Налини Синг
Ангелска кръв (4)

4

Елена седеше в Сентръл парк и гледаше патиците в езерото.

Дойде тук, за да подреди мислите си, но май нищо не помагаше. Единствената мисъл, на която бе зациклила, беше дали патиците могат да сънуват.

Вероятно не. Какво може да сънува една патица? Пресен хляб, приятен полет до… където ходят патиците.

Полет.

Дъхът й се закачи за гърлото и не можа да излезе, когато през съзнанието й минаха бягащи кадри — красиви пера със златни върхове, очи, изпълнени със сила и власт, блясъкът на ангелския прах. Тя разтърка очи, сякаш това щеше да изтрие спомена. Усилието беше напълно безрезултатно.

Сякаш Рафаел бе изманипулирал някаква проклета идея в съзнанието й, което й прожектираше едно след друго единствено само нещата, за които не желаеше да мисли. Не искаше да го оправдава, но Рафаел едва ли бе имал много време да бърка пак в съзнанието й, защото тя си бе тръгнала минута след като й каза да не се проваля.

Колкото и да е странно, той я пусна да си отиде.

Патиците бяха започнали да се боричкат, квакаха една срещу друга и се гмуркаха с човките надолу. За бога, дори патките не можеха да останат мирни и тихи за няколко минути. Как беше възможно човек да се концентрира и да мисли с това врякане наоколо?

Елена въздъхна, облегна се на пейката и погледна нагоре към ясното, проснало се като светлосин плащ небе. Напомни й за очите на Рафаел.

Цветът беше доста близо до агонизиращо жизнения нюанс на онези очи. Така както са близо нюансите на кубичния цирконий и истинския диамант — една несъвършена бледа имитация. И въпреки това небето беше красиво. Може би, ако гледаше в небето достатъчно дълго, щеше да успее да избие от съзнанието си спомена за крилете, който я преследваше като неспокоен дух и замъгляваше разсъдъка й. Точно както го направиха сега. Разпериха се пред очите й и превърнаха синьото в златистобяло. Елена се намръщи и се опита да погледне зад видението, зад илюзията.

Очите й бавно започнаха да фокусират. Действително виждаше острите златни връхчета на перата. Сърцето й биеше сякаш е подплашен заек, хванат натясно в гърдите й, но не й беше останала сила дори да се изненада.

— Проследил си ме.

— Стори ми се, че ти беше нужно малко време да останеш сама.

— Би ли пуснал това крило? Блокираш ми гледката — попита вежливо тя.

Крилото се сви плавно, чу се звук, наподобяващ шепот. Елена бе сигурна, че отсега натам винаги ще асоциира подобен звук само с криле. Крилете на Рафаел.

— Няма ли да ме погледнеш, Елена?

— Не. — Тя продължи да гледа нагоре. — Ако те погледна, нещата се объркват.

Мъжки смях. Дрезгав, гърлен и… в съзнанието й.

— Не печелиш нищо, когато отбягваш да ме погледнеш.

— Така и предполагах — каза меко тя, а гневът й се сви като отмираща жарава, като парче въглен, което бавно гасне. — Така ли се възбуждаш? Като караш жените да падат на колене пред теб и да те обожават?

Тишина. И след това резкият звук на гневно затварящи се криле.

— Доста бързо изчерпваш животите си.

Тя се осмели да го погледне. Стоеше на ръба на водата, но тялото му бе обърнато към нея. Онези очи, онези невъзможно сини очи бяха затъмнени от сенките на внезапно спуснала се в тях нощ.

— Хей, какво толкова, така или иначе ще умра. — Това трябваше да предизвика кавалерското в него. — Ти сам го каза — можеш да се ебаваш със съзнанието ми колкото си искаш, по което време си искаш. Предполагам, че това е само един от многото фокуси в ръкава ти. Така ли е?

Той кимна царствено. Поразяващо красив под косо падащия сноп слънчеви лъчи. Един тъмен бог. Сега знаеше, че тази мисъл е единствено и само нейна, а не внушена от него, защото това, което я отвращаваше най-много в Рафаел, беше същото, което… я привличаше. Силата. Това беше мъж, срещу когото никога нямаше да има шанс за победа. Не можеше дори да се надява на победа. Горещата женствена част от нея ценеше такава сила в един мъж, независимо че я и вбесяваше.

— След като ти можеш всичко това, на какво е способен другият? — Тя извърна очи от еротиката, която чувствено се изливаше от лицето му, и се загледа в патиците. — Ще ме смели на кайма, преди да доближа и на сто метра от него.

— Ще бъдеш пазена.

— Работя сама.

— Не и този път. — Тонът му беше стоманен. — Юръм има особено силен афинитет към болката. Маркиз Дьо Сад беше негов ученик.

Елена нямаше никакво намерение да се издава пред Рафаел, че думите му буквално я смразиха от ужас.

— Искаш да кажеш, че си пада по перверзен секс?

— И така може да се формулира, ако погледнеш на нещата от този ъгъл.

Елена не разбираше как бе възможно този мъж в един-единствен коментар да успее да вложи усещане за болка и ужас. Емоциите бавно си проправиха път през порите на кожата й, залазиха към гърлото й, изгаряха всичко по пътя си, докато накрая се увиха около гърлото й и започнаха да я душат, сякаш нещо прекалено приятно и сладко бе насила изсипано в устата й в обилни давещи количества и сега започваше да й се повдига от отвращение.

— Престани — извика ядно тя и заби очи в неговите.

— Моля, приеми извиненията ми. — Лека извивка върху устните му. — Не очаквах, че си толкова чувствителна.

Не му повярва и за секунда.

— Юръм? Разкажи ми за него.

Елена не знаеше много за другите архангели. За Юръм знаеше само, че управлява в една голяма част от Европа.

— Той е твоята жертва. — Очите му потъмняха, сякаш над тях се спускаха черни пердета, сякаш наставаше полунощ. Бяха почти черни, а изражението му изцяло се промени — изглеждаше като статуя на гръцки бог. Далечен. Недосегаем. Неразгадаем.

— Това е всичко, което е нужно да знаеш.

— Не мога да работя така. — Тя стана, но запази дистанция от него. — Добра съм в работата си, защото мога да вляза в главата на жертвата, да предвидя какво ще направи, с кого ще се свърже.

— Разчитай на вродения си инстинкт.

— Дори и да можех да надушвам архангелите — което тя не умееше, — това не става ей така, като с магия — обясни ядосано тя. — Нужна ми е отправна точка. Ако нямаш нищо, трябва да работя с качествата му, с поведенческите му характеристики.

Той тръгна към нея и затвори пространството между тях.

— Действията на Юръм не могат да бъдат предвидени. Все още. Трябва да чакаме.

— Какво да чакаме?

— Кръв.

Самата дума я охлади отвътре навън.

— Какво е направил?

Рафаел повдигна пръст и го прокара по скулата й. Тя сгърчи лице. Не защото я нараняваше. Напротив. Точките, които докосваше… сякаш имаха директна връзка с най-горещата и женствена част в нея. Едно докосване и вече беше мокра. Унизително мокра. Но тя отказа да се отдръпне, отказа да се поддаде.

— Какво. Е. Направил! — повтори тя.

Този път пръстът се плъзна по челюстта и зашепна по шията й. Изтръгваше от тялото й мъчително нежелано удоволствие.

— Нищо, което ти трябва да знаеш. Нищо, което би могло да ти помогне да го откриеш.

Тя с усилие вдигна ръката си и избута неговата. Елена разбираше много добре, че успехът й се дължи единствено и само на желанието му да й угоди и да я поглези. И това я задушаваше и дразнеше.

— Свърши ли вече със секс игричките си? — попита директно.

Усмивката му беше по-малка и от сянка. Очите му бавно се превръщаха в кобалт. Жив. Жив. Наелектризиран.

— Не правех нищо със съзнанието ти, Елена. Не и този път.

О, мамка му.

 

 

Той я беше излъгал. Разбира се, че я беше излъгал.

Елена въздъхна и падна на дивана. Не беше чак такъв идиот, че да изпитва влечение към архангел, така че оставаше само едно обяснение — Рафаел пак се беше намъкнал в съзнанието й и я беше накарал да си мисли, че е точно обратното на истината. Или пък разполагаше с някакъв още по-перверзен начин да я обърква и да си играе с нея.

Едно тънко дразнещо гласче в главата й не спираше да й нашепва, че такъв вид манипулация не се връзваше някак с всичко, което знаеше за Рафаел, защото горе на покрива той не се опита да прикрие факта, че си играе с мислите й. Лъжата изглеждаше като нещо далеч под достойнството му.

— Хах! — възкликна тя в диалог с наглото гласче. — Това, което знам за него, не е достатъчно да напълня и игленик. От векове успява да манипулира хората да вярват в неговия морал. Със сигурност е добър във всякакви манипулации.

Не, не добър, направо експерт.

И сега тя беше в ръцете му.

Освен ако не беше променил решението си отпреди няколко часа, когато я остави край езерото с патиците. Настроението й се подобри. Наведе се и отвори лаптопа на масичката за кафе, включи се към безжичния интернет и влезе в сметката на Гилдията. Имаше данни за един-единствен депозит.

— Прекалено много нули — каза си тя и си пое дълбоко дъх. Преброи пак нулите. — Все още са прекалено много.

Толкова много, че плащането на господин Ебоуз изглеждаше като дребни монети. С потни длани тя се опита да слезе надолу и да види повече информация за депозита: от „Кулата на Архангелите, Манхатън“. Но тя вече знаеше това. Очевидно го знаеше, но сега, когато го видя на екрана с черни букви на бял фон, целият й организъм се изопна като ударен от ток. Сделката беше сключена. Сега официално работеше за Рафаел. Единствено и само за него.

Статусът на Гилдията беше променен от „Активен“ в „Приключена сделка за неограничен период“. Елена затвори лаптопа и се загледа в Кулата. Не можеше да повярва, че тази сутрин, едва преди часове, бе стояла на върха на тази пробиваща облаците сграда. Не можеше да повярва, че бе имала смелостта да не се съгласи с архангел, с нещо, което категорично отказваше да приеме, че искаха от нея, което Рафаел искаше от нея. В стомаха й се разбудиха и заскачаха хиляди малки същества… а с тях и паниката, засилващото се гадене и някакво странно живо… вълнение? Такива задачи превръщаха ловците в легенди. И, разбира се, за да станеш легенда, трябва да си официално мъртъв.

Телефонът звънна и, слава богу, я изкара от тъмната пътека, по която бяха хукнали мислите й.

— Какво?

— Добър ден и на теб, слънце — каза весело Сара.

Елена не беше глупачка. Приятелката й не бе стигнала до позицията директор на Гилдията само защото от време на време си позволяваше да се държи любезно. Качествата, които я отведоха дотам, бяха следните: нерви от стомана и воля като на бултериер.

— Не мога да ти кажа нищо. Дори не питай — отсече направо Елена.

— Хайде, знаеш, че мога да пазя тайна. Ако не ми кажеш, ще умра.

— Не.

Рафаел беше изключително ясен и категоричен по въпроса, преди да я остави в парка.

Ако кажеш на някого — жена, мъж, дете, на когото й да било, ще ги елиминираме. Няма да има никакви изключения.

Сара изсумтя недоволно.

— Не бъди мелодраматична. Аз съм…

— Той знаеше, че ще попиташ — обясни веднага Елена, припомняйки си думите му, изречени с онзи измамен лек и ведър тон. Едно острие, увито в кадифе — това беше гласът му.

— Виж ти.

— Ако ти кажа, ще убие не само теб и Дийкън. Ще причини същото на Зоуи.

Гневът, който разпука тишината в слушалката, беше истински оголен майчински инстинкт:

— Копеле.

— Тук съм напълно съгласна.

Сара беше прекалено бясна, така че не успя да проговори няколко секунди.

— Щом е отправил такава заплаха, значи е доста сериозно.

— Видя ли депозита?

— Дали съм видяла депозита? В началото си помислих, че счетоводителят им е направил някаква грешка и е прехвърлил всички пари на Кулата на нашата сметка, а не само процента ни — каза Сара и въздъхна. — Момиче, това са сериозни пари.

— Не ги искам — отвърна Елена. Потребността да сподели с приятелката си пълната невъзможност и обреченост на тази мисия започваше да я души. Дори да кажеше на онзи идиот Ранзъм не можеше. — Вече ме откъсна от най-добрата ми приятелка — добави тя и сви дланта си в юмрук.

— Нека само се опита — закани се Сара. — Е, добре, не можеш да ми кажеш подробностите, но рано или късно ще се досетя. Вече имам известни подозрения.

Вълнение пролази по гърба на Елена.

— Наистина?

— Вампир убиец — предположи Сара и зачака потвърждение, но когато то не дойде, продължи: — Какво друго може да бъде?

Елена пак увеси нос и се отпусна отчаяно на дивана.

— Помниш ли онзи избягалия вампир, който беше започнал да трепе хора наляво-надясно? — попита Сара.

— Не знам за кого говориш. Да е бил само един, разбирам — отвърна Елена и усети как кръвта й се смразява.

— Беше преди около двадесет години. Изучавахме случая му в часовете в Гилдията.

Не двадесет, а осемнадесет, помисли си Елена.

— Слейтър Петалис. — Името падна от устните й като отрязък от кошмар, който тя не споделяше с никого, дори и с най-добрата си приятелка, на която всъщност имаше безгранично доверие. — Колко души се оказа, че е убил? — веднага попита, преди Сара да включи локаторите на интуицията си и да усети, че нещо не е наред.

— Според официалната статистика четиридесет и двама в разстояние на един месец — дойде мрачният отговор. — По неофициални данни считаме, че са били много повече.

Нещо изскърца и Елена веднага си представи как Сара се обляга в красивия си кожен директорски стол, който обичаше почти като свое дете.

— Сега като директор на Гилдията имам достъп до най-различни засекретени файлове.

— Искаш ли да споделиш? — Елена се опитваше да се задържи за това, което се случваше тук и сега, и да не обръща внимание на писъците от миналото, което никой не можеше да промени.

— Хм. Защо не. Ти си ми дясната ръка за всичко, освен в семейството ми.

Елена се изплези в слушалката и каза със смях:

— Не, не искам никаква работа на бюро.

— Ще свикнеш, ще се научиш — отговори меко Сара. — Както и да е. Та официалната версия за Слейтър е, че е имал сериозно психическо заболяване, преди да го Преобразят във вампир. Не е ясно как е успял да го прикрие. Някакъв тежък случай на асоциалост и други отклонения в личностното развитие. — До този коментар на Сара Елена вярваше, че знае всяка подробност от живота и относно престъпленията на най-известния вампир убиец в съвременната история. — Има доказателства за издевателства над деца и животни. Класически профил на убиец. Прекалено класически — посочи Сара. — Оказа се, че това са пълни глупости. Гилдията ги е измислила под натиск от страна на Кръга на Десетимата.

За секунда Елена изпита ужасяващото подозрение, че Слейтър Петалис е все още жив, че от Кръга са го спасили, за да го ползват за някакви си техни цели, с някаква перверзна умисъл, за нещо, за което може да им послужи. Но после разумът надделя. Не само че бе гледала видео от аутопсията на вампира, но и отиде лично да види банките, в които се пазеше кръвта му. И тогава всички нейни сензори бяха реагирали.

Вампир, прошепна кръвта, вампир. А когато отвори бутилката, тя й беше проговорила с мекия привлекателен, хипнотизиращ глас на Слейтър:

Ела тук, малки ловецо, ела момиче, опитай, пий.

Тя взе да хапе устната си, докато не усети собствената си кръв. Успя да изгони спомена. Поне докато настъпеше часът на кошмарите.

— Ще ми кажеш ли каква е била истината? — попита тя и Сара веднага продължи:

— Когато Слейтър се е явил като кандидат, той е бил напълно нормален. Знаеш какви фанатици са ангелите, когато проверяват списъка с избраните кандидати. Знаеш също колко трудно се стига до окончателния списък. Направили са му скенери, анализи, едва ли не са го разпорили да не би да пропуснат някой детайл. Направени са му и всички тестове. Човекът е бил искрящо чист и здрав. Физически и психически.

— Но мълвите… — прошепна Елена с широко отворени очи. — Винаги сме мислили, че са просто легенди и че имат малко общо с действителността, но ако това, което казваш, е вярно…

— Да, това означава, че при Преобразяването има един кофти страничен ефект. Една много малка, нищожна, наистина незначителна част от кандидатите са тотално повредени. Разбъркват им мозъците като бъркани яйца и нищо не може да поправи стореното. Това, което излиза от кашата, невинаги е човек.

Би било странно да чуеш как някой нарича вампирите хора, но Елена знаеше какво има предвид Сара. Човечеството като цяло включва и вампирите. От своето собствено семейство Елена знаеше, че вампирите могат да имат сексуален контакт и дори да раждат деца от обикновени хора. Зачеването беше крайно трудно, но не и невъзможно и макар че децата (винаги смъртни) често страдаха от анемия и някои други свързани с кръвта аномалии, като цяло бяха напълно нормални.

Първото правило на биологията — ако две същества могат да се чифтосат, това означава, че са от един и същи вид. Това правило не можеше да се приложи към вида, към който принадлежеше Рафаел. Ангелите привличаха всякакви индивиди — вампири и от време на време някой простосмъртен обикновен човек. Но ако оставим настрана секса с тях, Елена не бе чувала някъде да се е появило бебе, заченато по време на полов акт между ангели и вампири или ангели и обикновени хора. Може би ангелите просто не зачеваха. Може би считаха, че вампирите са техните деца.

Кръв вместо мляко. Безсмъртие вместо любов.

И такова детство… Пародия. Но пък какво ли знаеше Елена за нормалното детство?

— Сара, ще ми е нужен пълен достъп до файловете и компютрите на Гилдията.

— Никой, освен директора няма право на достъп до тях — отвърна Сара с категоричен глас. Прозвуча като стомана. — Обещай ми, че ще си помислиш за позицията на заместник-директор и ще ти го дам.

— Ако ти обещая, това ще е лъжа. Ще се побъркам да седя зад някакво бюро.

— И аз така мислех навремето, но сега съм щастлива като бисерна мидичка.

— Какво общо имат бисерните миди? — промърмори Елена.

— Нямам никаква представа. Кажи ми, че ще си помислиш.

— Госпожо директор, между нас има огромни различия. Избери си помощник измежду щастливо задомените хора като теб. Не си пропилявай позицията с мен. Загуба на време и на усилия.

Въздишка.

— Това, че не си омъжена, не означава, че искам да си навън сред първите редици в армията. Ти си най-добрата ми приятелка, моя сестра във всичко. Само дето нямаме кръвна връзка.

Сълзи опариха очите на Елена.

— И за мен е така — отговори просълзена.

След като семейството на Елена се отказа от нея, Сара беше тази, която събра надробените парчета, останали от нея, и ги залепи. Връзката им беше неразрушима.

— Много добре знаеш, че не съм родена да се крия на завет. Такава съм се родила и си останах такава.

Ловец. Преследвач. Самотна. Сама.

— Защо изобщо се занимавам да споря с теб? — Елена си представяше как Сара клати неодобрително глава. — Включвам те в компютърната система.

Ето това харесваше най-много в Гилдията — нямаше хартиени файлове с десетки хиляди тонове листа. Ловците сами избираха директора си и му имаха доверие, че ще вземе правилните решения. Нямаше срещи, нямаше бордове, нямаше подмотаване и бюрократично разтакаване.

— Благодаря.

— Аха… Хм… — Звук от бързо писане по клавиатурата. — Имам усещането, че някои от най-засекретените ни файлове се наблюдават. Следи се кой влиза да търси информация в тях.

— От кого се наблюдават? — попита Елена, макар че вече знаеше отговора. — С какво право?

— Със същото право, което им позволява да наемат мои ловци, без да ми казват за какво става дума — отвърна ядно Сара. — Станах директор с една-единствена цел — да пазя ловците си в безопасност. Рафаел ще се научи, че…

— Не! — извика Елена. — Сара, моля те, не се свързвай с него, не го доближавай дори. Единствената причина да съм все още жива е, че съм му нужна за тази работа. В противен случай сега щеше да прекарваш един самотен следобед, докато идентифицираш тялото ми. Или поне това, което би останало от него. В моргата.

— За бога, Ели! Положила съм клетва да браня ловците си и няма да се отрека от нея само защото Рафаел е един тотален ид…

— Тогава го направи заради Зоуи — прекъсна я Елена. — Искаш ли да израсне без майка?

— Кучка. — Гласът на Сара вече наподобяваше животински рев. — Ако не те обичах толкова много, щях да дойда и да те набия. Що за емоционално изнудване?

— Обещай ми, Сара — ръката й стискаше слушалката с побелели от болка и усилие пръсти. — Това преследване ще бъде най-трудното изпитание в живота ми. Не ме карай да се тревожа и за теб. Обещай ми.

Дълга, безкрайно дълга пауза.

— Обещавам. Няма да се свързвам с него… но ако счета, че животът ти е в смъртна опасност, ще го намеря. Това е всичко, което ще изкопчиш от мен.

— Засега върши работа.

Вече оставаше само да направи така, че Сара никога да не разбере, че мисията сама по себе си я водеше към почти сигурна смърт. Една грешна стъпка и… Сбогом, Елена. Почивай в мир.

Нещо бипна в слушалката.

— Някой ме търси. Вероятно Аш — каза Сара.

Последното, което Елена чу за Ашуини, или Аш, или Ашблейд, бе, че е все още из провинцията и търси този сладкодумен вампир Кейджън, който имаше навика да си създава врагове сред ангелите и после да си играе на котка и мишка с Аш.

— Тя все още ли е в Луизиана?

— Не. Кейджън реши да попътува из Европа.

— Знаеш ли, не е далеч денят, в който наистина ще я вбеси и ще се озове на някое разпятие съвсем гол, на открито, намазан с мед и с табелка „Ухапи ме“ около врата му.

— Искам билети — засмя се Сара.

Елена затвори и потърка лицето си с длани. Реши да се залавя за работа. Това преследване беше обречено на провал от самото начало, но поне можеше да направи някакво усилие да излезе цяла и по възможност жива.

Тя измъкна бялата риза от панталоните си, смени ги с джинси и върза косата си на опашка. После отвори лаптопа за втори път.

Не й харесваше идеята Гилдията да наднича през рамото й, затова издърпа случаен браузър и включи търсачката. Не се логна в базата данни на Гилдията.

Написа: Юръм.