Синтия Идън
Полунощен повелител (8)

Глава 8

Когато на следващата сутрин Холи се събуди, през прозорците нахлуваше ярка слънчева светлина. Наложи се да премигне няколко пъти, за да привикнат очите й. След което започна да си припомня къде се намира, защото това не беше нейната стая, и…

Някой облиза клитора й.

Боже Господи!

Холи се повдигна на лакти. Пред очите й се понесоха картинки от изминалата нощ.

Найл.

Секс на първия етаж.

Секс на втория етаж.

Отново секс.

О, да…

Тъмнокосата му глава беше между бедрата й, а силните му ръце ги държаха разтворени. Широко.

Найл я дегустираше и облизваше, без да бърза, като я ласкаеше с умелия си език.

Той изръмжа. Звукът завибрира по кожата й и накара коленете й да изтръпнат. После навлезе в нея с език.

Проклятие! Тя свърши.

Тялото й беше разтърсено от огнен взрив.

По време на оргазма Холи не отместваше очи от него. Той повдигна глава и облиза устни — сякаш все още продължаваше да се наслаждава на остатъците от възбудата й. О, този негов палав език…

Тя все още тръпнеше от удоволствие, когато очите му, вперени в нея, се разшириха. Това беше един дяволски приятен начин да започнеш деня. Да се събуждаш така беше много по-добре, отколкото да го правиш от звъна на будилник.

И никакви кошмари. И мисли за…

Не. Нямаше да мисли за това. Не и сега.

Когато вълните на удоволствието затихнаха, Холи посегна към него. Мъжът определено беше възбуден и тя нямаше нищо против да му се отплати със същата услуга…

— Мамка му! Какво, по дяволите, става? — очите на Найл се бяха превърнали в два малки черни ледени блока. Той скочи от леглото, хвана я за ръцете и я стисна.

Холи направо зяпна. За по-малко от секунда мъжът се беше превърнал от нежен любовник във вбесен демон.

— Найл, какво… — той стисна по-силно. — Боли ме!

Пръстите му се бяха впили в кожата й. Демонът леко отслаби захвата си, но погледът му стана още по-мрачен. И опасен.

— В каква игра играеш?

Ама той какво? Дали не беше полудял? Холи едва успя да поклати глава. Тялото й все още се разтърсваше от тръпките на удоволствието, краката й трепереха, а в очите на Найл се четеше само ненавист.

Страхотен секс. И нощ, изпълнена с чисто удоволствие.

И само за един миг, всичко се беше объркало. Тази сутрин.

Интересно, дали точно това означаваше да живееш с демон?

— Отговори ми! Сега вече те видях.

Така ли? Ами би трябвало да я е гледал през цялото това време. Холи навири брадичка.

— Махни си ръцете!

Не разбираше какво се беше случило, но определено започваше да се… плаши.

Сърцето й запрепуска лудо, но не от страст. А от ужас. Защото въздухът в стаята отново се беше сгъстил. Лампата на нощното шкафче се разтресе така, сякаш… След което просто се взриви и парчетата от нея се разлетяха из цялата стая.

Холи извика и се отдръпна по-далеч.

— Аз те видях — повтори той и мускулчета затрепкаха върху скулите му.

— Така ли? Сякаш не си ме виждал! — тя скочи от леглото, дръпна чаршафа и го уви около тялото си. Да бъдеш гола беше добре дотогава, докато любовникът ти не превъртеше след орален секс.

Какво пък, можеше да му се отплати със същото.

— И аз вече те видях, задник!

Всеки сантиметър от голото му, изпълнено с ярост тяло. Не, за нищо на света нямаше да му позволи да я обърка. Мъжът явно не беше на себе си и… беше време да изчезва оттук.

Холи се обърна и се насочи към вратата.

— Ти си демон… — едва успя да изрече Найл.

Тя зяпна за втори път през това утро. Не. Нямаше начин. Холи му хвърли поглед през рамо.

— Какъв ти е проблемът? Ти много добре знаеш, че аз…

— Видях очите ти, когато свърши, любов моя — милото обръщение не беше вече ласка, а по-скоро обида. — Стига си го крила!

Огледалото, което висеше до нощното шкафче, се разби на дребни късчета.

Холи тръсна глава.

— Това е невъзможно — думите се отнасяха не за огледалото, а за обвиненията. — Аз съм човек.

— Шибана лъжа!

В този момент Холи осъзна колко много опасности можеше да крие сексът с демон.

Найл прекоси стаята и я сграбчи за ръцете. Той явно губеше контрол. И го осъзнаваше. Не успяваше да чуе точните й думите, с които му казваше, че е луд и че е разрушил онова, което е можело да се превърне в нещо голямо…

Гласът й се заглушаваше от бясното туптене на сърцето му и яростния рев на душата му.

Демоните също имаха душа. И можеха да обичат. Тях също ги болеше.

В очите на Холи сега се преливаха изумрудените оттенъци, но той беше видял проблясването на мрака, когато лицето й застина в екстаз.

По-черни от черното. Зеници. Ириси. Всичко.

Очи на демон.

Като неговите.

Така, както изглеждаха без защитата на магията.

Демоните бяха особено уязвими по време на оргазъм. В този момент силите им бяха нестабилни. И защитната магия можеше да изчезне за няколко безценни секунди.

Точно както се беше случило при нея.

„Водила ме е за носа! През цялото това време. Още от първата ни среща.“

Беззащитна смъртна? Как ли пък не!

Сигурно беше достатъчно силна, щом беше успяла да го заблуди.

А той много добре знаеше, колко опасни бяха силните демони. Знаеше го много добре.

Ами ако беше нагласено? Всичко. Карл. Сам. И ако тя просто искаше да се приближи по-плътно до него; да влезе под кожата му и да го направи следващата си жертва!

Мамка му!

Не е бил толкова дяволски вбесен, откакто…

Откакто беше навършил дванадесет; когато майка му го изхвърли от живота си, като го остави на счупеното стълбище на къщата на баба му. Майка му беше ужасена от него и от силата му и отчаяно се мъчеше да се избави от собственото си дете.

А той я молеше. И се оправдаваше. Но тя го остави с голяма кафява торба, пълна с дрехите му, и соления привкус на сълзи върху езика. След което си тръгна. Без да се обърне нито веднъж.

— Найл! — пронизителният възглас на Холи го върна в настоящето.

Той премигна и спомените за червените стопове на заминаващия по разбития стар път автомобил изчезнаха. Холи все още стоеше пред него; с бледно лице и подпухнали розови устни, втренчена в лицето му така, че между веждите й се беше образувала бръчка.

— Пус-ни-ме!

Не, не и докато не изяснеше… Тя го ритна по крака.

Той изруга и я пусна. Що за нападение беше това? Демон не би…

— Извратеняк! — с бързо движение тя закрепи чаршафа към тялото си, подобно на римска тога. — Мислех си, че сме… Майната му на всичко — въздъхна тя дълбоко. — Не знам какви глупости говориш, но мога да ти кажа само едно: ти скапа най-страхотния секс, който някога съм имала.

Най-страхотният секс, който беше имала!

Думите й изобщо не го успокоиха.

В неговия живот този секс също беше най-страхотният.

А той имаше с какво да сравнява.

Никой не можеше да се сравни с Холи. Удоволствието беше такова, че би могло да го разкъса на части. Ето защо толкова го заболя, когато видя истината.

Да, той беше овладял тялото й. И в мрака на нощта му се стори, че беше успял да се докосне до нещо голямо…

Само за да разбере след това, че всичко е било една лъжа. И капан.

— Трябва да ти призная, че си много добра актриса. — Тя се беше промъкнала под бронята му, а той дори не го беше усетил.

— А ти си луд! — погледът й обходи стаята. — Проклятие! Къде са ми дрехите?

Вероятно разпръснати навсякъде.

— Защо продължаваш да се преструваш? Играта свърши.

Блестящият й поглед отново се обърна към него.

— Не играя на никакви игри, задник! Между нас всичко свърши.

Намери полата си и я облече под импровизираната си тога. До вратата видя блузата си. Найл я беше донесъл през нощта, в опит да се покаже като джентълмен. Майната му на всичко! Тя не си направи труд да търси сутиена си, а изруга, нахлузи блузата през глава и просто пусна чаршафа, с който се беше загърнала.

После погледна към Найл и поклати глава.

— Мислех, че най-болезненото преживяване в живота ми беше тогава, когато намерих главата на годеника си навряна между краката на някаква студентка. По дяволите, Найл, ти току-що разкъса душата ми!

В очите й блестяха непролети сълзи, а върху езика си усещаше привкуса на сол. После грабна обувките си и изхвърча от стаята.

Стори му се, че някой го блъсна в гърдите.

Найл направи крачка напред. Искаше му се да се втурне след нея.

Лъжлив демон.

„Също като мен!“

Не, Холи не беше като него. Беше я наблюдавал прекалено дълго и внимателно. И беше видял как се отнасяше с хората.

Изскърца със зъби.

И все пак беше видял мрака в очите й.

Чуваше я как тича надолу по стълбите.

По дяволите! Найл бързо издърпа чифт дънки и ги обу. После се втурна след нея.

Тя се оказа бърза. Когато Найл я настигна, Холи тъкмо отваряше входната врата с едната си ръка, а в другата стискаше ключовете от колата му. Той блъсна вратата обратно и тя се озова в капан между нея и тялото му. Сладкият й аромат — смес от лавандула и топло ухание на жена — погъделичка носа му.

Холи стоеше с гръб към него. Тялото й беше изпънато като струна, а раменете — сковани. Косата й беше отметната назад и една къдрица го докосна по скулата. Той си позволи за секунда да затвори очи и да вдиша дълбоко.

Пред очите му проблесна спомен за онази вечер, когато Холи стоеше на онази миризлива уличка. Изпълнените с ужас очи. Пребледнялото лице.

Беззащитна. В капан.

Копелето демон едва не я беше убило.

Той отвори уста…

Ама че глупост. Един демон не може да контролира друг. Особено силен…

Холи се обърна. Тялото й се отърка в неговото и тя го погледна.

С толкова зелени очи…

И толкова объркани.

„Проклет да съм!“

Осъзнаването на истината едва не подкоси краката му.

— Ти не знаеш.

Нямаше начин да се беше излъгал толкова много в нея.

Той винаги можеше да види същността на човека. Да почувства злото и лъжата — това беше част от същността му като демон.

Не усещаше Холи да лъже. Дори сега.

Един демон не може да контролира друг.

Във всеки случай чистокръвен. Но това правило не се отнасяше за хибридите.

Холи отново се намръщи.

— Не зная какво? — облиза устни тя. — Найл, престани да ме объркваш. И без теб си имам достатъчно проблеми…

Устните му се нахвърлиха върху нейните с целувка. Дълбока, жадна, изгаряща… Но тя го отблъсна назад.

Защото той го позволи, а не защото тя притежаваше някаква свръхсила.

— Аз не съм от жените, на които им харесва, когато мъжът се държи като истински кретен, а в следващия миг отново се превръща в трепетен любовник. — Устните й се извиха в горчива усмивка, без трапчинки, но очите й се присвиха. — Дори, ако сексът е повече от страхотен.

Тя не знаеше.

Найл осъзна, че в момента трябваше да подходи с изключително внимание. Ако не се беше взривил от гняв, щеше да успее да съобрази…

Жената се беше озовала в света на „Другите“ преди няколко месеца. И приличаше на агнец на заколение. А някои реакции не могат да бъдат фалшифицирани.

И той щеше да помни до края на живота си ужаса в очите й в онази малка уличка.

— Прости ми, Холи. — Думите се усещаха странно върху езика. Защото това беше първият път, когато Найл се извиняваше на някого.

А ако съдеше по изражението на Холи, тя също го беше разбрала.

— Хм… Повтори го още веднъж, моля.

— Прости. Ми. Холи. — Той нямаше да се оправдава. Нито да се моли. Беше се заклел да не го прави преди много години.

— За това, че ме нарече демон ли? Какво пък, ти…

— Не за това.

Устните й се разтвориха.

— Ти си демон, любов моя. Но най-странното е, че… мисля, че дори не го знаеш.

Холи потърка челото над очите си и буквално изръмжа:

— Аз не съм демон!

Той хвана ръката й, дръпна я надолу и я задържа.

— Не, демон си.

От устните й се откъсна нервен смях.

— Ти сериозно ли го мислиш?

— Мога да го докажа. Само ми дай малко време. — Трябваше да провери историята на семейството й, а това можеше да отнеме няколко дни. Или по-малко, в зависимост от това кого щеше да наеме и каква сума да му предложи. Но определено щеше да намери доказателства.

Просто трябваше да копне по-надълбоко.

— Аз няма как да съм демон. Мисля, че щях да зная…

— Аз също си мислех така.

— Родителите ми щяха да ми кажат, не мислиш ли? А те не са го направили, защото не са били демони, а съвсем обикновени хора… — върху лицето й премина сянка. — Във всеки случай, баща ми беше точно такъв, докато не получи сърдечен пристъп и… — Холи вирна брадичка. — Та той беше счетоводител, за бога! А майка ми — инженер в завод за автомобили.

— Може би тя също не е знаела. — А може би нито един от родителите й не е знаел?

Например може да е била осиновена. Или някъде далеч в родословието й, някой роднина на Холи би могъл да има връзка с демон.

— Не се заблуждавай, аз много добре знам какво видях в спалнята. — Когато тя лежеше гола и възбудена под него и само секунда я делеше от нахлуването му в розовата й плът.

Тогава Найл я погледна в очите и светът буквално спря, за да се завърти след това отново в мъгла от кървавочервена ярост.

— Грешиш — дочу той тих шепот. — Аз щях да зная.

Найл повдигна ръката й и притисна устни към пръстите й. Беше прецакал всичко, беше се лишил от доверието й и сега не знаеше как да оправи нещата между тях.

Дори само мисълта, че Холи го беше предала…

Това разби самоконтрола му и го накара да се отдаде на яростта на гнева.

— Не, любима… — Сега това обръщение беше истинска ласка. — Нямаше да знаеш.

И точно в това беше проблемът.

 

 

Няколко часа по-късно Холи се мяташе насам-натам из кабинета си, като не спираше да превърта в главата си думите на Найл.

Демон. Мъжът наистина вярваше, че тя беше демон.

Ама че безумие!

Пълна нелепица. Нима не беше?

Но Найл не се шегуваше. Гневът, който беше зърнала в черните му очи, беше прекалено реален. И истински.

„Защото е смятал, че съм го водила за носа?“

По дяволите! Тя рязко спря. Това бе просто невъзможно.

О, Боже Господи… Ами ако беше истина?

Още от самото начало тя беше обсебена от мисълта за демоните, а „Парадайз Фаунд“ направо я изкушаваше.

Тяхното леговище. Дали защото беше демон?

Не, невъзможно!

Холи удари с длан по бюрото. Тя беше човек на сто процента. Чак до върха на маникюра си. Без значение какво си мислеше, че е видял Найл.

На вратата се почука.

Тя се стегна, вдиша дълбоко, за да се успокои, и се обърна.

— Ким, намери ли онези…

Но не Ким стоеше в рамката на вратата. Тя си мислеше, че стажантката е заета с издирването на записите от камерите за наблюдение от вчера, но от вратата не я гледаше симпатичната брюнетка.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика Холи и трепна от изненада.

И да, тя определено беше изненадана. Изобщо не беше очаквала да види доктор Захария Хол. Светла коса, сресана назад, златист, равномерен тен и сини очи, в които беше застинала усмивка. Той беше последният човек на земята, когото очакваше, или искаше, да види.

Усмивката на мъжа леко помръкна.

— Холи… ти не ми се сърдиш още, нали?

Тя едва не изръмжа. Разсъблечен годеник между краката на студентка оглавяваше хит листата й за лоши моменти. Копеле!

— Всъщност все още съм ядосана. И ще остана в това състояние през следващите… поне още двадесет години. — Защо, по дяволите, се беше довлякъл тук? След скъсването им той се беше опитал да й се обади няколко пъти, но тя го беше отрязала. След което — слава на Бога! — сметна, че Зак се е разкарал от живота й. Искрено се надяваше той да се беше върнал към преподаването и палавите студентки, които бяха готови на всичко само за да получат отлична оценка.

Усмивката върху лицето му окончателно изчезна.

— Направих грешка. Сгреших един-единствен път.

Един път ли? Как ли пък не?

Тя изсумтя.

— Един път. Или двайсет. — Което според нея беше много по-близо до истината. — Това не е от значение. Аз приключих с теб.

Зак влезе в кабинета й и затвори вратата зад гърба си.

Холи зяпна от изумление.

— Хм… Зак, нямам никакво желание да разговарям с теб — изобщо никакво.

— Съжалявам, че те нараних. — Думите му прозвучаха искрено, а в очите му светеше разкаяние.

Извинението на Зак силно се различаваше от онова на Найл. Толкова изгладено и излъскано. Никаква неловкост. Тази сутрин й се стори, че думите на демона се бяха изтръгнали от него заедно с късчета плът по тях. Но сега нямаше подобно усещане със Зак. Всъщност Холи изобщо не му вярваше.

Докато на Найл… По-късно трябваше отново да се върне към това.

— Много съжалявам, че изгубих четири месеца от живота си с теб. Мисля, че сме квит. — Хм… да, една хладнокръвна кучка би казала точно това.

Е, нека я смята за хладнокръвна. А това, че можеше да я сметне и за кучка, я караше да се гордее.

Бръчките около очите му бяха станаха по-забележими. Зак не носеше очила днес; слагаше ги само когато четеше лекции. Но тя добре знаеше, според собственото му скромното мнение, разбира се, че с тях приличаше повече на учен. За Зак беше изключително важно да прави впечатление на умен и интелигентен професор.

Доктор Захария Хол преподаваше биология в Университета Мелрун в Атланта. Той провеждаше дните си или в занятия със студенти, които го гледаха със замечтан поглед, или беше зает с писане на не толкова нужни статии в научни списания; ако не чукаше студентки, разбира се.

Когато го видя за пръв път, Холи погрешно реши, че мъжът отговаря на всичките й изисквания. Умен. Честен. Възпитан. Между тях не беше проблеснала искрата на привличането, но тя реши, че няма причина това да се превърне в непреодолима пречка за връзката им. И затова, по време на една вечеря в скъп ресторант, след като сервитьорите бяха отнесли остатъците от омара, тя прие предложението му. За съжаление, два месеца по-късно го хвана на „практическите занятия“ с негова студентка.

Нима можеше да му вярва?

— Бях уплашен, Холи. — Думите му отново звучаха искрено. Може би говореше истината?

— Влюбих се в теб. Прекалено бързо и силно. Не разбирах какво се случва с мен и…

Холи завъртя очи.

— Реши да се изчукаш с друга? Разбирам… — Нямаше време за тази драма. — Послушай, не искам да си губя времето с обясненията ти. Аз просто… — Просто не й пукаше за него!

Въздухът рязко напусна гърдите й.

Ама че работа! Истина беше. На нея не й пукаше. Изправи рамене така, сякаш току-що се беше освободила от огромен товар.

— Зак, това беше преди няколко месеца. Аз вече се съвзех и започнах нов живот. Надявам се, ти също. — Ето, сега беше неин ред да се държи искрено.

Не като кучка. Или като не чак такава кучка?

Зак стисна зъби.

— Срещаш се с друг ли?

Дали все още се срещаше с Найл? След всичките му обвинения тази сутрин?

Ами ако беше истина?

— Аз…

На вратата отново се почука.

— Влез! — Холи беше готова да се зарадва на всеки, който прекъсваше срещата й със Зак.

Показа се усмихнатото лице на Ким.

— Имаш пратка.

Само не още една. Всичко в нея се стегна.

Вратата се отвори изцяло и Ким внесе ваза с огромен букет червени рози. Наситеният им аромат изпълни кабинета.

Холи премигна.

— Ти видя ли кой…

— О, да-а-а… — Ким сякаш не беше забелязала присъствието на Зак. — Сузи беше на рецепцията, но аз успях бегло да го зърна. Такъв един сексуален, тъмнокос мъж със слънчеви очила.

Зак се изкашля, при което Ким подскочи. Значи, тя наистина не го беше забелязала.

Холи се изправи и взе букета.

— Благодаря ти, Ким.

Вазата беше прохладна. Найл сигурно беше донесъл цветята направо от цветарския магазин.

Ким едва забележимо кимна, преди да излезе, а тя постави вазата върху бюрото си. Сред кървавочервените рози имаше малък бял плик. Пръстите й леко трепереха, когато посегна към него.

Червените рози винаги са били нейна слабост. Тя отвори плика и извади картичката.

— Значи наистина си имаш друг…

Уверени черни букви върху белоснежна хартия.

Аз съм копеле, но ти и така си наясно с този факт. Но дори не се досещаш за онова, което се крие в теб и което се мъчи да излезе на свобода.

За разлика от мен.

Дай ми шанс да ти го покажа, любима.

Пръстите й смачкаха картичката.

Демон.

Нямаше как Найл да греши. Съдейки по слуховете, които тя събираше жадно из града, той беше най-мощният демон в Атланта. А от неговото внимание не би се изплъзнал фактът, че правеше секс с демон.

„Аз те видях!“

Холи затвори очи. Да можеше да затвори очи на всичко и да се престори, че нищо не е случило. Но ако…

Найл можеше да й покаже един абсолютно нов свят, към който тя така отчаяно се стремеше още от самото начало; също като дете, допряло нос до витрината на магазин за играчки.

— Радвам се, че си срещнала друг — процеди през зъби Зак, но с неискреност. — Аз… няма да ти отнемам повече от времето.

Холи отвори очи и видя доктор Хол да излита като куршум през вратата.

 

 

Какво пък, Холи беше получила цветята и картичката му, така че следващата стъпка трябваше да бъде нейна. Тя можеше да го прати по дяволите или да се реши да се върне при него, за да разбере какви тайни се криеха дълбоко в душата й.

— Трябва ми всичката информация за Холи Щорм — каза Найл на седящия пред него мъж. Магьосниците най-добре от всички надушваха всичко, което беше скрито. А Жил… той беше най-добрият. Частният детектив, чиито клиенти принадлежаха към Другите, преживяваше от това, че нарушаваше законите по всички възможни начини.

Жил присви златисто — сивите си очи.

— Откъде ми е познато това име?

Двамата се намираха в офиса на Жил, който беше в умопомрачително скъпа бизнес — сграда в центъра на Атланта.

— Тя е журналистка в „Нюз Флаш Файф“. — И не само това.

— Искаш да узнаеш дали дамата няма нищо против да си поиграе с тъмната страна?

„Прииска ми се да си поиграя…“

— Това вече го зная. — Пръстите на Найл потропваха по ръба на бюрото. — Искам всичко за семейството й, любовниците й. Искам да зная за всяко странно събитие в живота й. Крайният срок е вчера.

След като занесе цветята за Холи и ги остави на рецепцията, в сърцето му се беше вкоренил нов страх. Той се беше разходил из сградата на телевизията без някой да го спре; явно охранителят Стив просто го избягваше.

А Холи беше като него. Той го знаеше със сигурност, дори тя да не беше наясно с този факт.

„Нечистите ще умрат!“

Жил наведе глава настрани.

— Това ще ти струва солидна сума.

— Изненадай ме с още нещо, Жил.

— Насочи ме какво конкретно да търся. Намекни поне…

— Скелети. — Демонически при това. — Нещо ми подсказва, че жената ги има в рода си; дори предостатъчно.

Все нещо щеше да се намери.

 

 

Холи отново закъсняваше за срещата. Ако не се вземеше в ръце, сама щеше да си изработи лоша слава.

Преди да тръгне, трябваше да прегледа записите от камерите за видеонаблюдение. Разбира се, тази нишка не я отведе доникъде, защото записите просто бяха изчезнали.

Не изтрити. Не повредени. А изчезнали.

Момчетата от охраната не бяха на себе си. Съобщиха за нарушението на собственика на канала. Някой си играеше с „Нюз Флаш Файф“. С нея по-точно.

Беше решено да поставят нови камери. И да наемат още хора за охрана. След кървавото убийство, станало в сградата, важните клечки от ръководството на телевизията не искаха да рискуват.

 

 

И ето Холи закъсняваше с петнадесет минути за среща, която не искаше да пропуска. Мекият звън оповести пристигането на асансьора на нужния етаж. Вратите му се разтвориха встрани и тя се втурна напред. Само след броени секунди отвори невероятно добре полираната врата. Не обърна внимание на златните букви върху нея, а побърза да влезе. Видя вещицата, седналата зад бюрото. И да, Ванеса беше истинска вещица. Холи беше убедена в това — миналия път, когато дойде, я беше заварила да чете книга със заклинания. А после й се стори, че червенокосата жена накара на няколко пъти писалката си да левитира във въздуха.

— Много съжалявам за закъснението си — Холи много се надяваше, че няма да бъде превърната от нея в жаба или нещо друго, като наказание за закъснението. — Дали… доктор Дрейк приема още?

Ванеса изви вежди.

— Вече е за втори път.

Холи трепна.

— Зная. Много съжалявам.

Изненадващо, но вещицата се усмихна.

— Само не го превръщайте в навик, става ли? Тя ви чака.

Холи въздъхна с облекчение. Чудесно! Днес беше просто наложително да се види с Доктор Чудовище. Затова забърза към кабинета.

— Е, поне не влачиш със себе си някоя змия…

Мърморенето на Ванеса настигна Холи до вратата и тя се обърна назад.

— А… да.

В този момент вратата се отвори и пред нея застана Емили Дрейк, известна като Доктор Чудовище. Черната й коса, както обикновено, беше прибрана в стегнат кок на тила. Приятните черти на лицето й излъчваха спокойствие, а в зелените очи се четеше любопитство. Изглеждаше като всяка друга обикновена жена, която можеш да срещнеш в града, но д-р Дрейк по никакъв начин не можеше да бъде причислена към тях. Тя имаше много специален и особен дар и нейните пациенти бяха само Други. Носеха се слухове, че тя може да види и определи само с поглед принадлежността им към конкретния вид. Освен това Емили умееше да предразположи и усети събеседника си. От нея не оставаше нищо скрито и Холи не можеше да отрече очевидното.

Емили погледна към часовника си и я покани.

— Пак закъсняваш?

— Наистина ли ще ти бъде интересно, ако започна да разказвам какво точно ми се случи днес? — Вероятни демони в рода. Нейният бивш годеник от Ада. Възможен убиец, който я преследва.

Доктор Дрейк се разсмя и затвори вратата.

— Стига, Холи! Нали знаеш, че точно за това стоя тук — за да слушам? — каза тя, след което посочи към мекия диван и зае обичайното си място зад бюрото. В средата му имаше малък ноутбук.

Холи прекоси стаята. Диванът. Само поглед върху него я караше да се разтреперва, а това беше шестата й визита в кабинета. Беше започнала да посещава д-р Дрейк от… отчаяние. Карл беше първият, който беше споменал името й. И беше разказал как му е помогнала Доктор Чудовище. Холи много се надяваше психотерапевтът на „Другите“ да помогне и на нея. Не искаше повече да е безпомощна. Светът беше пълен с чудовища… хищници, които се срещаха и в света на Другите, и в света на смъртните. И вече го беше разбрала.

Никога повече не искаше да се чувства толкова слаба, както в онази пресечка. Никога отново. Трябваше да има начин да защити съзнанието си от подобни атаки. Все трябваше да има някакъв начин…

А ако някой знаеше за този начин, то това трябваше да е д-р Дрейк.

Така беше започнала тези консултации. Наполовина лечение, наполовина уроци за защита на съзнанието. Най-странното беше, че това сработи.

Ето например тя не избухна, когато нейният бивш годеник цъфна в кабинета й. Без помощта на Доктор Чудовище, тя най-вероятно щеше да го разкъса на много малки парченца.

— Аз… аз искам да попитам нещо. — Холи седна на крайчеца на дивана. Чувстваше се странно неловко. Същото напрежение я беше обхванало и онзи път — на първата й визита — но четиридесет и петте минути бяха изтекли неусетно.

„Аз зная за съществуването на «Другите» — уверено беше казала тя тогава. — Няма нужда да се преструваш пред мен.“

Емили беше запазила мълчание.

— Аз го зная и съм тук, защото искам да се науча как да се защитя.

Д-р Дрейк беше наясно какво се беше случило на онази воняща и мръсна уличка. Нейният любовник — детектив Колин Гит — се беше озовал там буквално секунди след последното действие. Холи подозираше, че между доктора и ченгето имаше много малко тайни. Ако въобще съществуваха такива.

В очите на психотерапевта тогава светеше разбиране. Емили се съгласи Холи да стане нейна пациентка. И започна да я учи как да си слага ментални бариери и да ги накара да заработят. На нея й се налагаше толкова силно да се концентрира, че от това я заболяваше главата, а сърцето й се разтуптяваше като лудо.

Но на тези сеанси имаше не само обучение. Тя изведнъж се хващаше, че разказва на д-р Дрейк за Зак. За родителите си. За брат си. Боже, когато заговори за пръв път за Питър, плака повече от час.

— Можеш да ме питаш за всичко — отвърна Емили и взе химикала си. — Но помни, че аз също ще задавам въпроси.

Тя винаги правеше така. Коварни въпроси, отговорите, на които на пръв поглед изглеждаха лесни. Но когато се замислеше над тях се отваряха стари рани, които Холи отдавна се опитваше да излекува.

Затова сега въздъхна дълбоко.

— Защо… защо се съгласи да ме приемеш? Ти знаеше, че съм журналистка. Можеше да идвам тук само за да измъкна някаква гореща информация…

— Ти не си такава — без колебание отвърна Емили.

Дали беше почувствала това със своя дар?

— Сигурна ли си?

Последва кимване.

— Но защо ме прие? — отново попита Холи. Отговорът на този въпрос беше много важен за нея.

— Ти имаше нужда от мен — доктор Дрейк присви рамене. — Не съм свикнала да отказвам на хора, които имат нужда от помощта ми.

По дяволите, това си беше истина! Тя наистина имаше нужда от Емили, за да не се окаже отново в положението на беззащитна. Но…

— Аз не съм като другите ти пациенти.

Холи беше видяла някои от тях. Беше ги засичала в приемната. И те не бяха много разговорливи. Всички пациенти на д-р Дрейк бяха „Други“, докато тя…

Веждите на Доктор Чудовище леко се смръщиха.

— Не съм сигурна, че те разбирам, Холи.

— Ти лекуваш „Други“, нали? А аз не съм такава. Аз съм просто… — човек.

Дали беше такава?

Тишината в стаята стана оглушителна. Емили остави химикала на бюрото си и облиза устни.

— Малко съм объркана.

„Ами, добре дошла в клуба!“

— Холи, въпреки онова, което си чула за мен, съм длъжна да ти кажа, че имам няколко пациенти и сред смъртните.

Звучеше дяволски успокояващо и Холи притисна ръка към гърдите си.

— Ами, да… добре… разбира се, че…

Доктор Дрейк бавно поклати глава.

— Но ти… хм… си наясно, че не си смъртна, нали?

Беше добре, че тя все още седеше на дивана. Нещо подсказваше на Емили, че ако Холи стоеше права, със сигурност щеше да се свлече на земята.

— Повтори го отново, моля! — по-скоро го пропищя, отколкото изрече тя.

Емили вдигна химикала и си записа нещо в бележника.

— Не си знаела?

— И аз все още не зная. — Да, Найл се беше опитал да й го каже. Доктор Дрейк само потвърди думите му, но…

О, Боже!

Как беше успяла да изживее целия си живот, без да знае, че принадлежи към „Другите“!

— Ти не си много силен демон; първо или второ ниво по тяхната скала за сила…

По демоническата скала!

— … но аз знаех, че принадлежиш към „Другите“ още на минутата, в която те видях.

Този грохот… определено не беше дело на нейното сърце. Този грохот беше грохотът на света, който се сриваше под краката й.