Налини Синг
Ангелска кръв (2)

2

Първото нещо, което направи, след като се съвзе от порива да повърне, беше да се обади в Гилдията.

— Трябва да говоря със Сара — каза тя на секретарката.

— Съжалявам. Директорът не е в офиса. Вече си замина.

Елена затвори без допълнителни любезности и набра домашния телефон на Сара, която вдигна още по средата на първото позвъняване.

— Откъде ли знаех, че днес ще се обадиш?

Елена стисна слушалката на телефона.

— Сара, кажи ми, че това е някаква заблуда, че изпадам в делюзия. Кажи ми, че не си подписала договор, пращайки ме да работя за архангел.

— А… Ами…

Сара Хазиз, директор на Гилдията за целите Съединени щати, беше сурова и безкомпромисна жена. Двадесет и четири часа в денонощието. Но сега звучеше като притеснена тийнейджърка.

— По дяволите, Ели, мислиш ли, че имаше начин да откажа?

— Какво щеше да ти стане, ако беше отказала? Никой нямаше да те убие, нали?

— Можеше и така да стане — промърмори Сара. — Неговият лакей даде да се разбере, че той иска само теб. И че той не е свикнал да му се отказва.

— Опита ли поне да откажеш?

— Аз съм най-добрата ти приятелка. Разбира се, че се опитах.

Елена се отпусна на дивана и отчаяно се загледа към Кулата.

— Каква е работата?

— Не знам. Но не се притеснявай, няма да хабя усилия да те успокоявам предварително, защото не мога — каза Сара и започна да издава меки гукащи звуци. — Бебето се събуди. Нали, сладкишчето ми, злато мое ненагледно.

Елена чу как въздухът около Сара се изпълни с целувки. Все още не можеше да повярва, че Сара успя да се реши да се омъжи. И че после роди. И сега си имаше за кого да се грижи.

— Как е малката Елена? — Сара бе кръстила детето Зоуи Елена, а когато Елена разбра, не спря да подсмърча от щастие като малко дете. — Силно се надявам да те побърква по цяла нощ.

— Тя обича мама. — Още целувки. — И ми каза да ти кажа, че когато порасне с още някой и друг дециметър, малката Елена ще стане като голямата Елена. Със Слейър са страхотен екип.

Елена се засмя при споменаването на това чудовищно куче, което живееше само за да пуска лигите си по нищо неподозиращите хора.

— Къде е любимият? Мислех, че Дийкън обича да се занимава с бебето.

— Така е. — Усмивката на Сара се усещаше дори и през телефонната линия. Точно тази усмивка предизвика силен спазъм в тялото на Елена. Нещо в нея се усукваше и разпъваше по най-жестокия и болезнен начин. Не, не завиждаше на приятелката си. Не, не харесваше Дийкън, не беше привлечена от него. Просто някакво дълбоко усещане, че времето изтича между пръстите й.

През последните няколко години Елена наблюдаваше как приятелите и колегите й се придвижват към следващия етап от живота си, вървяха напред в личните си дела. Самата тя беше една двадесет и осем годишна жена със странна професия — ловец на вампири. Никакви обвързаности, никакви връзки, никакви ангажименти.

Сара беше оставила лъка и стрелата, ако не броим някое спешно преследване, и бе приела най-важната и най-силно критикувана позиция в Гилдията. Нейният съпруг — смъртоносно опасен ловец с изключителни заложби в преследването на вампири, се беше преместил в друга сфера — производството на уреди за преследване на вампири (също и в сферата на сменянето на памперси). По дяволите, дори Ранзъм спеше с едно и също момиче вече цели два месеца.

— Хей, Ели, да не заспа? — попита Сара, опитвайки се да надвика радостните писъци на бебето. — Вече бленуваш за своя архангел?

— По-скоро имам кошмари — отговори тя и се загледа в един ангел, който точно кацаше на покрива на Кулата. Сърцето й лекичко прескочи, когато крилете му се разпериха, за да намалят скоростта, с която се приземяваше. — Така и не ми каза за Дийкън. Защо не изпълнява задълженията си към бебето?

— Отиде до магазина със Слейър да купи сладолед с много шоколад и още повече горски плодове. Казах му, че апетитът се задържа доста дълго време след раждането.

Радостта на Сара, че мъжът й се бе хванал на безобидната й шега, трябваше да накара Елена да се усмихне, но страхът, който забиваше нокти в гръбначния й стълб, бе прекалено осезаем, за да бъде пренебрегнат.

— Сара, тоя вампир, който е секретар на архангела, не ти ли даде някакво обяснение защо искат точно мен?

— О, да. Каза, че Рафаел искал най-добрия.

— Аз съм най-добрата — промърмори Елена, когато на следващата сутрин се измъкна от таксито, спряло пред величествената Кула на Архангелите. — Да, аз съм най-добрата.

— Хей, госпожице, ще си платите ли сметката, или ще продължавате да си говорите сама?

— Моля? О, да. — Тя извади банкнота от двадесет долара и я удари в ръката му. — Задръжте рестото.

Киселата му физиономия веднага се изпари и лицето му грейна.

— Благодаря. Какво? Да не би да се очаква някой велик лов?

Елена не попита шофьора как веднага е разбрал, че е ловец.

— Не, но има голяма вероятност след няколко часа да ме сполети ужасна и мъчителна смърт. Но нещата не са толкова трагични. Може пък и да направя нещо хубаво и да увелича шансовете си да попадна в рая.

Шофьорът си мислеше, че е бунтарка и че се шегува, затова се смееше от сърце. Дори когато таксито потегли, тя все още чуваше смеха му, застанала в самото начало на широката алея, която водеше към входа на Кулата.

 

 

Тази сутрин слънцето светеше необичайно ярко и светлината се отразяваше в белия камък на алеята. Толкова силна и остра светлина. Сякаш разсичаше въздуха.

Елена извади тъмните си очила, които бе мушнала в ръкава на блузата си, и с облекчение ги плъзна пред уморените си от безсъние очи.

Сега, когато опасността да ослепее от слънцето премина, тя видя сенките, които в началото й бяха убягнали. Разбира се, знаеше много добре, че са тук — не й беше нужно зрение, за да усети присъствието на вампирите. Беше развила шесто чувство, когато ставаше дума за тях. Няколко стояха край стените на Кулата, но имаше и доста край изрядно поддържаните храсти в градината пред нея.

Всички бяха облечени в тъмни костюми и бели ризи, косите им бяха старателно пригладени назад като на агенти на Централното разузнавателно управление. Ефектът се подсилваше от тъмните очила и дискретно пъхнатите в ушите слушалки.

Въпреки коментара, който направи наум, Елена знаеше, че тези вампири по нищо не приличат на онзи, когото залови снощи. Тези бяха тук от много, много време. Излъчваха силна миризма — не неприятна, просто прекалено интензивна, и фактът, че охраняваха Кулата на Архангелите, й говореше само едно — тези момчета са много умни и крайно опасни.

Двама от тях излязоха от сенките на храстите и застанаха директно под слънчевата светлина. Никой не се изпепели, никой не пламна в огън. Продуцентите и писателите на истории за вампири бяха прегърнали с доверие поредния мит за тях и упорито го разпространяваха. Ако наистина беше така, работата й щеше да е далеч по-лесна. Тогава нямаше да се налага да прави нищо друго, освен да ги приклещи някъде, за да не избягат, и да чака слънцето да ги огрее. Но не, повечето вампири можеха съвсем спокойно да се разхождат през деня и през нощта. Много малко от тях страдаха от лека чувствителност към слънцето, но въпреки това не умираха с изгрева, а просто си търсеха сянка.

— Ако продължаваш да отлагаш, скоро ще седнеш да напишеш ода за тая градина — промърмори на себе си тя. — Ти си професионалист. Ти си най-добрата. Можеш да го направиш.

Пое си дълбоко дъх и се опита да мисли за ангелите. Как отлитаха и как разперваха криле. Знаеше, че и сега летят над нея. Тръгна към входа. Никой не й обръщаше открито внимание, но когато стигна до вратата, вампирът, който беше на портала, кимна леко с глава и й отвори.

— Направо покрай рецепцията — каза той.

Елена премигна и махна очилата си.

— Няма ли да ми поискате документ за самоличност?

— Очакват ви.

Ароматът на вампира — свойство, което повечето бяха развили в процеса на еволюцията си, беше изумително примамлив, съблазнителен дори. Завихри се около нея като зловеща прегръдка. Тя поблагодари и тръгна в указаната посока.

В лобито беше прохладно благодарение на климатиците. Изглеждаше буквално като един безкрай от зелен мрамор, насечен от малки остри жилки злато. Демонстрация на богатство, добър вкус и може би превъзходство. Елена мислено се потупа по рамото, че днес реши да не облича джинси и тениска, което беше обичайното й облекло, а сложи черен панталон и снежнобяла риза. Беше прибрала косата си на френско кокче и бе обула обувки с високи токове, които почукваха по мрамора с онзи особен звук, с който върви истинска бизнес дама. Елена оглеждаше всичко край себе си: от броя на вампирите, които охраняваха лобито, до изумителните цветя (макар и малко странно разположени). Забеляза, че на рецепцията стои един много, много, много, много стар вампир в добре поддържаното тяло на тридесетгодишна жена с красиво лице.

— Госпожице Деверо, аз съм Сухани — каза тя, изправяйки се с усмивка. После мина пред извитото като бъбрек бюро, което също беше направено от камък, но полиран до такова съвършенство, че отразяваше всяко движение, светлина и цвят с прецизността на огледало. — Така се радвам да ви видя.

Елена се здрависа с жената и веднага усети как прясната кръв тече във вените, пулсира забързано, а сърцето й галопира. Елена почти се изкуши да я попита кой е бил на блюдото й за закуска. Кръвта беше необичайно силно осезаема, сякаш й говореше, успя обаче да овладее импулса си навреме, преди да си е навлякла неприятности.

— Благодаря.

Сухани й се усмихна. Това беше усмивка, в която се бе натрупало познание — старо познание, векове опит и мъдрост.

— Очевидно не сте имали затруднения с транспорта — каза тя и погледна часовника си. — Едва осем без петнадесет е.

— Да, трафикът не беше натоварен — обясни Елена. Освен това не искаше да закъснява. — Много ли съм подранила?

— Не, той ви очаква. — Усмивката й изведнъж изчезна и на нейно място се появи леко разочарование. — Мислех, че изглеждате… по-страшна.

— Не ми казвайте, че и вие гледате „Плячката на ловеца“? — Отвратителният коментар беше вече напуснал устата й, преди да успее да го спре.

Сухани й се усмихна напълно обезоръжаващо, съвсем човешки.

— Страхувам се, че май ме хванахте. Но шоуто е толкова забавно. Освен това продуцентът С. Р. Стоукър е бивш ловец на вампири.

Да, а Елена беше Феята на зъбките.

— Нека се опитам да отгатна. Очаквали сте да нося голям меч и очите ми да са кървавочервени? — поклати глава Елена. — Ти си вампир! Самата ти знаеш, че това шоу е пълна измислица.

Изражението на Сухани се изхлузи като маска от лицето й и на мястото на любезната усмивка се появи нещо хладно и мрачно.

— Звучите много убедена в моя вампиризъм. Повечето хора никога не могат да разберат.

Елена реши, че сега не е време за уроци по биология на ловеца на вампири.

— Просто имам много опит — обясни тя, сякаш това нямаше никакво значение. — Е, ще се качваме ли?

Сухани изведнъж се смути, разбърза се. И изглеждаше така естествена, така откровена.

— О, съжалявам, че ви забавих. Моля, последвайте ме.

— Няма проблем, минала е само минутка.

Елена беше благодарна за краткия разговор, който й вдъхна увереност — след като този елегантен и чувствителен вампир може да се справя с Рафаел, нямаше причина тя да не успее.

— Разкажи ми за него.

Сухани леко се препъна, забави почти невидимо крачка, но бързо се окопити:

— Той е… той е архангел.

Обожанието и преклонението в гласа й бяха примесени със същото количество страх.

Елена продължи да любопитства:

— Често ли го виждаш?

— Не. Защо да го виждам често? — отвърна тя с многозначителна усмивка. — Той рядко минава през лобито, понеже може да лети.

На Елена й идеше да си удари един шамар заради недосетливостта си. Естествено, че можеше да лети.

— Да, разбира се — измърмори тя и двете спряха пред асансьора. — Благодаря.

— За нищо — усмихна се пак Сухани, докато вкарваше някакъв код в таблото до асансьора. — Това ще ви отведе директно на покрива.

— Покрива?

— Да. Той ще ви чака там.

Елена беше силно озадачена, но знаеше, че забавянето няма да й помогне, затова влезе в големия облицован с огледала асансьор и се обърна с лице към Сухани.

Когато вратите се затвориха, я споходи неловкият и силно смущаващ спомен за вампира, когото бе хванала предната вечер и когото отведоха окован и затворен в клетка. Сега вече разбираше какво е да си от другата страна. Ако не знаеше, че със сигурност я наблюдават, тя би захвърлила професионалната фасада и би започнала да крачи из собствената си клетка като обезумяла.

Или като заключен в много малка клетка лъв.

Асансьорът потегли плавно, с движение, което навяваше усещането, че за това устройство са платени ужасно много пари. Цифрите на таблото се сменяха с такава бързина, че стомахът й се сви на топка. След като мина седемдесет и пети етаж, реши да спре да следи и да се възползва от огледалата, за да изправи усукалата се дръжка на чантата си и тайничко да се увери, че оръжията й са добре прикрити.

Никой не й беше заповядал да идва без оръжие.

Асансьорът плавно спря. Като с въздишка. Вратите се отвориха. Не си позволи и миг колебание — излезе веднага, уверено. Оказа се, че покривът е облицован само в стъкло. Не, това не беше покривът, а само капсулата на асансьора, от която се виждаше проснатият пред нея огромен покрив на Кулата. Нямаше някакво предпазно перило, парапет, нещо, което да предотврати евентуално подхлъзване и падане в тази огромна пропаст.

Беше напълно ясно, че архангелът е нямал намерение да накара госта си да се почувства спокоен и сигурен в каквото и да било.

Но Елена не би могла да го нарече лош домакин — имаше подредена с вкус маса с топло кафе, кроасани, портокалов сок. Масата стоеше като самата прелест в средата на широкото отворено пространство. Когато погледна пак към пода, Елена забеляза, че не е покрит с бетон, а с тъмни лъскави плочки, които блестяха в почти яркосиво под слънчевите лъчи. Бяха красиви и безспорно много скъпи. В първия момент си помисли, че това е някаква безумна екстравагантност, но после се сети, че ако имаш криле, покривът не е просто излишно пространство, а писта.

Рафаел не се виждаше никъде. Тя сложи ръка на металната топка на стъклената врата и излезе навън.

За нейно облекчение плочките не бяха съвсем гладки и обувките й не се хлъзгаха. Вятърът беше мек, но тя знаеше, че на тази височина може бързо да набере скорост и да се задъха от страх. Високите обувки не бяха най-подходящото средство за придвижване. Не само сега, но и по принцип. Зачуди се дали покривката е закрепена с нещо към масата. Ако не я бяха заковали с някой и друг пирон, вятърът щеше да я вдигне и да я отнесе заедно с храната.

Погледнато от друг ъгъл, ако закуската изчезнеше, тя можеше да има само полза от подобно развитие, защото когато човек е нервен, той не е в състояние да смила храната си, а по-скоро се моли да не я върне обратно на пода.

Тя остави внимателно чантата си на масата и с огромна предпазливост се приближи към единия край на покрива и надникна надолу. И тогава видя най-изумителната гледка на света — ангелите излитаха или кацаха в Кулата. Бяха толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да ги докосне. Изкушението, което предизвикваха блестящите им криле, беше така неустоимо, като песен на сирени.

— Внимавай. — Думата беше изречена меко, тонът — почти весел.

Тя не подскочи, не помръдна, макар че усети как въздухът зад нея се завихря при напълно безшумното му кацане.

— Биха ли ме хванали, ако падна? — попита тя, без да се обръща към него.

— Ако са в настроение за подобни неща — каза той и застана до нея. Крилете му изпълваха периферното й зрение. — Нали не ти се вие свят от високото?

— Никога не ми се е случвало — призна тя, ужасена от оголената сила, която се изливаше от него, и от собственото си откровение. Нямаше друг избор: или трябваше да се държи съвсем нормално, или да започне да пищи от ужас. — Никога не съм се качвала тук.

— Е, какво ще кажеш?

Тя си пое дълбоко дъх, направи крачка назад и се обърна да го погледне. И тогава усети притегателната сила почти като физически удар. Той беше…

Красота.

Очите му имаха онова чисто наситено синьо, сякаш някой художник бе натрошил сапфири в боята си и после бе изрисувал ирисите му с най-фината четка във Вселената.

Тя все още се гърчеше от визуалния шок, когато вятърът внезапно помете покрива на сградата и повдигна няколко кичура от черната му коса. Черно е прекалено… кротка, опитомена дума за коса като неговата. Беше такова изчистено черно. Черно, понесло ехото на нощта, живо и страстно. Косата му падаше над раменете на безгрижни къдрици, които имаха същите остри извивки като лицето му. Пръстите й се свиха от копнеж да ги докосне, да ги погали. Да, той беше красив, но това беше красотата на завоевател, на боец, преминал през стотици битки. Всеки милиметър от кожата на този мъж, всяко парченце плът носеше перманентния печат на силата. На властта.

Едва тогава забеляза изумителното съвършенство на крилете му. Перата бяха бели и сякаш напръскани със златен прах, но когато успя да се концентрира, забеляза, че всеки фрагмент, всяко перо имаше златен връх.

— Да, тук е красиво — каза той и наруши миговете на наслада и изумление. Тя премигна и усети как лицето й се пълни с цвят. Нямаше представа колко време бе минало.

— Да.

В усмивката му имаше лека насмешка, чисто мъжко доволство… но и истински смъртоносна концентрация.

— Нека седнем да закусим и ще поговорим.

Бясна на себе си, че се бе оставила да бъде заслепена от физическата му красота, тя захапа силно вътрешната страна на бузата си, сякаш да се накаже за липсата на професионализъм. Нямаше да падне пак в този капан. Рафаел много добре знаеше колко е красив. Знаеше много добре и какъв ефект постига сред неподозиращите смъртни, а това го правеше само един арогантен кучи син. Тя пък нямаше никакъв проблем да устои на такъв мъж.

Той издърпа един стол и почака тя да седне. Елена спря на крачка от него. С цялото си тяло и съзнание си даваше сметка колко е силен и висок. Не беше свикнала да се чувства малка. И слаба. И фактът, че той се канеше да я накара да изпита и двете непознати усещания (при това без никакво усилие), я вбеси още повече.

— Чувствам се неловко, когато някой стои зад гърба ми.

Искрица изненада в тези сини, сини очи.

— Не съм ли аз този, който трябва да се страхува от нож в гърба? Ти си тази, която си е скрила всичките оръжия по тялото.

Е, беше отгатнал, че носи оръжие, но това не я изненада, пък и нищо не означаваше — никой ловец не излизаше невъоръжен.

— Разликата е, че аз ще умра, а ти не.

Той махна развеселено с ръка и мина от другата страна на масата. Краищата на крилете му се плъзгаха по скърцащия от чистота под и зад тях оставаше блещукаща следа от златен прах.

Елена беше сигурна, че го бе направил нарочно. Ангелите невинаги пръскаха ангелски прах. Ако това се случеше, вампирите или простосмъртните веднага го събираха, защото няколко зърна струваха повече от най-добре шлифования диамант.

Ако Рафаел си бе въобразил, че така ще я накара да падне на колене и да му целува краката, значи съвсем се беше объркал, защото щеше да се случи точно обратното.

— Не се страхуваш от мен — каза той.

Елена не беше глупава — знаеше, че не бива да лъже.

— Ужасена съм, но си мисля, че не би ме накарал да дойда чак дотук, за да ме бутнеш от покрива.

Устните му се извиха, като че беше казала нещо смешно.

— Седни, Елена.

Името й звучеше някак различно от устните му. Задължаващо. Обвързващо. Сякаш с произнасянето на името й той заклеймяваше силата си над нея.

— Както ти самата каза, нямам намерение да те убивам. Не и днес.

Тя седна с гръб към асансьора. Усещаше, че той я изчаква галантно да се настани, преди да отпусне крилете си и да се разположи в специално направения стол. Напомни й за кавалерството такова, каквото е било преди стотици години.

— На колко си години? — попита тя, преди да успее да набута любопитството си в някоя малка дупка и да го заключи.

Той изви перфектната си вежда и попита:

— Имаш ли изобщо някакъв инстинкт за самосъхранение?

Беше обикновен въпрос, но тя ясно усети стоманата зад привидно мекия тон. Студени пръсти пролазиха по гръбнака й.

— Някои биха казали, че нямам. Все пак съм ловец на вампири.

Нещо мрачно премина през кристалните дълбини на тези умопомрачителни очи. Никое човешко същество нямаше и нямаше да има такива очи. Никога.

— По рождение, не си обучавана.

— По рождение.

— Колко вампири си убила и хванала?

— Знаеш точно колко. Затова и съм тук.

Вятърът още веднъж блъсна силно през покрива. Този път чашите издрънкаха и няколко кичура се изскубнаха от кокчето й. Тя не се опита да ги прибере — предпочете да се концентрира върху него. Той я гледаше така, както огромен освирепял от глад звяр оглежда заека, който ще изяде за обяд.

— Разкажи ми за способностите си.

Не беше подканване. Беше заповед. Тонът му беше като острие, което нашепваше предупреждение за наближаваща опасност. Не я намираше забавна, не му беше весело, но тя отказа да откъсне очи от неговите, макар че бе забила нокти в бедрата си, сякаш да пусне котва в самата себе си.

— Мога да усетя вампирите, да отделя един определен от цялата група. Това е.

Едно като цяло непотребно умение, което превръщаше израза „избор на кариера“ в оксиморон.

— На каква възраст трябва да е един вампир, за да можеш да усетиш присъствието му?

Въпросът беше странен и се наложи да помисли, преди да отговори.

— Най-младият, който съм хващала, е бил на два месеца. И вече беше преминал лимитите. Повечето вампири изчакват поне година, преди да направят някаква глупост.

— Значи не си имала контакт с по-млад вампир?

Елена не разбираше накъде бие с тези въпроси.

— Имала съм контакт, разбира се, но не се е налагало да преследвам вампири на по-малко от два месеца. Ти си ангел — знаеш много добре, че те не функционират особено добре през първия месец, след като бъдат Преобразени.

Човечеството все още беше на тази фаза на развитието си, в която хората продължаваха да вярват в мита, че вампирите са безжизнени зомбита, на които им е дадена воля. И наистина през първите няколко седмици бяха доста плашещи — широко отворени безизразни очи, сякаш никаква мисъл няма зад тях, кожата и плътта бели, похабени, като мъртви, с некоординирани движения. Ето поради каква причина хейтърските групи предпочитаха да се целят в малки вампири, преминали наскоро през Преобразяването. Защото беше много по-лесно да измъчваш и унижаваш същество, което прилича на безпомощен ходещ труп, отколкото някой, който съвсем лесно можеше да се окаже най-добрият ти приятел. Или съпруг на сестра ти, както беше в случая с Елена.

— Когато са толкова малки, не могат да се хранят сами и не се опитват да избягат.

— Въпреки това ще направим теста — каза архангелът, вдигна чашата си със сок и отпи. — Храни се.

— Не съм гладна.

Той остави чашата:

— Нали знаеш, че е много сериозна, кръвна обида да откажеш да се храниш от масата на архангел?

Елена никога не бе чувала термина „кръвна обида“, но щом съдържаше думата „кръв“, не можеше да е нещо добро.

— Нахраних се, преди да дойда.

Чиста лъжа. Елена едва бе успяла да задържи в стомаха си малкото количество вода и дори това й струваше огромни усилия.

— Тогава пий.

Това не беше покана, това беше заповед, команда и Елена знаеше, че от нея се изисква моментално подчинение. Нещо в нея се пречупи:

— Или?

Вятърът спря. Дори облаците като че застинаха.

Смъртта прошушна в ухото й.