Налини Синг
Ангелска кръв (20)

20

Елена застина. Беше толкова тиха, като мишка, оказала се пред страшна гладна дебела котка с огромни остри зъби.

— Рафаел? — прошепна въпросително тя, макар че този свеж, чист, дъждовен аромат й беше познат до болка. Познаваше го така, както познаваше собствената си миризма. И това беше нещо, в което Елена не виждаше никаква логика — как бе възможно да усеща аромат в съзнанието си?

Заспивай, Елена. Мислите ти ме държат буден.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Как си. Раната?

Вързана ли си?

— Да — отвърна тя и зачака да й отговори на въпроса.

Добре. Не искам да избягаш, преди да сме поговорили за избора ти на оръжия и за афинитета ти към тях.

И после той изчезна от главата й. Тя прошепна името му, но знаеше, че вече го няма. Не я слушаше. Чувството й за вина скоро се претопи в гняв. Копелето можеше да ги накара да я пуснат, но той я бе оставил вързана. Китките й бяха разранени, гърбът я болеше от неудобния стол. И…

— Няма никакво право да ми се сърди.

Рафаел я бе изплашил, но всъщност не я беше наранил. А тя? Тя го застреля. Имаше всички основания да е бесен и да не иска да говори с нея. Но това не означаваше, че методите му на наказание трябваше да й харесват.

И на всичко отгоре се бе опитал да я накара да прави секс с него. Колкото и да й бе унизително да си го признае, а и пред него да признае, тази вечер му беше казала истината — ако беше почакал, имаше голяма вероятност Елена да го налази първа, да се хвърли отгоре му по свое собствено желание. При първата възможност.

Бузите й горяха.

Когато излезеше оттук, ако изобщо това се случеше, разбира се, щеше да си направи татуировка на челото — ИДИОТ. От самото начало си бе повтаряла да внимава, защото в ръцете му тя е само една играчка, един мимолетен източник на развлечение, но очевидно всички тези аргументи нямаха никакво значение за хормоните й.

Рафаел я подпалваше.

И най-лошото беше, че със сигурност не ставаше дума само за похот, защото Рафаел беше прекалено интересен мъж, за да събуди само нещо така обикновено и първично като страст.

Но тази вечер, тази вечер… не беше прав. Или пък беше прав… нашепна й едно тихо гласче. Ами ако тази вечер този непознат мъж, когото застреля в апартамента си, беше истинският Рафаел? Архангелът на Ню Йорк? Създание, способно да изтезава човек, докато не го превърне в пищящо изкривено произведение на чудовищно изкуство?

 

 

Очите на Рафаел бяха затворени, но не спеше. Беше в полусъзнание, полукома, състояние, което нямаше еквивалент при вампирите и хората. А при ангелите това състояние беше известно като Аншара, начин на съществуване, който можеше да бъде постигнат само от създание, което е живяло повече от половин милениум. Аншара позволяваше едновременно разумна мисъл и дълбока отмора и почивка.

Сега съзнателната и будна част от него бе заета да лекува раната, която Елена бе отворила с малкия си пистолет, а другата част от него спеше. Полезно състояние, но ангелите не изпадаха в Аншара по свой избор или когато си пожелаят, а само ако са сериозно ранени.

През последните осемстотин години от живота на Рафаел това се бе случвало много рядко. Когато беше млад и неопитен, често се удряше или пък го удряха и нараняваха.

Спомени.

Как танцуваше в небето с преплетени криле и как стремглаво летеше надолу с пълното съзнание, че кръвта му ще образува червен килим върху зелената морава. Древни спомени. За момчето, което беше. Счупени ръце, крака, разбита уста, от която шурти кръв.

И за нея. Застанала над него, нежно приведена, гальовно говореща.

— Тихо, слънце, тихо.

Леден ужас се изля в кръвоносната му система. Сърцето, тежко от спомена за собствената му безпомощност да я спре… майка му, най-големият му кошмар.

Черна коса, сини очи. Женският образ, от който бе създаден.

Но тогава тя беше стара. Толкова стара. Не на външен вид. Душата й беше стара, съзнанието й беше старо. И за разлика от Леуан тя не се бе изградила в нещо по-голямо, не бе еволюирала, а бе… деволюирала.

Сега виждаше как нишките в крилото му се плетат, поправят, изграждат се, но това не беше достатъчно, за да успее да държи спомените настрани.

По време на Аншара съзнанието отключваше неща, отдавна заключени, душата се покриваше с гъст непроницаем слой, който нито поглъщаше, нито отразяваше светлината. Нито един простосмъртен не можеше да разбере това състояние. Дори и да се опиташе, пак нямаше да има надежда, че би го проумял или изживял.

Това бяха спомени от време, равно на стотици човешки животи. Рафаел беше стар, много стар, но не, не беше античен.

Спомените не бяха само негови.

Някои бяха спомени на други ангели, таен трезор на цялото тяхно познание, скрито в съзнанието и на децата им.

Сега в съзнанието му се появиха спомените на Калиане.

Калиане бе свита до кървящото изпотрошено тяло на момчето и събираше косата от лицето му.

— Сега боли, но трябваше да се направи. — Момчето, което лежеше на земята, не можеше да говори, давеше се в собствената си кръв. — Няма да умреш, Рафаел — говореше Калиане. — Ти си безсмъртен. — Наведе се и опря студени устни върху бузата му. — Ти си синът на двама архангели.

Очите на момчето, които по чудо бяха останали цели и виждаха всичко, се напълниха с обвинение в предателство. Баща му беше мъртъв. Безсмъртните не могат да умрат. Тъга разлюля тялото на Калиане.

— Той трябваше да умре, любов моя. Ако не беше умрял, Земята щеше да се превърне в ад и този ад щеше да царува вечно.

Очите на момчето ставаха все по-тъмни, обвинителни. Калиане въздъхна и се усмихна:

— Аз също трябва да умра — засмя се меко тя. — Нали затова дойде? Да ме убиеш. Но не можеш да ме убиеш, Рафаел. Само архангел от Кръга на Десетимата може да унищожи един архангел. А те никога няма да ме намерят.

Шокиращ преход към неговите собствени спомени, обратно към неговото съзнание. Защото Калиане нямаше спомени след това. Тя бе прехвърлила всички свои спомени в него, бе ги изсипала, докато той лежеше така потрошен, че месеци наред не можеше дори да лази. Не можеше да вдигне поглед да я види как излита. Последният спомен от майка му беше свързан с босите й нозе, едва докосващи зелената трева, и с ярката пътечка блещукащ ангелски прашец, която оставяше след себе си.

— Мамо — опита се да каже.

— Тихо, злато мое, тихо.

Силният вятър напълни очите му с пръст.

Премигна, отвори очи.

Калиане бе изчезнала, а той гледаше в лицето на вампир.

Роден от кръвта.

Той яде.

Изтощените му кости се раздуваха, пълни с живот.

Но искаше още.

Още много.

Това беше екстазът, който останалите се опитваха да скрият от него, да му отнемат, докато се раздуваха от силата си.

Сега щяха да си платят.

Кръв капеше от острите му кучешки зъби, докато крещеше с пълно гърло заклинанието и заканата си.

Гласът му изпочупи прозорците на всеки един дом, на всяка една сграда в разстояние два километра.

Време беше.