Налини Синг
Ангелска кръв (24)

24

— Казвам се Елена — каза меко тя, но не беше сигурна дали жената изобщо е разбрала, че има някой при нея. — Сега си в безопасност.

Никакъв отговор.

Тя направи няколко крачки назад и рече на Рафаел:

— Има нужда от лекарска помощ.

— Илиум ще я заведе при нашия лекар. — Той се приближи, но жената започна да скимти и да вие още при вида на перата на крилете му. Мускулите й се бяха обтегнали толкова силно, че за миг Елена си помисли, че ще се наложи да й счупят някоя кост, за да ги отпуснат.

— Не — каза Елена и застана пред него, за да не може жената да го вижда. — Трябва да е някой от вампирите. Никакви криле.

Устата му се сви в права изопната линия, но Елена не разбра дали е израз на нетърпение или гняв, а и той не посмя да влезе в съзнанието й и да го проконтролира.

— Помолих Дмитрий. Той ще се погрижи за нея.

Сърцето й се вледени.

— В смисъл… ще я убие?

— Вероятно с радост би посрещнала облекчението от мъките си.

— Ти не си Бог, за да вземаш такова решение.

Лицето на Рафаел я изучаваше безмълвно.

— Нищо лошо няма да й се случи, докато ти си тук.

Елена умееше да чете подтекста.

— А когато се върна?

— Ще реша дали ще живее, или ще умре. — Сини пламъци в очите му. — Може да е инфектирана, Елена. И ако е така, ще трябва да умре.

— Инфектирана? — смръщи се тя. — Добре, знам, после.

— Да. Времето напредва. — Той наклони леко глава. — Дмитрий идва, но не може да се доближи, докато представлява опасност за сензорите ти. Остави жената. Ръководителят на Седмината имат слабост към невинни жени, към които някой е проявил брутално насилие.

— Да — кимна Елена след доста неясното уверение и клекна до жената. — Дмитрий ще ти помогне. Моля те, иди с него.

Жената не спираше да се клати на място, но поне престана да скимти и вие и мускулите й леко се отпуснаха. Елена се помоли Дмитрий да я изкара оттук, без да я наранява, тръгна обратно към оградата и мина от другата страна.

— Можеш ли да провериш покрива и да видиш дали има някакви следи от Юръм. Дали е излетял оттам?

Рафаел кимна, а тя взе пак да тича край склада.

Намери мястото, откъдето бе излязъл Юръм — вдясно от сградата през една зейнала дупка в телената ограда. Усещаше как Рафаел лети ниско над нея. Тя мина през дупката и закрачи през дивата трева, покрила изоставения паркинг. Върховете на стръковете бяха оплискани с кръв. Намери перо — брилянтно сребристо сиво перо с кехлибарени отблясъци. Деликатна красота и… каква подигравка, каква гавра с кръвта, страданието и изтезанието, които бе видяла в склада.

Елена се пребори с импулса си да го надроби и го вдигна към носа си, давейки се в богатството от миризми. Същата хапеща киселина, но и нещо друго. Киселина, кръв и нещо, което нашепваше за… слънчева светлина. Тя потръпна, напъха перото в джоба си и продължи напред. Ароматът просто изчезваше в средата на паркинга. Като отрязан.

— Мамка му — тя сложи ръце на хълбоците си и подкани Рафаел да слезе до нея. Той кацна с неземна, нечовешки нелепа за ситуацията грация.

— Юръм е излетял оттук? — попита той.

— Да. Никога не съм имала този проблем с вампирите. Ето защо мога да ги проследявам. Неспособна съм да проследя същество, което лети. — Кръвта й кипна. Искаше да накара изрода да си плати за младите животи, които бе отнел. Откраднал. — Дмитрий е тук?

— Да. Казах му да се доближи. И ангелите невинаги летят. Ти си единствената, която има способността да го намери из улиците. — Той млъкна за кратко. — Ще се върнем, за да можеш да се изкъпеш и да си вземеш нещата. — После погледна крилете си. — Аз също трябва да се измия от кръвта.

Елена се изчерви при мисълта каква ли воня се носи от нея.

— Защо да си вземам нещата?

— Преследването няма да е дълго, но ще е интензивно.

— Той ще продължи да убива — предположи тя. — И ще оставя следи.

— Да. — Гневът на Рафаел бе малко по-контролиран, но самата сила, с която едва го потискаше, почти сряза кожата й. — Трябва да си близо до мен или до някого от ангелите ми, за да можем веднага да те заведем на мястото на следващото убийство.

Елена осъзнаваше, че това не е изброяване на опции.

— Предполагам, че ако не се съглася, просто ще ме накараш.

Досега единственият звук беше този от шумолящата в нозете им трева, но сега чу и шепота на криле. Идваха други ангели. За да започнат почистването… предположи Елена.

— Юръм трябва да бъде спрян. — Лицето на Рафаел бе равно като спокойно море, безизразно… и това го правеше още по-опасен. — Не би ли се съгласила, че тази цел оправдава всички използвани средства?

— Не. — Но съзнанието й веднага бе завладяно от едно безкрайно слайд шоу от образи — жена, чиято уста бе пълна с органи, които по правило трябваше да бъдат в тялото й; друга, чиято глава бе забита там, където би следвало да е ръката й; трета, която гледаше с празните дъна на очните си ябълки. — Ще помогна.

— Хайде — Рафаел подаде ръка. Тя се доближи.

— Извинявай, че воня. — Бузите й пламнаха. Ръцете му се увиха около нея.

— Ухаеш на ангелски прах. — И излетя нагоре и ги направи невидими.

Тя стисна очи.

— Никога няма да свикна с това.

— Мислех, че обичаш да летиш.

— Не и така — тя го стисна по-силно, надявайки се да е увила ботуша си здраво около крака му. Не искаше обувката да падне върху главата на някого и да го убие. — Не и когато не мога да видя тялото си.

— Да, отнема време, докато свикнеш.

— Ти така ли си роден, с тази дарба? — Пребори се с тръпката, която заплашваше да разтърси тялото й, когато той я понесе по-високо.

— Не, това е дарба, която придобиваш с времето, с възрастта.

Тя захапа езика си, за да не зададе въпроса, който напираше да излезе.

— Започваш да се учиш на дискретност ли, Елена? — Леката нотка на веселост потуши гнева, чиято острота усещаше под кожата му и която тя знаеше, че едва контролира.

— Аз… Аз… — Зъбите й затракаха и Елена реши, че дискретността може да върви по дяволите — буквално се впи в него и уви крака около кръста му. — Просто се опитвам да намаля причините да ме убиеш.

Той я прихвана по-здраво в новата поза.

— Защо да те убивам, като мога да изтрия спомените ти?

— Не искам да изгубвам спомените си. — Дори и лошите, защото те я бяха направили такава, каквато бе сега. Днес в очите на хората, които не знаеха какво е да целунеш архангел, тя беше една различна Елена. Не искаше да губи и този спомен. — Не ме карай да забравям.

— Би ли дала живота си, за да запазиш спомените си? — мек, почти нежен въпрос.

Тя се замисли.

— Да — отговори тихо. — Предпочитам да умра като Елена, отколкото да живея като сянка.

— Почти стигнахме.

Елена се насили да отвори очи и погледна дома си. На мястото на счупения прозорец бе поставено нещо пластмасово. Но който го бе сложил, не си бе направил труда да го закрепи добре, сякаш е бързал за някъде и не е счел за нужно да си дава зор.

Долният край на пластмасата се вееше. Очите й се навлажниха. Опита се да си внуши, че е от вятъра, който режеше очите и лицето й.

Рафаел се приближи, дръпна пластмасата така, че да може да я мушне вътре. Когато влезе, тя вдигна пластмасата още по-нагоре, за да влезе и той. Застанал зад нея, Рафаел прибра крилете си. Тя се закова там, оглеждайки пълния хаос, в който бе превърнато райското й кътче.

Сърцето й се пукаше от мъка. Стъклото на прозореца, който Рафаел беше счупил, все още лежеше по пода. Също и кръвта. Кръвта на Рафаел. Нейната кръв, където бе разрязала дланите си. Но явно по някое време е имало много силен вятър, който бе съборил книгите от библиотеката й и бе счупил вазата, идентична с тази, която бе поставила в спалнята. По земята имаше нахвърляни листове, хартии, боклуци, донесени от вятъра, а по стените се стичаха грозни следи от засъхнала вода, сякаш в апартамента й беше валяло. Килимът беше мокър, въздухът — влажен и тежък.

Вратата бе оправена криво-ляво. Поне се затваряше. Елена се зачуди дали не я бяха зачукали отвън, защото в красивото дърво стърчаха пирони.

— Изчакай — каза тя и се наведе да вдигне все още работещия телефон. — Ще си взема нещо за една нощ. — Тя тръгна по стъклото към банята и попита: — Имам ли време да се изкъпя тук?

— Да.

Не му даде време да размисли. Тръгна директно към банята, понесла кърпа и дрехи.

— Не ми харесва цветовата гама.

Тя спря и сложи ръка върху обикновеното си памучно бельо.

— Казах ти да чакаш.

Той влезе, тръгна към френските прозорци и ги отвори.

— Обичаш цветя.

— Рафаел, излез. — Ръката й трепереше от усилието, с което се опитваше да сдържи гнева си.

Той погледна през рамо:

— Ще направиш скандал заради това, че съм просто любопитен?

— Това е моят дом. Не съм те канила. Не и когато счупи прозореца ми и унищожи хола ми, не и днес. — Елена не отстъпваше ни крачка назад, но секунди я деляха от нервен срив. — Ще уважиш това или, кълна се в Бог, ще те прострелям пак.

Той излезе на балкона.

— Ще чакам тук. Това приемливо ли е?

Изненадана, че дори попита, тя се замисли.

— Добре. Но затварям прозорците.

Той не каза нищо, когато тя затвори френските прозорци и за всеки случай дръпна и тежките пердета от брокат. Последното нещо, което видя, бяха чифт прелестни криле, напръскани със злато. Сякаш бе инжектирано в тях. Красотата му я поразяваше всеки път, но днес бе прекалено надробена отвътре, за да я оцени истински.

Господи, как болеше!

Тя разтри с юмрук гръдния си кош над сърцето и пусна врялата вода. Изкушаваше се да се наслади на душа, да остане под горещата вода и да се поглези малко, но тези момичета в склада не заслужаваха такава съдба, така че Елена не можеше да си го позволи.

Разбърза се. Насапуниса тялото си с антибактериален сапун, изми косата си с любимия си шампоан. Ангелският прах се отми… като цяло, но не съвсем. Оставаше по тялото й на странни места, по кърпата, с която изсуши косата си. После облече тениска и черни памучни бикини, черен сутиен, изпрани черни широки панталони и тъмносиня тениска. През деня беше достатъчно топло и не се налагаше да взема нещо с дълъг ръкав, но си напомни да сложи тънко яке в багажа си.

Чорапи, ботуши. После взе четката и я прокара през мократа си коса, след което я върза на стегната висока опашка. Следващите десет минути минаха в това да избира оръжия от личния си таен запас.

Макар да бе чиста и поне добре въоръжена, Елена не можеше да се отърве от образите от онова брутално клане, загнездили се в съзнанието й. Започна да мята най-необходимото в малък сак и когато приключи, дръпна пердетата.

Рафаел не беше вече тук.

Ръката й веднага се озова върху пистолета. Бавно отвори вратата. Съобщението бе написано смело върху специалния гел, с който бе намазала повърхността на перилата.

Колата те чака долу.

Това означаваше, че предната й врата не е закована. Колко милостиво от тяхна страна! — помисли със сарказъм. Напъха пистолета отзад в панталоните си, затвори френските прозорци и грабна сака. Точно се канеше да излезе, когато си спомни, че не се е обаждала на никого, откакто говори с Ранзъм предната вечер. Тя вдигна домашния телефон и се обади на Сара.

— Жива съм и това е всичко, което мога да кажа.

— Ели, какво, по дяволите, става? Получавам доклади за ангели из цялото небе над града, за липсващи момичета, но никакви трупове?

— Не мога да говоря за това.

— Мамка му, вярно е. Вампир убиец.

Елена не каза нищо. Нека хората да си разпространяват клюката. Никога не беше лъгала Сара и нямаше да започне да я лъже и сега. Но дори мълчанието й беше лъжа.

— Слънце, искаш ли да те измъкнем? Разполагаме с места, за които нито един ангел не знае. — Елена имаше доверие на Гилдията, но не можеше да избяга от това сега. Вече го бе приела като лична задача, като лично отмъщение. Тези момичета…

— Не, трябва да свърша с това. — Юръм трябваше да бъде спрян.

— Знаеш, че винаги ще те подкрепя и ще ти помогна.

Елена преглътна през възела в гърлото си.

— Ще се обадя, когато мога. Кажи на Ранзъм, че съм звъняла. И не се притеснявай.

— Аз съм най-добрата ти приятелка — работата ми е да се притеснявам. Провери под възглавницата си, преди да тръгнеш.

Елена затвори телефона, пое си дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и направи както й каза Сара. Устните й се извиха в усмивка. Бяха й оставили подарък! Заредена с нови сили, тя влезе в съсипания си хол. Рафаел очевидно бе сложил пластмасата на мястото й, но това беше без значение. Така или иначе нямаше да издържи. Стаята беше за основен ремонт. Щеше да я направи красива. От нулата. Знаеше как да изгражда наново.

Нямам никакви намерения да държа чудовища под покрива си.

Подсмърчането и тихият й плач върху кашоните, на които нощуваше на улицата, изхвърлена с боклука от къщата на баща си след последната брутална кавга с него. Беше си тръгнала от него, от тях и той я беше наказал, като я изтри напълно от живота си. Нито една скъпоценна за нея вещ от детството й не бе оцеляла — Джефри бе изхвърлил всичко в задния двор и беше изгорил до основи всичко скъпо за нея.

Една-единствена сълза избяга от окото й и се плъзна по бузата й.

— Ще го поправя. — Това беше обещание, което даваше на самата себе си. На мястото на прозореца щеше да вдигне стена. Не искаше никога повече да вижда никакви ангели.

Още когато мисълта минаваше през главата й, тя знаеше, че е лъжа. Рафаел беше в кръвта й. Смъртоносен наркотик. Но това не означаваше, че щеше да му се даде лесно, когато дойдеше време Рафаел да закопае тайните на Кръга.

— Преди това ще се наложи да ме хванеш, момченце с крилца.

Адреналинът обърна мрачната й усмивка в сурово предизвикателство.