Налини Синг
Ангелска кръв (28)

28

Джефри Деверо беше застанал до камината с ръце в джобовете. Раираният му костюм бе ушит по поръчка заради високата му фигура. Маргарите беше толкова дребничка. Елена бе наследила ръста си от баща си. Беше около метър и деветдесет без обувки, но така или иначе никой не го виждаше по чорапи — винаги изряден в очите на хората.

Бледосивите очи я гледаха с бдителността на ястреб или вълк. Лицето му представляваше композиция от остри линии и ръбове. Косата му беше силно изпъната назад. Повечето мъже на неговите години имаха посивели коси, но тази на Джефри бе преминала от аристократично злато директно към чисто бяло. Отиваше му и придаваше още по-контрастен релеф на чертите му.

— Елеонора. — Той доизбърса очилата си и ги плъзна по носа си. Същите тънки правоъгълни рамки, чийто ефект винаги й бе създавал асоциации с дебели стени.

— Джефри.

Устата му изтъня.

— Не се дръж като дете. Аз съм ти баща.

Тя сви рамене и зае леко нападателна поза.

— Искаше да дойда, тук съм.

Думите излязоха ядни и груби. Десет години независимост и в мига, в който видя баща си, веднага се превърна в онази тийнейджърка, която бе прекарала целия си живот на колене пред него, молейки за любовта му, а в замяна на усилието я бяха изритали в корема.

— Разочарован съм — каза студено той. — Надявах се да си придобила малко грация покрай хората от обкръжението ти.

Тя се намръщи.

— Компанията ми е същата. Виждал си Сара, директора на Гилдията, на много събития, а Ранзъм…

Отвращение върху лицето му.

— Това, което правят приятелите ти ловци, изобщо не ме интересува.

— Така си и помислих.

Защо, по дяволите, беше дошла като изпълнително куче на секундата, в която я повика? Единственото й извинение беше шокът.

— Защо тогава ги споменаваш?

— Не говорех за тях, а за ангелите.

Тя премигна и се запита: как изобщо мога да се изненадвам? Джефри имаше пръст във всичко, което се случваше в града и което носеше печалба, голяма част от която не беше съвсем законна. Разбира се, ако споменеше, че бизнесът му не е снежнобял или поне с цвета на водна лилия, той щеше да я изпържи жива.

— Ще се изненадаш какво намират за допустимо и какво не — каза Елена.

Безмилостното правораздаване на Рафаел, гладната сексуалност на Михаела, Юръм и неговите касапски изпълнения. Нито едно от тези неща нямаше да се впише в утвърдените представи на баща й за ангелите.

Той махна с ръка, сякаш думите й нямаха никакво значение.

— Трябва да говоря с теб за завещанието ти.

Елена сви юмруци.

— Искаш да кажеш за тръста, който майка ми направи за мен.

Можеше да умре от глад по улиците, но тогава Джефри не й даде и стотинка.

Кожата му се изопна върху скулите.

— Предполагам, човек не може да избяга от гените си.

Елена беше на една крачка да го нарече копеле, но по някаква странна ирония на съдбата именно гласът на майка й успя да я спре. Маргарите я беше възпитала в уважение към баща й. Елена не можеше да почита този човек, но поне можеше да уважи паметта на майка си.

— И да поблагодарим на бог за това — каза тя и го остави да си интерпретира обидата както си иска.

Джефри се завъртя и тръгна към бюрото до прозореца в другия край на стаята. Стъпките му попиваха в дебелия персийски килим.

— Тръстът можеше да бъде ползван на двадесет и петия ти рожден ден.

— Малко си позакъснял май, а?

Той извади един плик.

— Адвокатите ти изпратиха писмо.

Елена си спомни как изхвърли неотворения плик от адвокатите. Право в боклука. Тогава си помисли, че е поредното писмо, с което я караха да продаде акциите си във фирмата, които й се падаха по наследство. Бяха й дадени от дядо й, бащата на Джефри, който я обичаше.

— Свършили са страхотна работа, но не са обърнали внимание на датата — добави Джефри.

— Не се опитвай да оправдаваш мързела си с други хора.

Той се върна при нея и набута плика в ръката й.

— Парите са в сметка на твое име, с добра лихва. Всички подробности са тук.

Елена не погледна към плика.

— На какво се дължи това… лично отношение?

Бледосивите очи се свиха зад очилата.

— Колкото и да се отвращавам от избора ти на… професия…

— Не е избор — каза студено тя. — Помниш ли?

Мълчание. Мълчание, което я предупреждаваше никога да не споменава за онзи кървав ден.

— Както казах, колкото и да съжалявам за професията ти, благодарение на нея имаш достъп до много силни хора.

Стомахът й се върза на възел. Какво, по дяволите, бе очаквала? Знаеше, че не означава нищо за този човек. И въпреки това беше дошла.

Вместо да се нахвърли срещу него, както би направила преди години, тя си затвори устата и се застави да изслуша какво има да й казва баща й и какво се очаква от нея.

— Сега разполагаш с възможност да помогнеш на семейството. — Стоманен поглед. — Нещо, което никога преди не си се замисляла да направиш.

Ръката й се уви около плика.

— Та аз съм само ловец — каза тя, цитирайки думите му. — Какво те кара да мислиш, че се държат с мен по-добре, отколкото се държи собственият ми баща?

Той не помръдна и мускул.

— Казаха ми, че прекарваш доста време с Рафаел и че може би е отворен за предложения от твоя страна.

Елена наистина се стараеше да си внуши, че не се опитва да й намекне това… което се опитваше да й намекне.

Цялото й същество се разтресе.

— Ти би превърнал и собствената си дъщеря в курва?

Никаква промяна в изражението му.

— Не. Но ако тя вече го прави по свой избор, не виждам защо да не се възползвам от ситуацията.

Елена усети как лицето й става бяло като чаршаф. Без нито една дума повече тя се обърна и излезе от стаята. Вратата се затръшна зад гърба й.

Секунда след това чу бесен удар. Кристал, който се разцепва на милиарди парченца от сблъсъка с тухлената стена.

Тя спря, изумена от мисълта, че бе успяла да предизвика някаква реакция, макар и толкова негативна, от винаги контролиращия се Джефри Деверо.

— Госпожице Деверо? — Джерълдин вече бягаше към нея. — Чух… — Гласът й бе изпълнен с несигурност.

— Съветвам те да се покриеш за известно време — каза Елена, излизайки от състоянието на вкаменелост, и забърза към вратата.

Джефри се беше побъркал, защото Елена бе посмяла да му възрази и го беше предизвикала, за разлика от останалата сплотена дружинка психопати. Това нямаше нищо общо с факта, че бе нарекъл дъщеря си курва. В лицето.

— И, Джери? — обърна се да погледне момичето. — Никога не му позволявай да разбере.

Асистентката кимна отривисто с глава.

Никога досега Елена не бе изпитвала такава благодарност заради шума в града, но докато се отдалечаваше от мъжа, който бе дал спермата си и нищо повече за нейното създаване, беше истински щастлива.

Ръката й се сви в юмрук и си спомни за плика. Застави се да се успокои, за да може да мисли, и отвори писмото. Това беше паметта на майка й и Елена отказваше Джефри да я омаловажава.

В общата схема на нещата парите бяха малко — домът на Маргарите беше поделен между двете й дъщери, а парите бяха от продажбата на нейните уникални завивки. Никога не се наложи да ползва тези пари, защото Джефри бе настоял да й даде голяма издръжка.

Мъжествен смях, две силни ръце я мятат във въздуха.

Елена се запрепъва, почти ударена от спомена, но после го избута настрани. Това беше само спомен или може би само нейната измислена в онези години реалност. Баща й винаги е бил суров човек, вярваше в строгата дисциплина и не знаеше как се прощава. Но Елена беше принудена да признае, че бе изпитвал нещо към своята съпруга от Париж — огромна издръжка, подаръци, скъпоценни камъни по всеки повод. Къде бяха заминали всички тези неща? При Бет?

Елена не се вълнуваше от финансовата стойност на завещанието, но й се искаше да има поне едно-единствено нещо, което някога е принадлежало на майка й. Знаеше само това: когато се върна от пансиона за лятото, всяка следа от Маргарете, Мирабел и Ариел бе заличена от къщата. Включително одеялото, което Елена така дълбоко ценеше и обичаше като живо същество още от петия си рожден ден насам. Когато се завиеше с него, винаги си представяше майка си и сестрите си.

Някой се удари в рамото й.

— Хей, разкарай се от пътя — каза един висок слаб студент и й показа среден.

Тя му върна жеста, но беше благодарна, че момчето я извади от парализата.

Един бърз поглед към часовника. Да, имаше още малко свободно време.

Тръгна към банката, упомената в писмото. За щастие се намираше доста близо.

Когато попълни документите и започна да се приготвя да тръгва, управителят на банката я попита:

— Желаете ли да видите съдържанието на трезора?

Тя се загледа в подпухналото му лице, вероятно резултат от прекалено много и прекалено хубава храна и малко упражнения.

— Трезор?

— Да — кимна той и оправи вратовръзката си.

— Няма ли да ми трябва ключ? Искате ли да се подпиша някъде? — Знаеше, че се подписва такава карта, само защото й се бе наложило да провери по време на едно преследване на вампир. Беше доста заплетена ситуация тогава.

— Обикновено да, но вашият казус е малко необичаен — каза той и пак оправи вратовръзката си. В превод: баща й беше използвал бог знае какви връзки и само тоя бог имаше представя какъв е бил мотивът му.

— Добре.

Пет минути по-късно вече беше подписала и й даваха ключа.

— Последвайте ме. Тук разполагаме с двойна защита. Аз имам ключа за общия трезор, а само вие за самата кутия.

Управителят на банката я поведе през тихите коридори на солидната сграда, някъде към задните помещения. Трезорите се намираха зад няколко електронни врати, които изглеждаха доста странно в… стомаха на историческата сграда.

Елена.

Знаеше, че това тъмно нашепване не е само във въображението й.

— Махай се.

Управителят се обърна и я погледна изумено. Тя се престори, че вади нещо изпод нокътя си.

Закъсняваш.

Тя присви очи и се замисли дали си струва да го гони от съзнанието си. Струваше ли си?

Има кола, която ще те вземе, когато излезеш от банката.

Тя внезапно спря и се загледа в гърба на управителя. Надушваше страха му.

— На кого се обадихте преди няколко минути?

Когато я погледна, в очите му имаше паника. Заешки очи.

— На никого, госпожице Деверо.

Тя го изгледа студено, за да му даде възможност да разбере, че я беше вбесил достатъчно.

— Покажете ми трезора.

Видимо изненадан от поведението й, той веднага изпълни. Елена го изчака, докато постави дългата кутия на масата, и го отпрати с ръка, сякаш беше досадна муха. Той беше едно голямо нищо, една мравка в армията на Рафаел. Останала сама, тя се загледа в стената срещу себе си.

— Рафаел?

Нищо.

Със силно присвити устни тя отключи кутията, махна капака… не знаеше какво бе очаквала, но каквото и да беше, там го нямаше.

Кутийки за бижута, писма, завързани с панделки, снимки, една квитанция от брава. Най-отгоре имаше черна кожена тетрадка със златисти метални ръбове. Тя протегна длан, докосна я, отдръпна се назад и затръшна кутията. Не можеше да го направи, не и днес. Извика управителя, каза му да прибере кутията обратно и попита:

— Откога е тук?

Той погледна в папката си.

— Последно е отваряна преди петнадесет години.

Тя грабна папката от ръката му, преди да успее да се съпротиви, и се загледа в подписа в дъното на първата страница.

Джефри Паркър Деверо.

Петнадесет години. Лятото, когато бе затрил майка й и по-големите й сестри от лицето на света. Само че тази кутия имаше друга история.

Мамка му!

Тя набута папката в ръцете на управителя и закрачи с решителна стъпка през пищно обзаведената и миришеща на много, много похарчени пари банка, към двете тежки стъклени врати на изхода, където портиерът вежливо й отвори.

— Благодаря — каза тя, но усмивката на портиера се преобрази в истински шок секунда след това. Елена проследи погледа му и забеляза изумително красив мъж със сини криле, облегнат най-спокойно на една улична лампа.

Потокът коли от тази страна на улицата беше изчезнал за сметка на натовареното движение от другата страна на платното, както и по отсрещния тротоар. Сякаш цялото население на Ню Йорк бе решило да излезе и да мине да го огледа.

— Илиум — каза тя, стъпвайки на тротоара.

— На твоите услуги. — Той метна ръка към ферарито, паркирано на метри от него. Червено като пожар.

Разбира се.

Тя го погледна въпросително.

— Как побираш крилете си вътре?

— Уви, аз само мога да гледам. — Метна й ключовете.

Тя ги хвана по рефлекс и попита:

— Чия е тази кола, която струва няколко милиона, и какво ти е направил горкият човек?

— На Дмитрий. И… просто така.

Това почти я накара да се засмее. Изобщо не би предположила, че е на Дмитрий.

— Картата?

Очите му — живо плаващо злато, поразително открояващо се на фона на черната му, сякаш потопена в синьото на нощта коса, се преместиха към колата.

— В жабката е.

Не че нямаше да изпита истинска наслада да направи някое и друго кръгче в безценната кола на Дмитрий, но…

— Трябва ми кола, която няма да се откроява толкова много.

— Има подземен гараж на две пресечки. Влез там и смени автомобилите. — Той направи няколко крачки назад и размаха крилете си.

— Показваш ми прелестите си ли?

— Oui, oui. — Усмивка, изпълнена с абсолютен мъжки чар.

— Косата ти истинска ли е?

Кимане.

— И очите — също. Казвам само в случай че си се зачудила. — Още една съблазняваща усмивка.

Елена забеляза как едно самотно перо се откъсна от крилете му и бавно се спусна на паважа.

— Ако не го вдигнеш, скоро тук ще се избият за него.

Той проследи погледа й и каза:

— Ще го взема и ще го пусна от небето. Някой ще намери своята магия.

Тя се засмя саркастично, но странно… идеята я докосна. Елена отвори колата и влезе. От другата страна на тротоара хората снимаха кой с каквото устройство имаше подръка. Като обезумели.

Елена завъртя очи.

— Литвай, преди да са те нападнали да те пипат.

— Може и да изглеждам красив, Елена, но съм доста опасен. — Най-рафинираният шепот с британски акцент, прошепнат във въздуха.

— Никога не съм се съмнявала в това.

Тя подкара колата. Знаеше, че той лети след нея. Може и да беше опасен, но не беше архангел. И какво, по дяволите, си е мислил Рафаел? Защо й беше изпратил такъв красив…

О, той е знаел. Знаел е защо Джефри я беше извикал, защо най-сетне след толкова много години бе решил да проговори на дъщеря си, за която винаги е мислил като за най-вонливия разложен боклук.

И не само че е знаел, но и съвсем точно бе предвидил нейната реакция.

И й беше поднесъл възможно най-сладкото отмъщение.

Елена се усмихна.

Дъщерята, която Джефри Деверо не желаеше, която бе изхвърлил на улицата, беше достатъчно важна, за да заслужи ангелски ескорт. Толкова палаво, толкова безразсъдно почти. Едва ли вече имаше човек в града, който да не бе чул за това.

Телефонът й звънна. Беше на светофара, така че вдигна.

— Сара, имаш големи уши.

— Седнала си на сладки приказки с някакъв ангел, който ще е причина за милиони мокри сънища. Така поне чувам.

— Те всички са красиви.

Но красотата не беше достатъчно условие, не и за Елена.

— Но не всички имат сини криле с пръски от сребро, нали?

— Телевизията?

— Камери, телефони. Хората не виждат често ангели, които се разхождат по улиците. — Нашепната въздишка. — Досега знаех само, че имаме такъв в града, но не бях виждала снимка отблизо. Красив. Мога направо да захапя това твърдо…

Елена се засмя.

— Спокойно, момиче, женена си.

— А и като стана дума за вкусване на разни неща. Дийкън…

— Прекалено много подробности. Ще се обадя по-късно — каза Елена и затвори.

Точно се канеше да завие към гаража, когато едно синьо перо се приземи в скута й. Устните й потръпнаха в усмивка, но беше прекалено късно да вдигне поглед, понеже вече влизаше в гаража.

Спря колата пред застаналия като на пост вампир, който я бе закарал до дома на Рафаел. Въпреки мрака в подземието той носеше очила. Елена си помисли, че ако имаше очи като неговите, и тя не би се лишила от слънчеви очила.

Излезе, пусна косата си и се закичи с перото на Илиум.

— Ако Блубел не внимава, скоро ще си изгуби всичките пера. И то за няколко секунди. За втори път — каза вампирът.

Елена пак върза косата си на опашка и кимна към стария седан зад него.

— Ключовете? — каза и му метна тези от ферарито.

— На таблото — отвърна той, оттласна се от вратата на колата и добави: — Рафаел иска да се обаждаш на всеки десет минути.

— Кобра, кажи на шефа си, че ще се обадя, когато имам какво да докладвам.

Той сложи очилата над главата си и тя видя цялата ужасяваща сила на тези страшни очи.

— Предпочитам Венъм.

— Сериозно ли? — каза саркастично Елена с повдигната вежда.

— И все пак е по-добре от някакво тъпо име на някакъв разлигавен задник като Илиум. И какво, по дяволите, означава такова име? — Остра усмивка, проблясване на кучешки зъб. Нарочно, съвсем нарочно. Независимо от перфектната гладка съвременна реч Венъм беше прекалено стар, за да си позволи да допуска грешки.

— А ти такъв ли си?

— Какъв?

— Отровен като името си?

Още една зловеща усмивка. Върхът на езика му докосна кучешкия зъб, а когато го отдръпна, тя видя перла от златна течност.

— Опитай ме и сама ще видиш.

— Може би по-късно, след като оцелея от ноктите на Михаела.

Той се засмя. Богат мъжествен звук, който накара жената, излизаща от асансьора, да изтърве чантата си и да застине с широко отворена уста. Венъм не забеляза. Очите му не се откъсваха от Елена. После бавно плъзна очилата пред очите си.

— Никой не излиза жив от ноктите на Византийската покровителка.

Кожата на Елена настръхна. Древността, полъхът на стари, стари времена притиснаха кожата й. Не му отговори. Отвори вратата на седана, свали прозорците и докато се отдалечаваше, забеляза как Венъм тръгва към жената до асансьора.