Налини Синг
Ангелска кръв (29)

29

Елена караше вече от десет минути, когато се сети, че е забравила да се обади на Сара. Забеляза една незаета зона за товарене на стока, спря и набра номера й. Приятелката й вдигна на първата секунда.

— Клюките се въртят като вятърна мелница. Всички са се побъркали. Някои казват, че синият ангел е излетял с теб. Държал те е в ръцете си.

— Ангелите не се принизяват дотам, че да пренасят простосмъртни. — Освен ако простосмъртният не трябва да бъде на определено място на секундата. — Има ли друго, което трябва да знам?

— Изчезнали момичета. Петнадесет. Миналата седмица. — Това вече беше гласът на директора на Гилдията. — Хвани копелето, Ели.

— Ще. Петнадесет? — Къде, за бога, бяха другите седем тела? — Знаеш ли кога са изчезнали?

— Ти още ли нямаш тази информация?

— Не.

Или ангелите не знаеха всичко, или не й казваха и я държаха със затворени очи. Ръката й здраво стискаше телефона.

— Няма кой знае какво. Едната група е изчезнала преди два дни. Другата група снощи или много рано сутринта.

— Благодаря, Сара. Целуни Зоуи от мен.

— Добре ли си? — Тревога във всяка дума. — Кълна се, Ели, само кажи и ще намеря начин да те измъкна оттам.

Елена знаеше, че Сара веднага ще я измъкне. Гилдията бе оцеляла толкова много години благодарение на лоялността между хората.

— Добре съм. Трябва да го хвана.

— Съгласна съм, но помни, че ако стане много напечено, веднага заставаме зад теб.

— Знам. — Гърлото й се стегна. Елена знаеше, че този коментар с двояко значение трябваше да я разсмее и гърлото й се сви. — Нали си наясно колко е опасна нашата Аш? Преди час ми се обади да ми каже, че има запаси от някакви гранати, които можели да ме заинтригуват. Отговорът ми беше: „За какво, по дяволите, говориш?“.

— Аш си е такава — засмя се Елена.

— Но знаеш ли… може да са ти от полза в преследването, каквото и да е това, което преследваш. Една дума, Ели. Това е всичко необходимо и имаш всеки един от нас зад гърба си.

— Благодаря. — Елена затвори, преди да се поддаде на изкушението да каже прекалено много.

После си пое дълбоко дъх и подкара към Кулата на Ангелите.

Както очакваше, оказа се, че Михаела прекарва по-голяма част от времето си или в имението си, или край Кулата. Само от време на време ходеше в един отдалечен магазин.

Елена изчакваше колите да минат, за да направи завой с намерението да обиколи наоколо, когато усети шепота.

Киселина, примесена с кръв.

Изскочи от колата, без да обръща внимание на псувните на шофьорите зад нея, и бавно се завъртя на триста и шестдесет градуса.

Ето.

Скочи в колата, паркира. Сега, когато бе надушила миризмата, щеше да е много по-добре да продължи пеша.

Богат, тежък черен шоколад. Греховен. Прелъстителен.

Тя спря и подуши въздуха.

— Дмитрий. — Вампирът или минаваше случайно, или просто беше някъде из района. При повечето вампири това нямаше да има значение, защото щеше да успее да раздели миризмите, но присъствието на Дмитрий беше прекалено силно за нея и като се вземе предвид, че следата от Юръм беше по-стара…

Тя бръкна в джоба си и извади телефона.

Мамка му.

Набра Рафаел.

— Елена.

Кръвта й пламна отвътре навън само от звука на този глас — секс, лед, болка и удоволствие.

— Миризмата на Дмитрий ми пречи. Губя следата.

— Намерила си следа от Юръм?

— Да. Можеш ли да накараш Дмитрий да се махне.

Пауза.

— Вече си тръгва.

— Благодаря — И затвори телефона. Много след това този глас щеше да виси като закачен за душата й, щеше да пребивава там, да се настани, да се чувства като у дома си.

Тя прочисти мислите си и започна да оглежда и да души.

Ароматът на Дмитрий изчезваше с феноменална скорост. Или бягаше, или беше с кола. Не я интересуваше особено.

Единственото, което имаше значение сега, беше фактът, че е загубила Юръм… О, не, ето го. Тя се обърна наляво и се затича.

Беше пробягала дължината на около десет блока, когато нещо я накара да вдигне поглед. Небето, което доскоро беше ясно и синьо, се пълнеше с мрачни сиви облаци, но тя улови синя светлинка, която веднага изчезна.

Илиум?

Охрана ли имам?

Елена сви рамене и спря в средата на жилищен квартал. Между два блока забеляза малък магазин за плодове и зеленчуци. Пешеходците бяха много по-малко, отколкото на мястото, което бе оставила зад гърба си. Някои от минувачите я оглеждаха притеснено и едва тогава Елена разбра, че бе извадила един от ножовете си и го стискаше в ръка.

— Госпожице! — Разтреперан глас.

— Ловец съм от Гилдията. Картата ми е в задния джоб. На лов съм. — Ловците имаха разрешително за всякакъв вид оръжия. И тя никога не излизаше без тях.

— А!

Елена му показа празната си лява ръка.

— Ще бръкна да я извадя. Става ли?

Силна миризма на киселина. Тежка, гъста, мрачна, кървава.

По дяволите! По дяволите!

Сега трябваше да бърза по следата, а не да се занимава с някакво бебе ченге, което не знаеше нищо за работата на ловците. Какво ги учеха в полицейската академия в наше време?

Вик на жена някъде напред. Проблясък от синьо в сивото небе. Елена погледна ченгето, което стоеше като препарирано, и побягна.

Знаеше, че няма да я последва. Стоеше като… като треснат от ангел. Около пет процента от хората изпадаха в такова състояние, когато видеха ангели, знаеше също, че има и измислено лекарство, но пък много от тях не искаха да се „лекуват“.

— Когато видя ангел, виждам съвършенството — беше казал един мъж в някакъв документален филм. — През времето, което прекарвам с това съвършенство, ударен от тяхната магия, се чувствам толкова близо до рая. Защо да се отказвам от това?

За една много кратичка и много болезнена секунда Елена завидя на полицая. Тя бе загубила преди цели осемнадесет години невинната си вяра в божествените създания, които се грижеха за хората. Дълги години. Тогава с камерата я бяха уловили как съзерцава ангела с отворена уста, с такова обожание, с такова подчинение, че докато се гледаше след това на записа, й се догади.

Благодаря, но не, благодаря.

Десет минути по-късно усещаше миризмата като болка в гърлото, като гъст слой от козина по езика си. Огледа се. Беше в един от богатите райони до Сентръл парк. Сградите бяха красиви, елегантни, скъпи. Нямаше жилищни блокове, а само имения. И тогава видя.

Силната концентрация на енергия.

Реши да остави на Рафаел да изглади всички подробности, в случай че някой я забележи как се катери по красивата метална ограда на самостоятелен жилищен комплекс. Вдясно имаше малка пътечка и тя тръгна по нея към задната част.

— Частен парк?

Изумително. Не знаеше, че нещо такова може да съществува в центъра на Манхатън. Квадратното парче земя в наситено зелено беше обградено от къщи с европейски дизайн и стил. Тя сбърчи вежди и докосна най-близката стена, но не усети познатото сензационно чувство за нещо антично. Изкуствена имитация, въздъхна тя разочаровано. Някой предприемач бе отрязал едно парче земя, направил бе една английска градина, един комплекс край нея и вероятно за това са му платили яки пачки.

Ангелите имаха толкова много пари, че можеха да си позволят да ги горят, за да се топлят.

Миризмата беше ужасно силна тук, но не беше прясна.

— Тук е бил, но си е заминал.

— Сигурна ли си?

Тя подскочи и размаха ножа, но когато се съвзе от уплахата, зад гърба си видя Рафаел.

— Къде, за бога… О, Величието?

Той не отговори на въпроса й.

— Къде е бил?

— В къщата мисля — отвърна тя, опитвайки се да успокои пулса си. Също и да се укроти, преди да го наръга в сърцето заради уплахата, която й беше причинил.

— Мислех, че не се появяваш на обществени места.

Очите му се зареяха в косата й.

— Никой не гледа. Прекалено са заети да наблюдават акробатиката на Илиум.

Тя не обърна внимание на мрака, който се спусна в очите му, мрак, който й подсказваше, че не бива да говори за Илиум.

— Трябва да влезем в къщата — каза тя и мина покрай него. Точно когато се запъти към задната врата, ръката му стисна нейната.

Тя застина, готова да му опонира и да се бори в името на категоричното си решение да влезе, но тогава разбра, че целта му бе само да махне перото на Илиум от косата й, а не да я спре да провери в къщата.

— О, за бога! Сега щастлив ли си?

Той смачка перото в ръката си. Между пръстите му се процеди струйка син прашец, който бавно затанцува към земята и по тревата. Реши да не го пита как и защо го е направил.

— Имаш ли нещо против да влезем с взлом?

— Венъм ми казва, че вътре не се усеща човешки пулс.

Стомахът й се сви.

— Смърт? Той може да надушва смърт?

— Да. — Пусна ръката й и тръгна пред нея.

Елена се огледа, обърна се към улицата и забеляза Венъм, който ги наблюдаваше откъм портала, който странно, но вече не беше заключен. Изглеждаше като един подмокрящо красив бодигард, нещо съвсем обичайно за този район. Доволна, че никой няма да им попречи да влязат, тя последва Рафаел.

— Чакай — каза, когато ръката му опря дръжката. — Може да активираме някоя аларма и да привлечем внимание.

— Вече сме се погрижили за това.

— Венъм? — Елена се зачуди на бързината на някои вампири.

Леко кимване.

— Да, бива го за такива неща.

— Защо ли се учудвам? — промърмори Елена и… — О, господи! — Едва преглътна надигналата се от стомаха й течност, когато усети миризмата, която нашепваше от къщата.

— Ела, Елена — подкани я той и й подаде ръка.

Тя дълго гледа ръката.

— Аз съм ловец — каза, но въпреки това уви пръсти около неговите.

Някои кошмари са прекалено злокобни, за да застанеш сам пред тях.

Прекрачиха заедно. Крилете на Рафаел минаха лесно през голямата врата.

— Родена за ангел — каза той и се загледа пред себе си.

На целия първи етаж нямаше никакви преградни стени. Килимът в хола беше с образа на Роршах в червено върху бяло. Може би трябваше да бъде истинска жестока експлозия от цветове, но странно… беше някак безформено и сиво. Пердетата бяха издърпани встрани, апартаментът преливаше от притъпени тежки сенки, които сякаш заглушаваха шума и увеличаваха в пъти… всичко останало.

Разложение. Киселина. Секс. Вкусовете се смесваха като ужасяваща палитра върху езика й.

— Правил е секс с тях.

Рафаел погледна към телата, провесени от дървените греди на тавана. Огън в сините му очи.

— Сигурна ли си?

— Надушвам.

Макар че Елена можеше да надушва предимно вампири, нейното обоняние беше много по-силно от това на повечето хора и… както се оказваше сега, и от това на архангелите.

— Няма кръв.

Елена се загледа в петната по килима.

— Какво му казваш на това? — попита тя.

Не, нямаше да се принуждава да поглежда пак нагоре, нямаше насила да вкарва този ужас в съзнанието си, нямаше да позволи на тези парчета страх и терор да изгорят дупки в него.

Увиснали ръце и крака се полюшваха от въздуха, идващ от климатика. Застинали в тотален ужас. Бледа разтворена кожа. Устни, сякаш боядисани със синя боя. Коса, използвана като примка за бесене.

Ръката на Рафаел се затегна около нейната и той внимателно я издърпа от ръба на пропастта.

— Не е пил от кръвта им. Раните са брутални, но няма следи да е ял.

Тя вече знаеше, че нито едно медицинско лице няма да потвърди смъртта на тези момичета. Ако имаше някакъв начин Юръм да бъде спрян, тя трябваше да ги разгледа, трябваше да се увери. Това беше нейно задължение.

— Срежи ги — каза му с дрезгав глас. — Трябва да видя раните отблизо.

Той пусна ръката й.

— Ножа ти?

Елена сложи ножа в протегнатата му длан и го наблюдаваше, докато той вървеше към злокобната експозиция в хола. Крилете му бяха леко повдигнати, за да не оставя следи по пода. И после помаха с едното си крило. Мощен вятър.

Телата се разлюляха.

Елена побягна през вратата, хукна по тревата и повърна всичко, което беше изяла днес. Стомахът й се свиваше в болезнени контракции много след като в тялото й не остана нищо и когато някой й подаде края на маркуч с вода, тя го сграбчи като че животът й зависеше от това. Изми лицето си и после залепи устни към маркуча, сякаш от него течеше нектар.

— Благодаря — каза и вдигна поглед. Очите на Венъм я гледаха с подигравателна усмивка.

— Ловецът с голямата уста се изплаши от малко кръв. — Спря водата. — Илюзиите ми са разбити.

— О, горкото разочаровано бебче — отвърна тя и избърса устата си с длан.

— По-добре ли си? — попита той, но от всяка дума капеше преструвка.

— Ухапи ме по задника — обърна се и се насили да продължи напред. Обратно към ужаса.

— О, имам пълното намерение да го направя, но не точно по дупето. И не само. Навсякъде.

Елена метна един нож напосоки и с неприкрито задоволство чу как той псува ядосано, защото беше хванал ножа от острата му страна и бе порязал ръката си.

С нови сили тя прекрачи прага. Рафаел беше в хола и полагаше и последното тяло на килима. Държеше жената нежно, люлееше я в ръцете си. После я нареди до останалите тела. Елена преглътна тежко и тръгна към него.

— Извинявай за това — рече тя, но не обясни повече. Не можеше да му каже истината. Не и за това. Той я погледна.

— Не съжалявай. Да можеш да изпитваш ужас и страх — това е истински дар.

Елена се зачуди.

— А ти можеш ли?

— Прекалено малко. — Мрак от древността помете чертите на лицето му. — Виждал съм безкрайно много зло, така че дори загубата на толкова много невинни едва ме докосва.

Нечовешкото в думите му сви сърцето й.

— Разкажи ми — каза тя.

— Не. Вече имаш достатъчно кошмари в главата си. — Погледна я. — Тръгни след Юръм. Това може да почака.

Тя знаеше, че е прав. През следващите няколко минути се опита да намери мястото, откъдето бе излязъл. След малко се върна побесняла в къщата.

— Излетял е оттук.

— Тогава трябва да огледаме телата и да видим дали можем да разберем нещо от тях — кимна той към наредените трупове.

Тя кимна кратко и клекна до първото тяло.

— Разрязана е с тъпо оръдие от шията до пъпа. — Органите на момичето не бяха в тялото му. — Намери ли органите?

— Да, има колекция зад гърба ти в ъгъла.

Пореден порив да повърне. Гърлото й гореше, но тя стисна зъби и продължи:

— Няма следи от зъби, просто я е разрязал с нож.

Когато тръгна към следващото тяло, осъзна, че не бе погледнала лицето на първото момиче. А това беше грешка. Юръм би могъл да е изсмукал кръвта от устата й. Веднъж бе видяла тяло, което беше напълно обезкървено от една целувка.

Стомахът й се сви болезнено. Пресегна се да докосне лицето, но се спря и каза:

— Имам нужда от ръкавици.

— Кажи ми какво искаш да видиш. — Крилете на Рафаел изпълниха полезрението й, когато застана от другата страна на тялото.

— Не ставай глупав — промърмори тя и избута ръката му настрани. — Може да е имала човешки вирус или Юръм да я е заразил, така както се притеснявахте за оцелялата жена.

Сини, сини очи срещнаха нейните.

— Аз съм безсмъртен, Елена — меко напомняне, което я размаза като удар с гюле. Разбира се, че беше безсмъртен. Как можа да забрави!

— Устата — отвърна тя и откъсна очи от това лице, което не можеше да принадлежи на нито един смъртен човек, независимо с какво го бе благословила природата. — Отвори устата.

За щастие лицето не беше вцепенено и Рафаел успя да отвори устата, без да се налага да чупи челюстите, което нямаше да е никакъв проблем за него.

Елена извади малко фенерче от страничния джоб на панталоните си и насочи светлината към вътрешността на устата.

— Не, не е хапал.

Минаха и през останалите тела методично и детайлно. Всички бяха разпорени с нож. Първата жертва е била жива по време на… разрязването. Останалите са били мъртви.

— Никакви следи от зъби. Но това не означава, че не е изсмукал кръвта от раните.

Или от органите им.

— Изсмукването на кръвта със зъби е част от удоволствието, Елена.

— В такъв случай със сигурност не е ял. Просто ги е изтезавал.

— Родените от кръвта могат да потиснат глада си.

Парчетата от пъзела се нареждаха.

— О, това са първите тела, първо е убил тях, а след това момичетата в склада.

Климатикът бе предотвратил разлагането на телата, но сега, когато се загледа по-отблизо, забеляза признаци, че това се е случило поне преди ден, преди два дни дори — цветът на изсъхналата кръв по стените, липсата на всякаква скованост в телата, синините и охлузванията като зловещи цветя на смъртта, изпълнени с изтеглената надолу кръв.

Всички ловци трябваше да изкарат курс по основните детайли на смъртта, защото често първи намираха жертвата на вампира. Сега, когато натискаше синините, нямаше никаква промяна в оцветяването, кожата не побеляваше и не се пълнеше с кръв.

— Тези са били само за практика — каза тя.

— И въпреки това миризмата му те доведе дотук.