации: Елена се огъваше, а Сара ходеше на пръсти край нея и така се срещаха по средата. Когато Сара я пусна, двете се спогледаха.

— Ели, в беда ли си?

Елена захапа долната си устна и погледна към Ранзъм, който изведнъж бе станал отново сериозен, после пак премести поглед към Сара.

— Нещо такова… С Рафаел имахме леко разминаване.

Не беше сигурна защо не им казва цялата истина за него. Можеше да им го поднесе на сребърен поднос. Сигурно защото се ужасяваше от това, което той е способен да причини на приятелите й? Ловци или не, те не бяха в категорията на един архангел. Или беше нещо по-опасно. — А Дмитрий си мисли, че това ме прави играчка като всички други.

— Вампирът? — попита Сара. — Шефът на охраната на Рафаел?

— Да. Няма да ми повярвате, обаче когато го разцепих с ножа, оня за малко да свърши от удоволствие. Сега си мисли, че аз съм най-сексапилното нещо на света. Например като карамелизирана кръв на клечка.

— Няма такова нещо като карамелизирана кръв на клечка. — Това, разбира се, беше Ранзъм.

— Именно! — извика Елена и взе да мята ръце във въздуха. — И аз не си падам по странни вампирски пристрастия.

— Добре, не е чак толкова зле, както си представях — промърмори Сара. — Мислиш ли, че ще направи оплакване пред Асоциацията?

Елена се замисли за въздушната целувка.

— Не. Цялата тази работа го забавлява прекалено много.

— Добре е за Гилдията и не е добре за теб — тропна пак с токче Сара. — Така, сега отиваш в Килера и се опитваш да се свържеш с Рафаел да озапти Дмитрий. В това време Ранзъм ще се заеме с този прочут любовник.

— Не — намеси се Елена.

Ранзъм се надигна от мотора.

— Мислиш, че не мога да се оправя с него? — попита той с леко напрегнат, дори раздразнен тон.

— Не се прави на чак такъв мъжкар, защото Дмитрий има много развита способност да излъчва онази миризма.

А Ранзъм беше роден ловец. Не бе така силен като Елена, но все пак достатъчно силен, за да бъде податлив на ароматите на вампирите.

Поредното дълго мълчание. Сара гледаше ту Елена, ту Ранзъм.

— Добре, нов план. Ще кажа на Хилда да се занимае с Дмитрий.

Хилда беше обикновена жена. Можеше обаче да сгъне един автомобил на две и после на още осем, докато го направи на кубче. Беше сред малкото хора, напълно имунизирани срещу уменията и хитрините на вампирите.

— Мамка му — изръмжа Ранзъм, обърна се с гръб към тях и избълва такава мощна поредица от псувни, че би могъл да събори боята на стените… ако бяха боядисани. — След като няма никаква полза тук от мен, отивам да се напия.

Елена сложи ръка върху скования мускул на рамото му.

— Не си безполезен. Ти си една съблазнителна хапка секс, а аз не знам дали Дмитрий не действа и на двата фронта. Не ми се сърди заради това, че искам да предпазя приятеля си. Ако беше на мое място, би направил същото.

— Не, ти си тази, която вкараха в капан с онези техните миризми и точно ти се събуди гола и нахапана по цялото тяло.

Елена не бе очаквала Ранзъм да повдигне темата за онзи инцидент. Никога не го бе правил преди. Може би неговата Нурие е означавала много повече за него, отколкото Елена бе подозирала.

— Така е — промърмори тя. — Да, по-добре е да не ходиш при Нурие в това настроение. Можеш да я нараниш. Иди се напий.

Той си пое дъх през стиснати зъби.

— И бездруго вероятно не си е у дома.

Елена погледна Сара, която се канеше да се намеси, и й каза с устни „Мълчи“.

— Щом ти е ядосана, може да си е взела някой и друг ден отпуска. Какво каза, че работи?

— Библиотекарка е.

Ранзъм излизаше с библиотекарка?

— Обзалагам се, че се е възползвала от възможността да облече нещо секси, нещо оскъдно…

Ранзъм потегли толкова рязко и бързо, че Елена едва успя да отскочи встрани, докато той буквално излиташе от гаража. Тя изтупа ръцете си от праха и каза:

— Няма повече работа тук. — И слава богу, защото изобщо нямаше идея какво искаше да постигне с това изказване за Нурие. С това оскъдно секси… какво?

— Той наистина ли я харесва? — попита изумено Сара. — В смисъл харесва не само да я чука?

— Аха. — Елена закачи палци на халките за колана на джинсите си. — Не харесвам Килера.

— Много лошо за теб, понеже нямам никакво намерение да губя най-добрия си ловец… и да не си посмяла да кажеш това на Ранзъм… заради някакъв пощурял от похот вампир. Влизай в асансьора.

Елена се качи със Сара и издърпа панела, зад който бяха скрити допълнителните бутони. Вкара кода за скривалището, каквото имаше почти във всяка сграда на Гилдията, и постави панела обратно на мястото му.

— Вярно ли е, че в Лос Анджелис разполагат с помещения за укриване в самата асансьорна шахта?

— Да, малки килийки. Свързани са една с друга, но са прекалено претъпкани. Нашите са по-добри.

Вратите на асансьора се отвориха. Подземието беше толкова старо, още от времето на първата американска Гилдия. Дългата история на Гилдията бе започнала оттук и това беше една от причините Ню Йорк да си остане главната квартира за целите Щати и директорът да се помещава именно тук.

— Нашите може и да са по-добри — каза Елена, излизайки от асансьора, — но поне в Лос Анджелис не им се налага да се борят с гигантски буболечки, които имат силен афинитет към човешко месо.

Подземието се простираше пред очите й — масивно, необятно, само прах и кал, докъдето ти стига окото. Дори и някой да влезеше тук без разрешение, вероятно щеше да се откаже много преди да открие истината.

— Злите ловци на вампири ядат по една такава буболечка за закуска — каза Сара и макар че в думите й имаше хумор, изражението й беше сериозно. — Добре ли си? Трябва да се кача горе и да започна процедура по оценка на щетите.

Елена кимна и сложи ръка пред клетката на вратата на асансьора, преди да се е затворила.

— Каза, че си получила съобщение от президента?

Въпросът беше зададен по-скоро като опит да спре ледения страх, който пропълзя в съзнанието й без никакво предупреждение, докато някаква напълно първична частичка от нея започваше да реагира на нещо, което самата тя не можеше да определи какво е.

Сара кимна:

— Да. Гледал новините. Искаше да знае дали е настъпило време да се притеснява, че някоя силна кръвожадна вълна от обезумели вампири може да залее страната.

— Голям нервак е този човек.

Сара изсумтя недоволно:

— Ти имаш ли представа колко вампири те преследваха? Просто стой на сигурно, не се подавай много-много и си оправи отношенията с Рафаел. Не мога да повярвам, че го казвам, но трябва да го направиш възможно най-бързо.

Вратата на асансьора се затвори и Елена остана сама в непрогледния мрак.

Не беше сигурна, че иска някога отново да говори с Рафаел. Беше си помислила… Истината е, че не знаеше какво си беше помислила. Ръката й потрепери, когато си спомни за това как Рафаел я бе принудил да се нарани с ножа. А после и за похотта, която я бе накарал да изпита към него. Само за двадесет и четири часа всичко се беше обърнало. Тогава той я пусна да си иде, да повярва, че е свободна, докато на практика единственото, което беше правила през цялото време, бе да танцува по свирката му.

— С което той си остава само един архангел, а аз се превърнах в пълен идиот в неговите и в своите собствени очи — каза тя на глас, направи няколко крачки вляво и опипа пътя си към колоната, която се намираше там.

След няколко минути успя да изкопае, съвсем буквално, с голи ръце, скритите в земята защитени срещу влагата фенери. Провери дали нейният работи и после зарови останалите за следващия ловец, на когото се наложеше да търси убежище тук.

Тръгна през праха, цимента, бетона, калта, през цялата джунгла, която представляваше подземието.

Трябваха й още десет минути да стигне до вратата, водеща към Килера. Изглеждаше сякаш направена от някой наркоман — цялата изкривена, изрисувана с графити, надупчена, но Елена знаеше, че зад нея има осеммилиметрова стоманена врата. Тя насочи фенера към нещо, което приличаше на отдавна натрошено табло, и вкара кода.

Добре дошла, Елена.

Съобщението се появи на малкия екран секунди след като ретиналният скенер изскочи от процепа. Тя изпълнително приближи окото си и след секунда беше вътре. Това бе само първата от многото проверки, на които всеки, който идваше тук, бе подлаган. Скривалището бе подсигурено с всякаква апаратура, така че дори ако някой ловец е бил принуден да доведе със себе си гост, нямаше начин да го пуснат. Застанала пред стоманения куб, тя чакаше, докато Вивек направи всички останали проверки и я пусне през втората врата.

В секундата, в която влезе, беше проверена от още няколко лазера. Всички оръжия, които носеше, бяха регистрирани, беше отбелязано също, че не внася биологично или химическо оръжие.

— Барев, Елена — думите се чуха от скрит говорител.

— Барев, Вивек. Как е времето в Армения тези дни?

Управителят на Килерите обичаше да учи езици. С времето се бе превърнало в нещо като игра да отгатнеш по поздрава му какъв език изучава в момента или на кой език е решил да те поздрави.

— Облачно, с три процента вероятност за дъжд.

Тя се усмихна и тръгна по коридора.

— И така, какви планове имаш за мен днес, О Велики Познавачо на Всички Неща?

Вивек се засмя, седнал в средата на малкото, защитено от бомби, от земетресение, от наводнение, от стихия, от края на света… помещение в центъра на Килера.

— Скрабъл.

— Давай. Все още ми дължиш триста кинта.

— Защото игра нечестно. — Думите му прозвучаха дребнаво, но това беше Вивек.

Той седеше тук по 24 часа седем дни в седмицата. По свой избор.

Там горе съм в тежест на всички, тук съм цар.

Елена не можеше да спори по въпроса. Вивек контролираше всичко в Килера.

— Дай ми няколко минутки да си взема душ.

Рафаел не беше вампир, но неговият аромат, суров и мъжествен, бе изгорил дупка в съзнанието й, бе оставил горещи следи по кожата й във всяка пора.

Искаше да се отърве от него!