Налини Синг
Ангелска кръв (40)

40

Събуди се, Елена.

Елена се намръщи и се опита да прогони звука. Всеки път, когато се мъчеше да си поспи, той й казваше да се събуди. Нахален мъж. Не се ли сещаше, че сега трябва да си почива?

Елена, Сара е пуснала ловците си след мен.

Тоя пък. Като че имаше от какво да се притеснява. Можеше да се справи и с най-коравия ловец.

Заплашва ме, че ще каже на медиите, че правя някакви неща с тялото ти.

Усмивка в съзнанието й, в душата й. Този архангел наистина имаше чувство за хумор. Кой да предположи?

Ели?

Той никога не я наричаше Ели, помисли си тя и се прозя. Първото нещо, което видя, щом отвори очи, беше синьо. Безкрайно, неземно, искрящо синьо.

Очите на Рафаел.

И веднага си спомни. Кръвта, болката, изпотрошените кости.

— По дяволите, Рафаел, ако си ме превърнал във вампир, ще изсмуча цялото ти прелестно тяло. — Гласът й беше дрезгав, гневът — без граници.

Архангелът се усмихна и в тази усмивка се съдържаше такава радост, че тя искаше да се хване за него и никога да не го пусне.

— Имаш пълното ми позволение да смучеш която част от тялото ми си избереш.

Не, нямаше да се смее, нямаше да се поддаде на това, което видя в тези безсмъртни очи.

— Казах ти, че не искам да съм вампир.

Той сложи няколко дребни парчета лед в устата й, за да погаси пожара в жадното й гърло.

— Не си ли поне мъничко щастлива, че си жива?

Щастлива беше. Много. Да бъде с Рафаел… е, колко ли гадно можеше да е да пиеш малко кръв. Но…

— Но да знаеш, че няма да ти слугувам.

— Добре.

— И ще пия само от твоята кръв.

Усмивката му стана още по-широка.

— Добре.

— Това означава, че сега си само с мен. — Тя вдигна гордо брадичка напред. — Опитай се да ме замениш с някоя друга и ще видим тогава кой е безсмъртен.

— Добре.

— Предполагам… — Спря, защото усети някакви буци под гърба си. Странно. — Който е направил това легло, не си е свършил работата. Има цели гърбици по него.

Сини, сини очи с много смях в тях.

— Наистина ли?

— Хей, не е смешно. — И тогава думите й се задавиха, защото забеляза нещо под тялото си.

Лежеше на нечии криле. Какви красиви криле! Богато съблазнително черно, а навън се преливаха в различни нюанси на индиговото и тъмносиньото. Връхчето на всяко крило беше потопено в злато.

Среднощни криле.

Невероятно красиви.

А тя бе легнала на тях и ги мачкаше!

— О, господи, легнала съм върху ангел. Помогни ми да стана.

Тя протегна ръка и той й помогна. Към ръката й беше закачена някаква тръба.

— Какво е това?

— Да те държи жива.

— Колко дълго? — попита Елена и се обърна да види върху какво бе лежала, но отговорът му се изгуби в белия шум, който удари съзнанието й.

Защото тя не бе лежала върху никого, а… върху себе си.

— Имам криле.

— Криле като за истински воин. — Той прокара пръсти по крайчетата на перата й и сензационно усещане разтърси цялото й тяло. — Криле като остриета.

— О… — прошепна, когато успя да проговори. — Предполагам… наистина съм мъртва.

Да, имаше логика. Винаги бе искала криле и сега вече имаше такива. Тоест беше в рая.

— Хей, ти изглеждаш съвсем като Рафаел.

Миришеше на море, на чисто, на свежест. Тялото й запя.

И той я целуна.

Странно, целувката беше съвсем като истинска. Имаше истински вкус. Прекалено земна, за да е творение на съзнанието й.

Когато устните й се откъснаха от него, тя с изумление видя емоцията в очите му. Беше толкова шокиращо, че за секунда забрави за магическите криле.

— Рафаел?

Очи като посипани с парченца нагорещено трескаво синьо.

— Елена, много съм ти ядосан.

— Е, кажи ми нещо, което вече не знам — каза раздразнено тя, но за нейна изненада ръцете й вече галеха крилете му.

— Аз съм безсмъртен, а ти се опита да спасяваш живота ми, като изложи на риск своя.

— Много глупаво, а? — Наведе се напред и потърка нос в неговия.

Докосвания за редуциране на стреса, помисли си тя съвсем нелепо. Така наричаха малките жестове, с които влюбените се докосваха, за да се подкрепят и успокояват взаимно. Малките неща, които представляваха техният собствен език.

Той щеше да се създава тепърва, но дори в самото начало в него имаше обещание за нещо толкова силно и сурово, така богато… Сърцето й се преобърна с бясна скорост, чак се изплаши.

— Не можех да позволя да те наранят. Ти принадлежиш на мен — каза тя.

Какво арогантно становище за пред архангел.

Той затвори очи и опря чело в нейното.

— Ще ме убиеш, Елена.

Тя се усмихна.

— Трябва ти малко вълнение в този твой скучен живот.

Очите му се отвориха и интензитетът в тях буквално я заслепи.

— Да. Така че няма да умреш. Погрижил съм се за това.

Елена бе наполовина убедена, че крилете зад гърба й са плод на въображението й, но когато погледна назад, красивият цвят с полъх на нощ не бе изчезнал.

— Как, за бога, си ми имплантирал изкуствени криле, докато… — тя млъкна. — Добре… не е така. Не изпитвам никаква болка от раните. Колко време е минало? Седмица? Не, повече. — Тя се замисли, опитвайки се да подреди парчетата спомени. — Имах счупени кости. Гръбнакът ми?

Архангелът се усмихна и пак опря чело в нейното. Крилете му се разпериха и увиха и двамата в техен собствен свят.

— Крилете не са имплантирани. И ти спа една година.

Елена премигна. Опита се да диша.

— Ангелите правят вампири, не правят ангели.

— Има една… как му казвате вие… вратичка.

— Вратичка? По-скоро гигантски портал, щом съм се сдобила с криле.

Опита се да се задържи за единственото солидно нещо в реалността си — за него.

— Не, наистина е вратичка, много малка, като връхчето на карфица. Ти си първият Преобразен ангел в моя живот.

— Късметлийка — прошепна тя, прокара пръстите си по врата му, изпивайки с очи великолепното видение пред себе си.

Този миг беше като замразен във времето или пък времето бе замръзнало заради тях. Ето, тя беше просто жена и той беше просто мъж. Но като всеки един замразен момент и този беше победен от времето.

— Какви са изискванията?

— Никой ангел не е успял да го предизвика по собствена воля. Това е нещо, което не можем да контролираме и да манипулираме, макар че от векове се правят опити. — Невероятните му очи я държаха като затворник. — Единственият случай, когато един архангел може да Преобрази човек в ангел, е, когато телата ни произведат една субстанция, наричана от хората амброзия.

Парче спомен. Целувката му, когато вля в нея златната топяща се горещина с онази деликатна сладост. Като еротично докосване. Като нашепната милувка. Всичко това в едно.

— Митичната храна на боговете?

— Във всеки мит има зрънце истина.

Целуна го. Вкусът на целувката се търколи на мощни вълни в тялото й.

— Беше много зле ранена, Елена.

— Добре, кажи ми за амброзията тогава.

— Амброзия — изрече в устните й — се произвежда инстинктивно само в един определен миг в живота на архангела.

Парчета спомени, накъсаните му, поразени от ангелския огън криле.

— Когато сте близо до смъртта? — Тя го заопипва да се увери, че наистина е жив.

— Всички сме били близо до смъртта на един или друг етап, в една или друга ситуация. — Той поклати глава. — Не, никой не е успял да определи точно какво задейства процеса.

— Но?

— Но според легендата амброзия се получава само…

Тя затаи дъх.

— … когато един архангел обича истински.

Светът буквално спря да се върти. Частичките във въздуха застинаха край нея, молекулите увиснаха неподвижни, докато Елена гледаше този величествен мъж, който я държеше в ръцете си.

— Може би съм била биологически съвместима? — Думите излязоха накъсани.

— Може би. — Устните му собственически се притиснаха към шията й. — Имаме цяла вечност да разберем истината. И през цялата тази вечност ти ще си моя.

Топлината премина през тялото й като търкаляща се огнена топка. Но нямаше да се предаде толкова лесно, не и докато не уточнят една подробност.

— Добре, стига да не се опитваш да контролираш живота ми.

Тя легна и той се надвеси над нея.

— Защо не?

Елена премигна при хладната арогантност в гласа му и осъзна, че нейното съществуване тепърва започваше да става крайно интересно. Щеше да престане да преследва един архангел, щеше също да се научи как да танцува с него, без да загуби себе си.

— Очертава се страхотно пътешествие — каза, докато щастието и вълнението й наливаха тялото й.