Синтия Идън
Полунощен повелител (6)

Глава 6

Да отрича, че направо се гърчи от желание към демона нямаше никакъв смисъл. А такова нещо не й се беше случвало от… от времето, когато се срещаше със Зак. Не че беше изпитвала толкова силно желание към доктор Захария Хол. Не, той просто й беше интересен; достатъчно интересен, за да се сгоди за него. Каква глупава грешка. Погледът й се стрелна към лявата ръка, където отдавна отсъстваше пръстенът с диамант.

О, да, много глупаво.

Тя беше захвърлила пръстена в лицето му през онази последна съдбоносна нощ, когато реши да изненада годеника си в кабинета му. И го беше заварила на колене между разкрачените крака на една от студентките му.

Задник!

Холи изскърца със зъби. Найл изобщо не приличаше на Зак. Нито. Капка. Зак изглеждаше толкова надежден и уравновесен. А всъщност беше само едно лъжливо копеле.

Нямаше начин Найл да бъде наречен надежден при никакви обстоятелства. И това дори й харесваше. Тя…

— Хм, Холи?

Тя премигна и откри, че пред нея стои Мак и внимателно я наблюдава. Между гъстите му вежди се беше образувала бръчка. Докато работеше като водещ, той постоянно повишаваше глас на всички. Но онези времена отдавна бяха отминали.

— Скъпа, добре ли си? През последните две минути не спрях да повтарям името ти.

Аха, докато тя беше заета да се самосъжалява. Изправи се на стола и промърмори:

— Извинявай! Мислех си за един репортаж…

— Аха… — гласът му прозвуча като мечешко изръмжаване. — Добро момиче! — Той се опря на вратата. — За какво си искала да ме видиш?

Холи нервно се размърда на стола.

— Аз…, да — след което с жест го покани да седне. — Мак, имам следа.

— Целият съм в слух — той прекоси стаята и се настани в стола пред нея. — Разказвай!

— Карл Бронкс…

— Младежът, заради когото едва не припадна пред камерата?

Добре де, можеше и да не й го припомня, нали?

— Карл беше един от моите информатори.

Последва още едно мечешко изръмжаване.

— Както и този, когото полицаите откриха вчера — Сам Митерс.

Този път нямаше никакво ръмжене. Само гробовна тишина.

Тя въздъхна. Внимателният поглед на присвитите очи на Мак неведнъж беше развързвал езиците дори на губернатори. А точно сега беше насочен към нея.

— В какво си се забъркала?

Холи прехапа устни. С демоните. Интересно, дали Мак беше наясно със съществуването им? Той беше прекалено умен мъж; един от най-умните и проницателните сред нейните познати. Със сигурност се е усетил, че наоколо става нещо. Толкова искаше да го попита…

— Неприятности ли имаш? — заговори много тихо Мак.

— Аз не… аз не бях там, когато… когато са го… — нарязали. Не, не точно сега. — Бях тук. Ченгетата ме извикаха, за да идентифицирам тялото на Сам.

И точно сега не трябваше да мисли за видяното в моргата. Достатъчно беше, че кошмарната картина постоянно се явяваше в сънищата й напоследък.

— И те подозират теб?

Разбираем въпрос.

— Може би.

Погледът му стана още по-внимателен. Холи едва се удържа да не се размърда нервно.

— Убийствата им са свързани, Мак, сигурна съм. Някой преследва такива хора и ги убива… И каквото и да си мислят ченгетата, не съм аз.

Нито пък Найл — тя беше сигурна в това.

— Искам да разровя тази история. Да видя, дали няма да…

— … изплашиш някого — довърши Мак и потърка брадичката си.

— Да.

— Ако изплашиш грешния човек, под прицела на убиеца може да се окажеш ти.

Да, тя го знаеше.

— Тези хора заслужават справедливост.

— Това е работа на полицията — пръстите на Мак почукваха по края на бюрото й. Той постоянно правеше така, когато се замисляше над решаването на някой проблем.

— Полицията търси убиеца на грешното място. Следата може да изстине. Искам да направя пряк репортаж.

— За какво? Ние вече правихме репортажи за убийствата…

В които не се спомена за връзката между тях. Нито колко са зверски.

— Просто ми дай време пред камерата. — В гласа й нямаше отчаяние. Е, може би малко.

Мак въздъхна.

— Полицията все още не е направила изявление.

Не, те изобщо не планираха да го правят. Холи знаеше, че полицейското управление щеше да покрие тази история, докато все още беше лесно да се направи. Защото не бяха като онези гръмки убийства, чийто отзвук преди няколко месеца премина като цунами през града.

Тя потрепери.

По-напред по коридора имаше празен кабинет, който беше опустял точно по това време. Всеки, който преминеше по коридора покрай тази врата, която винаги стоеше затворена, го побиваха тръпки.

— Накарай ги да ти дадат официално интервю — пред камерата — и ще можеш да излезеш с предаване по всяко време.

Холи се усмихна.

— Благодаря ти, Мак! — Разбира се, това щеше да бъде дяволски сложно, но тя се държа прилично с ченгетата, така че беше техен ред да играят прилично с нея. — Няма да съжаляваш…

— По-добре да си права!

На вратата се почука и Холи вдигна глава.

— Ким? Какво има?

В рамката на вратата стоеше една от стажантките — стройна, млада и привлекателна. Холи знаеше, че макар и само на двадесет и две, момичето пред нея, което сега държеше жълт плик в ръката си, го очаква светло бъдеще.

— Това беше на рецепцията за теб. — Младата жена пристъпи навътре и протегна плика. — Аз дори не помня кога е било оставено. Извинявай, Холи. Мисля, че просто са го сложили не където трябва. Намерих го под някакви документи…

Тя взе плика.

— Не се притеснявай, всичко е наред! — Но защо стомахът я присви така? И пръстите й започнаха леко да треперят?

Защото на плика нямаше обратен адрес. Само името й, надраскано под ъгъл с големи и нечетливи букви. Холи беше виждала този почерк и преди. Подпъхна пръст под ръбчето на плика и дръпна. Усети как хартията се разкъсва и наранява пръста й, но продължи, докато в ръцете й падна снимка.

Найл. Седеше в джипа си и я гледаше, докато тя стоеше в светлината на фаровете.

Отвътре изпадна бележка: „Нечистите ще умрат.“

— Холи? — Мак бързо скочи на крака. — Какво се е случило?

Тя трябваше да е пред камерата след час. А не можеше.

Хвана снимката, заедно с бележката, и ги напъха обратно в плика. Показалецът й пулсираше от болка.

— Мак, трябва да изляза.

Ким стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак. Черните й коси я галеха по раменете.

— Всичко наред ли е, госпожице Щорм? — сините й очи бяха станали направо огромни.

Не, не беше.

— Искам да вземеш записите от камерите за наблюдение от днес. И да ми ги дадеш, когато се върна. Искам да зная кой точно е оставил тук този плик.

Ако лицето на копелето беше върху записа, тя щеше да се добере до него.

„Нечистите ще умрат.“

Който и да беше този болен мозък, явно знаеше за Найл.

— Холи? — отново настоя за отговор Мак.

Но тя вече беше хванала чантата си, и се притисна покрай него.

— Мак, кълна се, че нямаше да постъпя така, ако това… — не беше въпрос на живот и смърт. — Сложи запис от вчерашния репортаж, става ли? Интервюто ще се вмести съвсем точно във времето.

— Какво, по дяволите?

— Аз… аз трябва да тръгвам — и Холи започна да рови в чантата си. Напипа телефона си и го извади. Набра номера, който й беше дал Найл, и зачака. Номерът не отговаряше. Мъртва тишина.

— Трябва да тръгвам — повтори тя и в този момент чу прехвърлянето към гласовата поща. Холи изскочи в коридора, докато говореше: — Найл, когато получиш това съобщение… Бъди внимателен! По-добре… — проклятие, връзката се беше разпаднала.

Токчетата й тракаха по мраморния под на коридора. Потръпна, когато премина покрай заключената врата вляво.

Тогава осъзна, че може да не успее да се добере до своя демон навреме.

 

 

На входа на клуба се беше наредила огромна опашка — дълга като змия редица от мъже и жени. Някои бяха разсъблечени, други — в прокъсани дънки. Беше петък вечер. Макар че все още беше рано за разгара на купона, всичко изглеждаше така, сякаш чакащите бяха готови да спукат по шевовете „Парадайз Фаунд“.

Холи се насочи смело напред към вратата, но беше спряна от татуиран от главата до петите гигант.

— И къде точно си мислиш, че отиваш, принцесо? — тежката му ръката се стовари върху рамото й.

Тя чу недоволното мърморене зад гърба си и силния женски глас, който извика:

— Тази кучка трябва да си изчака реда като всички нас!

Холи не обърна внимание на тълпата, а се съсредоточи върху канарата. Трябваше да му се признае, че наистина беше огромен. Мускулите на ръцете му бяха толкова масивни, сякаш всеки момент можеха да се пръснат. И, боже, колко беше висок? Над два метра?

Тя разтърси рамене и свали лапата му от рамото си. Гигантът само повдигна вежди и посочи към дългата редица от чакащи да влязат в клуба.

— На края, принцесо.

Няма начин!

— Трябва да се видя с Найл.

Очите на великана леко се напрегнаха. Почти незабелязано.

— Ти… както и всички останали.

Холи стъпи на пръсти.

— Нямате ли ВИП списък? Или нещо подобно? Проверете в него. Найл каза, че мога да дойда тук по всяко време, когато поискам. — Всъщност, той не беше казал точно това. Но се подразбираше, нали? Да работят под прикритие беше негова идея, затова беше логично да предположи, че трябва да си е направил труда да каже на булдозите си, че новата му приятелка може да надзърне насам…

— О, имаме списък — изрече по-ниският мъж с мазна черна коса. — Кажете ни името си и…

— Холи Щорм. И нямам време за тези глупости. Трябва да се видя с Найл и то веднага.

Големият-и-силният и Малкия-и-мазният нямаше да я сплашат.

Не, за това вече се беше погрижил непознатият. А тя нямаше да бъде спокойна, докато не се убедеше, че онзи изрод не се беше добрал до Найл.

Горилите си размениха поглед и грамадният отвори вратата.

— Извинете, госпожице Щорм. Не съм ви виждал тук преди и… не разбрах, че това сте… вие.

Тя изобщо не се учуди, че охраната на входа не я разпозна. Почти никой не я разпознаваше в нормална обстановка. Може би ги объркваше факта, че не държеше микрофон в ръцете си; или горилите просто не гледаха новини.

Холи едва успя да кимне и пристъпи напред. Значи Найл беше дал указание на своите биячи да я пускат по всяко време. Много мило!

— О, какво, по дяволите…

Тя пренебрегна женския вопъл зад гърба си и влезе в клуба. Тълпата зад двойните врати беше огромна. Тела се притискаха едно в друго. Музиката неистово гърмеше.

Къде беше Найл?

Кабинетът му се намираше в далечния ъгъл на клуба. На Холи се наложи с усилие да си проправя път сред телата на мъже и жени, Други и смъртни. Не обръщаше никакво внимание на проблясващите тук-там зъби или остри нокти, а просто си пробиваше път напред толкова бързо, доколкото успяваше. Сърцето й сякаш туптеше в бесния ритъм на музиката.

Най-накрая стигна до вратата с надпис „Не влизай!“, вдигна ръка и започна отчаяно да чука по нея.

— Найл? Найл!

Нямаше отговор.

Проклятие!

Опита да отвори, но беше заключено.

Холи се обърна. Наоколо се носеше смях. Пияни, отчаяни, весели… В „Парадайз Фаунд“ имаше от всичко.

Но къде беше собственикът на заведението. Ако онзи побъркан се беше добрал до него…

Тя стисна зъби. Огледа наоколо, но никъде не видя симпатичния демон с полунощни очи и цинична усмивка.

Холи с труд си проби път към бара и стовари длан върху прохладния му плот.

— Найл.

Барманът се разсея за момент от коктейла, който приготвяше. Беше висок, но не чак толкова огромен, колкото беше гигантът на входа. Рижа коса. Кафяви очи. Холи вече го беше виждала… Мъжът не свали изпълнения си с ненавист поглед от нея онази вечер, когато беше тук за последно. Точно преди Найл да заповяда на своя задник — охрана да я изхвърли навън.

Приятен спомен, няма що, но моментът не беше подходящ за тези мисли.

— Казвам се Холи Щорм… — Тя прекъсна и повиши глас с надежда да надвика шума, който цареше в клуба. — Аз…

— … Зная коя си ти! — барманът засили чашата по бара право към чакащите жадни ръце на мъжа в дълго черно наметало. Който имаше остри кучешки зъби. Ама, разбира се.

Мъжът й намигна. Тя поклати глава и отново се обърна към бармана.

— Трябва да намеря Найл. И то веднага.

Да, нямаше значение в този момент, че говореше като истинска кучка, но, по дяволите, беше уплашена. Найл беше силен, но не и неуязвим. Ако и с него се случеше същото, което се беше случило с Карл и Сам…

Не!

Устните на бармана се свиха в тънка линия.

— Не мога да му се обадя по телефона. Тук също го няма. — Тя се наведе над бара. — Трябва да се срещна с него.

Мъжът намръщено я изгледа.

— Никога не ми е пукало за репортерите.

Ноктите на Холи застъргаха по мрамора.

— А на мен — за барманите задници. — Което си беше чиста лъжа, с оглед на случилото се преди няколко месеца. — Така че сме квит. Охраната на входа знае името ми. Найл им е казал да ме пускат. А съм сигурна, че го е казал и на теб.

Стана тихо, когато групата на сцената завърши песента си. Тълпата изведнъж притихна. Холи погледна през рамо и видя на сцената дългокоса блондинка в прилепнала черна рокля.

Сукубата. Приятелката на ченгето.

Холи се обърна и отново се наведе над бара.

— Не вярвам в тази глупост. — Барманът взе една чаша и започна да я лъска с бяла кърпа. — За нищо на света няма да повярвам на това, че Найл си е паднал по една журналистка. Като се вземе под внимание фактът, колко много тайни има.

— Найл ми вярва.

— Госпожичке, Найл не се доверява никому. Затова е и най-големият играч в този град. Всички останали демони са само негови сенки. — Той обърна безпомощен поглед към сцената, когато Кара започна да пее със своя леко дрезгав, блусов глас.

Губеше си времето.

— Той е в опасност — изрече тя. — И трябва да се убедя, че всичко е наред. С него.

— Той винаги ходи по ръба. Такива са правилата на играта. — Нямаше никакво вълнение. Очите му отново бяха приковани в нея. — Мислиш, че можеш да го спасиш?

— Поне мога да опитам. — Ама че тъпанар! Още пет секунди… само още пет секунди, и тя щеше да му се нахвърли.

Устните на бармана трепнаха в усмивка, в която проблеснаха връхчетата на кучешките му зъби.

Страхотно!

Мъжът отстъпи встрани, взе химикал и надраска нещо върху парче хартия. След което се насочи към нея. Бавно, ама много бавно — явно изобщо не бързаше.

Повдигна бележката.

— Името ми е Марк.

Холи беше на път да започне да ръмжи.

— Ако Найл иска да уволни някого за това, кажи му, че аз съм този, който го заслужава. — И той разтри хартията между пръстите си.

Тя посегна към нея.

— Не още. — Барманът отдръпна ръка. — Трябва да те предупредя за правилата на играта на това място.

В крайна сметка Холи реши, че ще го удари с юмрук по лицето.

— Ти отиваш там или да си поиграеш… или да станеш нечия играчка.

Най-накрая успя да измъкне така желаното късче хартия измежду пръстите му, след което изрече:

— Това вече съм го чувала някъде — това беше правилото и в „Парадайз Фаунд“. — Тези думи някак си не успяха да ме задържат далеч от вашия клуб, няма да ме удържат и от следващия.

Насочи се към изхода, докато четеше адреса. „Монтлиф стрийт“ — шикарна улица, която нямаше изход.

Зад гърба си чу смеха на Марк.

— Госпожичке, ама че нощ ти предстои. Бих я нарекъл адска.

 

 

Високата и елегантна къща на „Монтлиф стрийт“ се извисяваше зад огромна каменна порта. Сградата се намираше между други две подобни на нея сгради, всяка от които беше по-голяма от тази на „Нюз Флаш Файф“.

Холи не знаеше що за адрес й беше дал Марк, но изобщо не очакваше да се озове сред такъв разкош. Тя паркира малко по-надолу по улицата и се насочи към вратата, до която имаше охрана с униформа. Мъжете носеха прилепнали по тялото панталон и риза, излъскани обувки и широкополи шапки. Те с жестове поканиха наближаващия автомобил и вратата се отвори. Холи се опита незабелязано да се промъкне вътре, но не успя.

— Не мърдай!

Мъжът, който извика, насочи електрошока си към нея и тя замръзна на място.

— Дойдох, за да се срещна с приятел. — Тя кимна към дома. Сега сградата се виждаше много по-добре — огромна къща в колониален стил с бели колони и извито стълбище.

Някой явно имаше прекалено много пари.

Охранителят с електошока се приближи и я подуши.

— Човек. — Шепотът беше толкова тих, че тя едва го долови.

Другият охранител, който стоеше най-малко на десет крачки от тях, кимна.

Косъмчетата по врата на Холи настръхнаха.

— Защо си тук?

По дяволите, нима не им беше обяснила защо трябваше да попадне в този дом, излязъл сякаш от епохата на Скарлет О’Хара?

— Трябва да се срещна…

— Защо? — Настойчивостта, с която охраната изискваше отговор беше… плашеща.

Холи си спомни за предупреждението на Марк. О, проклятие! Това трябваше да бъде някаква шпионска глупост от типа „парола — отговор“, що ли?

— Ами… да поиграя?

Електрошокът вече не беше насочен срещу нея.

— Тогава се забавлявай добре.

Това беше много съмнително.

— Може би няма да те използват прекалено много.

А може би тя нямаше да се върне тук с целия си екип и да покаже физиономията на този задник на цяла Атланта.

— Вечеринката е в разгара си — измърмори охранителят. — Надявам се да харесваш кръв.

„Не особено“, помисли си тя.

 

 

Холи!

Найл застина, без да сваля поглед от червените коси на жената, която вървеше към къщата. Той познаваше тези къдрици; навсякъде би ги разпознал.

Мамка му!

Какво, по дяволите, правеше неговата репортерка на най-грандиозната и кървава вечеринка в цяла Атланта?

Смъртна жена… Та тя ще се превърне в нечия закуска още преди да е успяла да пресече хола на първия етаж. И това щеше да го принуди да забие кол в гърдите на вампира. Или може би на десетки вампири.

Проклятие!

Найл беше дошъл тук в търсене на информация. И да разбере какви мрачни слухове се носеха около убийствата на демоните. Тук нямаше място за смъртни. Не и за такива като нея.

Стисна юмруци, докато гледаше от прозореца на третия етаж как Холи се приближава. „Върви си!“ — думите преминаха през съзнанието му, но Найл не се възползва от принудителното внушение. А би могъл. И то с лекота. Холи беше достатъчно близо, за да може да я контролира. Той само трябваше да й внуши и тя щеше да се обърне и да си тръгне, поклащайки съблазнителното си дупе…

Не. Нямаше да го направи. Не и с нея. Тази жена определено го правеше слаб. И беше време да се избави от всичките си мисли за нея.

Ако вампирите не го стореха първи.

Той се втурна надолу по стълбите.

 

 

Когато входната врата на къщата се отвори, металният мирис на кръв буквално я зашлеви през лицето.

О, по дяволите! Не можеше да отрече очевидното — беше попаднала на кървава вечеринка.

Холи се опита да потисне гаденето си и прекрачи прага. Разбира се, беше чувала за подобни вечеринки. Карл беше споменал за тях. И не беше пропуснал да добави, че ако тя притежава достатъчно разум, никога не би трябвало да си навира носа на подобно място. Защото, в качеството си на основно блюдо, на подобни вечеринки били… смъртните.

Точно до входа стоеше вампир, чиито зъби бяха забити в гърлото на жена. Очите й бяха широко отворени и втренчени в Холи. Вампирът смучеше и гълташе; пиеше жадно и бързо на големи глътки. А върху устните на жената имаше усмивка.

По дяволите!

Холи се промуши покрай тях само за да види на стълбите вампирка, заедно с двама мъже. Единият седеше в краката й и сякаш се покланяше. Другият — с черна коса и мъртвешки бледна кожа — стоеше едно стъпало по-високо. Червените маникюри на вампирката се бяха впили във врата на седящия мъж, а кучешките й зъби — в китката на изправения. Холи можеше да види как се движи гърлото й при всяка глътка.

О, Боже…

Искаше й се да подвие опашка и да избяга. Тя вече беше виждала вампири, които пиеха кръв в „Парадайз Фаунд“, но тук всичко беше различно. Накъдето и да обърнеше поглед — навсякъде смучеха кръв.

И се чукаха.

Тя ги чуваше. Викове на страст и удоволствие. Стоновете…

Това вече беше прекалено.

Препъна се и неволно удари с лакът в гърба някакъв мъж. Мъжът се обърна и я погледна с черните си очи. Не такива, като на Найл. Очите на Найл бяха изцяло черни. Докато тези бяха различни. Единствено ирисите им бяха черни. Което означаваше само едно — вампирът беше в настроение за лов. Очите на вампирите се променяха така единствено по време на секс. Или когато бяха гладни.

— Аз… аз търся Найл. — Със сигурност идването й тук не беше най-добрата идея, но тя нямаше друг изход. Къщата беше излязла сякаш от снимката на корицата на списание „Къщите на Юга“. Кой изобщо би си помислил, че зад нейните стени кървавата вечеринка е в разгара си?

— Не съм го виждал — каза вампът и я обходи с поглед. — Срам за него, че те е оставил сама. Насред целия този великолепен празник — усмихна се мъжът.

Опа! Познаваше тази усмивка. Вампир или смъртен, тя веднага разпозна хищника в него.

— Защо да не отидем на някое тихо местенце… — Той взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й. — И да… поговорим?

Да, точно така! Освен ако „да поговорим“ не беше някакъв вид евфемизъм на „дай, да ти изсмуча кръвта!“.

— Не мисля, че съм готова да говоря с вас. — Цялата тази кръв не беше в нейния стил.

Холи припадаше прекалено лесно, а и стомахът й беше прекалено слаб… Това беше една от причините, поради които едва не припадна на пода в моргата.

Мъжът усили захвата върху китката й. Усмивката му вече не беше толкова лъчезарна, като преди малко.

— Тогава давай просто да…

— Разкарай шибаните си ръце от нея, Картър!

Холи не изчака вампира да го направи. Тя изтръгна ръката си от неговата и се обърна с лице към Найл.

Той беше жив. И невредим. Не можеше да си спомни кога за последно беше толкова щастлива да види някого. Затова се втурна към него и го целуна. Обви ръце около врата му, притекли главата му надолу и завладя устните му. Найл й отвърна с ненаситна страст. С устни. С език. Той я опияняваше, завладяваше и подхранваше тлеещите въгленчета на страстта й, които се разгаряха с нова сила. Ръцете на демона се спуснаха надолу по бедрата и я притиснаха плътно до тялото му. Тя усети издутината на възбудата му; толкова твърда и приятна. Бикините й се навлажниха и нещо трепна в нея, когато страстта я прониза.

Найл повдигна глава и облиза устни така, сякаш искаше да поеме и последната капка от вкуса й. Тежката и потискаща тишина около тях накара Холи да се огледа. Тя обърна очи надясно и видя, че вампирите на стълбището също ги гледаха. Двама мъже — демони — излязоха от някаква стая и също се втренчиха в тях.

Не, не в тях. А само в нея.

— Тя е журналистка — изръмжа единият.

Е, най-накрая някой да я разпознае. И не в клуба, не на вратата, а точно… в този момент. Понякога като нямаш късмет… просто го нямаш.

— Тя е моя — изрече Найл рязко и я притисна към себе си. — Имаш някакъв проблем с това ли?

Демоните веднага изчезнаха. Умни мъже.

Но жената вампир на стълбите дрезгаво се засмя и слезе три стъпала надолу.

— Може би аз имам. И те зависят от това защо тя е тук. — Усмивката й трябваше да бъде прекрасна, защото всичко в лицето на жената беше прекрасно — високи скули, изящен нос и дръзка брадичка, но… беше просто студена. Дори малко страховита.

Вероятно беше заради кучешките зъби. Или заради кръвта, която ги беше оцветила. Да, определено имаше някаква причина, която да предизвика тръпката по цялото тяло на Холи.

— Защо си тук, новинарке от „Нюз Флаш Файф“? Какво, ние да не сме новото ти журналистическо разследване?

Въздухът й се стори по-плътен. И сигурно беше така. Явно Найл отново възнамеряваше да използва силите си и да изпрати чернокосата вампирка нагоре по стълбите, за да може да продължи прекъсната си вечеря. Но в такъв случай тук щеше да се развихри истински Ад, защото численото превъзходство нямаше да е на страната на нейния демон. Холи се съмняваше, че Найл щеше да успее да се справи с всички присъстващи тук демони и вампири.

Имаше шанс все пак, но… Тя не искаше да рискува. Холи бавно се обърна към него. Имаше усещането, че вампирите просто изчакваха подходящия момент, за да се нахвърлят върху им. Както и демоните.

Черните му очи срещнаха нейните. В тях се четеше предупреждение.

— Холи… — чу тя предупреждението и в гласа му.

Ръцете й все още го прегръщаха. Тя го погледна в очите и спокойно отговори:

— Дойдох да си поиграя.

Устните му се разтвориха от изненада.

Около тях отекна смях.

Вампирите отново се върнаха към прекъснатите си занимания, демоните изчезнаха, а кървавата вечеринка се възобнови.

Найл я целуна. С една от тези дълбоки, умопомрачаващи целувки, които караха пръстите на краката й да се присвиват. Ех, ако не бяха заобиколени от миризмата на кръв и не ги обкръжава чудовища, на които не можеше да се има доверие… Защото точно в този момент Холи искаше да остане насаме с него. И се радваше, че Найл беше в безопасност.

И откога, по дяволите, демонът беше започнал да означава толкова много за нея?

Тя усещаше силното туптене на сърцето му. Топлината на тялото му я сгряваше. А тази уста… И този език…

— Да се махаме оттук — изръмжа Найл, когато се откъсна от устните й.

Холи само кимна. Нямаше търпение да изчезнат оттам. Демонът я стисна здраво за китката и я поведе през къщата. Преминаха покрай полилеи, които блестяха на светлината от запалените свещи, покрай огромни камини, високи колкото човек, и полуоблечени демони. След което се озоваха навън и стъпиха върху каменната пътека, от двете страни, на която растяха розови храсти. И тук имаше няколко гости, но двамата ги оставиха далеч след себе си. Найл я издърпа в сянката, прегърна я и я притисна към гърдите си. После наведе глава и дъхът му раздвижи косата до ухото й.

— Болшинството предпочитат да се веселят в къщата. Там е по-безопасно и има по-малко любопитни очи.

Шепотът му трябваше да бъде заплашителен. Беше твърде тъмно и зловещо. Тя настръхна, но не защото беше уплашена. Ако някой погледнеше към тях, щеше да види просто една двойка, усамотена в нощта. Тела, които бяха плътно едно до друго, докато устните на демона почти докосваха лицето й. За секунда, Холи можеше да се закълне в това, усети докосването на езика му, който се плъзна по горната част на ухото й.

Коленете й се разтрепериха.

— Найл…

— Защо си тук? — Отново онзи зловещ шепот. — И кой, проклятие, ти е разказал за това място?

Тя вдиша дълбоко. Усети мириса на свежест след падналия вчера дъжд и аромата на цветя… И задушаващата миризма на кръв.

Вампири.

Тя се притисна по-силно към него. Гърдите й дразнеха неговите. Найл не беше облечен в изисканите дрехи като болшинството вампири — копринени панталони и риза, а просто в стандартните черна тениска и избелели дънки.

Тениската плътно обгръщаше широките му гърди и рамене и подчертаваше мускулите на ръцете му. А дънките… да, определено трябваше да остави това за по-късно.

Повдигна се на пръсти и плъзна устни по челюстта му.

— Марк ми разказа… Аз го принудих, но сега това не е важно. — Изобщо не беше важно. Холи преглътна. — Снимката у Карл… — тя говореше тихо, почти нечуто. Наоколо липсваха вампири, но тя не искаше да дава възможност някой все пак да ги подслуша. — Днес получих същата и аз. Беше ми донесена в студиото.

Докато говореше, Холи погледна над рамото на Найл и видя кичестите, кървавочервени бутони на розите. Храстът се увиваше около старомоден газов фенер и образуваше невероятна гледка. Странно, че розите бяха разцъфтели тук толкова рано, но затова пък бяха прекрасни. Тя се изкашля и продължи:

— Аз получих снимка, на която сме двамата с теб и… бележка.

Розите трепнаха, листенцата на цветовете потъмняха, станаха болезнено кафяви и започнаха да паднат на земята. Листенце по листенце. Магията на Найл.

Холи отметна глава назад и широко отворените й очи отново се взряха в демона. Лицето на Найл се беше превърнало в застинала маска, а черните му очи блестяха.

— Какво пишеше на бележката?

— Нечистите ще умрат.

Косата й се разпиля от повей на вятъра, който преди минута не съществуваше.

— Мисля, че ти си следващият в списъка на онзи психопат! — Копелето само дето не беше нарисувало мишена върху него.

— Аз трябваше да те намеря и да се убедя…

Тя спря.

Едната черна вежда на Найл се повдигна.

— Да се убедиш в какво?

— Че си добре.

Веждата му се отпусна, но върху челото му се появиха бръчки.

— Ти си се притеснила за мен?

Тя се хвърли с главата напред.

— Да! — Истина беше. Забеляза проблесналата в очите му изненада. Какво? Нима никой друг не се беше притеснявал за него? — Няма значение колко си силен. Ти все пак можеш да бъдеш ранен… или убит.

Холи не искаше дори да си го помисля. Ноктите й се забиха в раменете му.

— Копелето ни е следило. И аз няма да му позволя да те превърне в следващата си жертва.

Намек на усмивка пробяга по устните на Найл.

— Това е смъртоносно.

— Да, изродът наистина е сериозен, но аз…

— Не той. Ти си смъртоносна.

Тя не знаеше как да реагира. Смъртоносна? Все още никой не я беше наричал така.

— А това много ми харесва.

И кой би се съмнявал?

— Ако нашият… приятел… ни е следил и е направил тези снимки…

— Било е миналата нощ. На паркинга на „Нюз Флаш Файф“.

Убиецът се беше приближил прекалено близо до тях. Найл я стисна по-здраво в обятията си.

— Ако този задник ни е следил снощи… — погледът му се впи в очите й. — Защо смяташ, че не го прави и в момента?

Дишането на Холи за миг спря, докато сърцето й запрепуска като лудо.

По дяволите! Той наистина можеше да ги следи. И да ги наблюдава през цялото време.

А ако това беше така, значи тя беше довела онзи изрод право при Найл.