Налини Синг
Ангелска кръв (18)

18

— Знаеш ли какво? — каза тя, полагайки огромно усилие да задържи спокойствието на лицето си. — Единственото нещо, в което съм сигурна тази вечер, е, че преиграваш или просто правиш някаква театрална импровизация.

Затова ли имаш пистолет?

Ръката й замръзна върху дръжката на оръжието. Потта се стичаше по гръбнака й, ледена и лепкава.

— Какъв пистолет?

Полуделият вятър изплющя косата в лицето му, но тялото му не помръдна. Без никакво усилие стоеше пред прозореца й и дори не се поклащаше. Лицето му беше чисто, такава съвършена красота. Сякаш бе изваяно от най-изкусния художник или скулптор в цялата Вселена. Сърцето й леко подритна. Ясни, чисти черти и в същото време така мъжествени. Без съмнение той беше най-красивото мъжко същество, което някога бе виждала.

Или може би за теб съм просто само това?

Елена сбърчи нос и веднага изскочи от фантазиите си. И този път знаеше много добре, че той не бе влязъл в съзнанието й, не насочваше мислите й, не я манипулираше. Тези мисли бяха плод на развихрилата й се глупост.

— Просто какво? — попита, колкото да го накара да говори.

Красив.

Тя изсумтя.

— Повярвай ми, момче с крилца, всяка женска глава се обръща след теб, където и да идеш.

Повечето жени виждат в мен предимно жестокост и почти никога не съзират красота.

Тази очевидно съвсем откровена и честна самопреценка я хвана напълно неподготвена и тя изведнъж го погледна с други очи. Да, в него имаше жестокост. Не беше хубав, не беше красив, не беше нещо, което може да се контролира. Той бе опасен и силен, точно това, което се нравеше на сензорите й. През целия си живот Елена беше прекалено бърза, прекалено силна, прекалено неженствена за смъртните мъже. Те я харесваха, но не след дълго повечето казваха, че ги лишавала от мъжествеността им, че се чувствали в ролята на жената във връзката си с нея. Никога не бе показвала колко много я болеше от това, но болеше, дяволски болеше. Може би не беше дребна крехка кукла като Бет, но определено беше женствена. И тя харесваше мъжете. И най-вече този мъж.

— Ти си способен на жестокост — съгласи се тя. — Може би на повече от жестокост, но не си преминал границата, не си зъл.

Не съм ли?

Усещаше как потната й длан лепне върху пистолета.

— Не.

Звучиш много сигурна. И въпреки това тази сутрин ме обвини в изнасилване.

Гневът я подпали. Без да обръща внимание на отчаяния предупредителен вик на разума й да слезе на земята и да помисли, тя извади пистолета и го остави до себе си.

— Тази сутрин ти се опита да вземеш насила нещо, което може би щях да ти дам по собствено желание, ако бе имал търпение да почакаш.

Дълга пауза, тишина, изпълнена само с искрите на адреналина в дъха й. Питаше се какво ли е чул там навън, в пурпурния мрак на нощта, толкова много метри над улиците.

Какво откровение.

— Казах „може би“. А в мига, в който се опита да ми скроиш този номер, шансовете ти заминаха в канала с мръсната вода, приятелю. Няма да позволя на никого да ме манипулира да правя секс.

Дори и ако този някой е бог архангел, създаден само за плътско удоволствие.

Той сякаш се замисли над думите й. Преценяваше може би всяка сричка в тях. После очите му срещнаха нейните през стъклото.

И бездруго сексът е доста безсмислено занимание.

Елена премигна. Това никак не се връзваше със спомена й за онзи тъмен чувствен мъж, който се опитваше да я погълне тази сутрин, сякаш Елена беше любимият му сладкиш.

— Добре ли си? — попита тя и се зачуди дали пък не съществуват някакъв вид наркотици специално за ангели.

Неговият отговор дойде светкавично — той просто издуха прозореца между тях. Елена почти нямаше време да сложи ръка и да прикрие очите си. Преди секунда прозорецът си беше там, а в следващата лежеше на няколко едри парчета на килима. Късовете не се бяха пръснали, бяха цели и нищо не я бе докоснало. Когато спусна ръка и откри лицето си, очите й гледаха в един квадрат от мрак, а вятърът плавно се плъзваше в апартамента й на безшумните копринени криле на нощта.

Рафаел го нямаше.

Изплашена, но не за себе си, тя погледна пистолета в ръката си. С разтреперани ръце сложи обратно предпазителя. Би стреляла единствено и само като самозащита и от уплаха, но не в лицето му, а в крилото, както я бе посъветвал Вивек. Ангел без криле…

— О, господи! — Тя бавно тръгна към прозореца по перфектно начупеното на големи триъгълници стъкло и погледна надолу.

Вятърът нашепна зад нея.

Определено нямаш никакъв проблем с височините.

Ако не я беше стиснал за кръста, Елена със сигурност щеше да падне.

— Копеле! Изплаши ме до смърт! — Изви тялото си настрани и се опита да се отскубне от него, но той я държеше неподвижна, здраво увил ръце около нея.

Дръж се прилично, Елена!

Необичайно странният му тон задейства алармата за тревога в съзнанието й. Неволно си спомни онази мисъл, която й мина през ума преди часове: има много по-лошо от смъртта.

— Възнамеряваш да ме метнеш през прозореца?

Ти току-що си помисли, че по-скоро бих те изтезавал, отколкото да те убия.

— Излез. От. Мислите. Ми! — Стисна очи, събра всеки милиграм сила и се опита да се изскубне напред. Беше глупава, съвсем човешка реакция, но тя бе човек във всеки един смисъл на думата.

Чу как дъхът на Рафаел изсвистя между зъбите му зад гърба й. Изплашена, тя започна по-яростно да се бори да се освободи от него, въпреки че спираловидната смъртоносна бездна се простираше пред очите й. Елена не погледна встрани. По-скоро би се изправила срещу смъртта, отколкото да му позволи да владее съзнанието й, защото какво беше това, освен своеобразна форма на лазене на колене пред него?

Но със сигурност нямаше да се даде без битка. Щеше да се прицели право в крилото му. И не без да иска, а с цел.

— Я да видим — каза Рафаел в ухото й. — Изглежда, родените ловци имат и скрити умения.

Главата започваше да я боли, но тя продължаваше да опитва да изскубне съзнанието си от хватката му с надеждата мозъкът й да се научи да се затваря автоматично и да блокира инвазията му, което обаче щеше да отнеме време. Разбира се, това нямаше дори да стои като проблем, ако не успееше да се откопчи от него. С всяка изминала секунда й ставаше все по-ясно, че тази необяснима промяна в него тази вечер можеше да й донесе само беда. Състоянието му беше крайно опасно за нея.

— Защо си тук? Защо ми причиняваш това? Защото прерязах гърлото на Дмитрий?

— Той имаше изрична заповед да не те докосва.

Уморена от усилието, тя облегна глава на гърдите му. Тежестта й беше нищо за него.

— Какво си му направил?

— Челюстта му трябва да е напълно заздравяла вече.

Мракът на нощта беше така близо, светлините от съседната сграда — прекалено ярки. Елена имаше усещането, че е застанала на края на света. Но не празният мрак пред нея беше заплахата. Не съвсем.

— Жестокостта възбужда ли те?

— Не.

— Да ме нараняваш — продължи да настъпва тя. — Да ме накараш да кървя? Това възбужда Дмитрий. И за теб ли важи?

— Не.

— Тогава защо ме държиш тук на ръба на прозореца?

— Защото мога.

Сега вече Елена разбра с непоносима яснота, че каквото и да беше това неговото настроение, Рафаел можеше да я пречупи, да я почупи.

И го застреля. Без предупреждение, без втори шанс. Тя просто се прицели сляпо зад гърба си и стреля.

В мига, в който ръцете му се отпуснаха, тя се изтърколи настрани. Можеше да падне напред, но Елена се бе научила да разчита на рефлексите си и този път те не я подведоха, както винаги. Тя се хвана за едрите парчета стъкло на рамката на прозореца. Издържаха теглото й, но нарязаха лицето и дланите й, докато се държеше да не падне в непрогледната мрачна бездна на нощта зад прозореца.

Когато успя да балансира тялото си и да се стабилизира права, без опасност да полети надолу, тя прекрачи стъклата с помощта на малко акробатика и се приземи върху килима на топка. Махна косата от лицето си и погледна Рафаел. Той лежеше свит и отпуснат върху стъклото, тялото му леко облегнато на масичката, където бе оставила телефона си преди… струваше й се, че са минали часове. Той се взираше надолу към крилото си и когато проследи очите му, гледката я потресе, догади й се. Пистолетът беше направил точно това, което й бе обещал Вивек.

Долната част на крилото му бе почти напълно унищожена. Вивек й беше казал, че когато крилото е наранено, то кърви. И кръвта беше тъмночервена. Шуртеше. Бързи едри капки върху стъклото. Плъзгаше се по прозрачната повърхност и се изливаше настрани, където потъваше в килима. Тя се изправи, но цялото й тяло трепереше.

— Ще заздравее — прошепна тя, сякаш да убеди сама себе си. Ако го бе осакатила завинаги… — Ти си безсмъртен. Ще заздравее.

Той вдигна очи. Мъглявина и объркване в тези нереални, невероятно красиви очи.

— Защо ме застреля?

— Измъчваше ме, плашеше ме. Може би щеше да ме метнеш през прозореца, да ме хванеш и после да повториш и потретиш само за да ме слушаш как пищя.

— Какво? — Той свъси вежди, разклати глава и погледна към празното черно правоъгълно петно, където преди беше прозорецът й. — Да, права си.

Елена не бе очаквала този отговор.

— Ти беше тук. Наясно си какво се случи. Защо се държиш като че не знаеш за какво говоря? И не ти се вярва?

Очите му срещнаха нейните.

— В Тишината… аз съм друг…

— Какво е Тишината?

Той не отговори.

— Често ли ходиш там?

— Не — сви устни той.

— Значи сега си нормален? — попита тя, но вече търчеше към кухнята за кърпи. Когато се върна, го намери на същото място.

— Защо не спира да кърви? — Гласът й издаваше безумната паника, която дори не се опита да контролира.

Той я гледаше как се мъчи да спре кръвта. Неуспешно.

— Не зная.

Тя погледна пистолета, който бе захвърлила в другия край на стаята. Може би беше глупаво да остава тук, но тя познаваше този Рафаел така добре, а в същото време не знаеше нищо за другия. Каквато и да беше тази Тишина, тя го превръщаше в чудовище. Но дали това я успокояваше.

Не.

Дали беше извън опасност?

Не. Пистолетът, раната, която бе отворила… Тя грабна телефона и се обади в Килера. Пръстите й лепнеха от кръвта на Рафаел. Погледна го. Сините му очи помътняваха, главата му се отпусна назад.

— Хайде, моля те — каза тя, стискайки лицето му между дланите си. По бузите му останаха кървавочервени петна. — Не изпадай в шок. Искам да останеш буден.

— Аз съм ангел — промърмори той със забавен глас. Заваляше думите, сякаш му беше нужно усилие да ги произнесе. — Шокът е за смъртните.

Някой вдигна телефона.

— Вивек?

— Елена! Жива си!

— По дяволите, Вивек, какво имаше в тези куршуми?

— Казах ти.

— Това нещо тествано ли е досега?

— Да. Пробвано е няколко пъти. Имаш на разположение от двадесет минути до половин час. Най-много. Ангелите започват да се възстановяват в мига, в който куршумът ги порази.

Тя погледна напълно помляното крило на Рафаел.

— Не зараства. Става все по-зле с всяка изминала минута.

— Не е възможно.

Елена затвори телефона. Вивек очевидно не знаеше нищо, което да й е от полза.

— Рафаел, хайде моля те, помогни ми. Кажи ми какво да правя?

— Обади се на Дмитрий. — Цветът на лицето му ставаше пепелявосив. Маска на смъртта. Сърцето й се сви от ужас. Вина и страх стискаха гърлото й, душаха я. Набра Кулата на Ангелите и веднага я свързаха с Дмитрий.

— Ела веднага в апартамента ми — заповяда тя.

— Това не е…

— Направих нещо с Рафаел. Кърви и кръвта не се съсирва.

Миг мълчание.

— Той е безсмъртен.

— Кръвта му е червена като моята.

— Ако си му направила нещо, ще те надробя на възможно най-малките парченца. — И затвори.

— Дмитрий идва — каза тя и телефонът се изплъзна от кървавата й ръка. — Мисля, че няма особено добро мнение за мен.

— Той е лоялен.

Косата му падна над челото. Изглеждаше абсурдно нереален — като ранено момченце. Още един бърз поток кръв залази към крака й. Горещ и гъст.

— Защо не заздравява?

Миг светлина в тези стъклени сини очи.

— Всеки път ти ме правиш по-смъртен.

Това беше последното, което изрече, преди напълно да изгуби съзнание.

Елена реши, че в думите му няма кой знае какво значение — вероятно шокът си бе казал думата.

Когато Дмитрий и няколко други вампири пристигнаха, тя беше до него. Не си направиха труда да чукат, просто събориха вратата.

— Дръжте ловеца!

Дмитрий не й обърна никакво внимание, докато неговите помощници я извличаха навън, далеч от Рафаел. Би се съпротивлявала, но знаеше, че няма никакъв смисъл. Бяха прекалено много, а тя нямаше никакви оръжия с вградени чипове. Тези оръжия имаха уникален сериен номер и всяко едно се следеше както от Гилдията, така и от Асоциацията на вампирите, следователно можеше да се ползва само ако животът на ловеца е в непосредствена опасност. Официалното становище за ползването на такива оръжия беше, че трябва да се ограничи употребата им само в случаите, когато ловецът е застрашен от смърт, а не за да дават по-голяма сигурност на ловците, реално предимство и прекалена самоувереност. На вампирите никак не им се нравеше идеята да се чувстват под заплаха от страна на някой ловец, който им има зъб.

Но точно сега на Елена не й пукаше за нито едно от тези неща.

— Помогни му!

Дмитрий й хвърли поглед, изпълнен с чиста омраза.

— Не говори. Единствената причина да си жива е, че Рафаел би се насладил да те убие собственоръчно. — Той вдигна ръка и заговори в нещо като трансмитер, увит около ръката му. — Влезте.

Двама много яки мъжки ангели влязоха през отворената стена на жилището, там, където преди имаше прозорец. С носилка. Шокът, изписан на лицата им, й подсказа, че това е много по-зле от зле, много по-страшно от страшно. Стомахът й трепереше.

Ангелите се съвзеха бързо. По инструкции на Дмитрий те сложиха Рафаел на носилката и се канеха да го понесат към Кулата. Единият от ангелите, този с червената коса, спря и възрази:

— Няма ли да е по-добре да го заведем направо у дома?

— Лечителят и медиците ще пристигнат в Кулата всеки миг — отговори Дмитрий.

Двамата ангели кимнаха, единият хвана носилката отпред, другият отзад и го понесоха.

— Ще се видим направо там.

Елена не можеше да е съвсем сигурна каква беше енергийната динамика в стаята. Според общоприетите схващания йерархията беше следната — архангел, ангел, вампир, човек. Но очевидно Дмитрий ръководеше шоуто тук, а за разлика от онова бебе ангел, което й донесе диамантената роза, тези тук двама ангели бяха силни и много стари.

Сега, когато Рафаел вече не беше в стаята, цялото внимание на Дмитрий се насочи към нея. Докато той бавно я приближаваше, тя проклинаше наум политиката, ограничаваща използването на оръжията с чип. Без тях в момента защитата й беше колкото на новородено бебе. А Дмитрий изглеждаше готов да я разкъса с ръце. Спря само на няколко сантиметра от нея и я хвана за брадичката. Ръцете му бяха кървави, очите — черни, с червен пламък, оформен като сърце.

— Очите ти — каза прегракнала тя. — Там, където трябваше да има зеница, Елена видя назъбен червен кръг, който се разширяваше и поглъщаше ретината. Краищата на петното напомняха на острието на бръснач. — Какво, по дяволите?

Ръката му стисна брадичката й по-здраво, наведе се към нея. Елена застина. Ако се опиташе да забие зъби в нея, Елена нямаше да може да остане безучастна. Знаеше, че ще хукне за оръжията си. Това не беше нещо, което можеше да контролира, нямаше да може да го спре. Нямаше да може да спре себе си. Но Дмитрий пак я изненада. Устните му докоснаха ухото й, а не врата, както бе очаквала.

— Ще наблюдавам как те смазва и после ще оближа тялото ти за десерт.

Страхът, суров и брутален, се настани дълбоко в стомаха й, но тя го изгледа със заучено безразличие.

— Как е вратът ти?

Пръстите му се увиха около шията й. Стискаше силно. Щяха да й останат червени петна от охлузването.

— По мое време жените знаеха къде им е мястото.

Тя не попита къде е било мястото на жените, не се поддаде на изкушението да падне в този капан, но гневният Дмитрий нямаше нужда от съдействието й, за да продължи:

— По гръб, с разтворени крака.

Тя присви очи и каза:

— Рафаел не е отменил решението си да не ме докосваш, така че на твое място бих внимавала какво правя.

Той се засмя. Остър, режещ бръснач по кожата й. Пръстите му се отпуснаха. Нежно обхвана бузите й, приближи се плътно до нея, докато накрая я обви с мускулестата си плът. Но тя виждаше само Дмитрий — неговия смъртоносен гняв, очите му… аромата му. Обвиваше я като възможно най-скъпото и красиво палто на света с аромат на кожа и диаманти, на чист секс.

— Надявам се да те остави жива дълго, дълго време — езикът му пробяга по пулсиращата вена на врата й. — Надявам се да ме покани да си поиграя с теб.