Синтия Идън
Полунощен повелител (3)

Глава 3

Да, явно трябваше да зачеркне демона. И не че трябваше да бъде изненадана.

На следващия ден Холи стоеше на ъгъла на улицата в един от не толкова престижните райони на града. Тя се надяваше да спечели, като уговори за сътрудничество друг, не по-малко уважаван човек… е, добре де, демон, от когото също се страхуваха в Атланта. Това би могло да й помогне в разследването. И тъй като Найл беше дал недвусмислено да се разбере, че му е необходима единствено за секс, дори не си струваше да мисли за него.

Макар че точно мисълта за секс с Найл не я напускаше вече от няколко седмици. Дори го сънуваше. Проклятие! Сексуален. Заплашителен. Холи никога не си беше падала по лошите момчета. Не бяха неин тип. Бившият й годеник беше професор в Университета Мелрун. Тя харесваше умни мъже. Изискани. С които се чувстваше удобно и сигурно. Комфортно. Поне дотогава, докато те — точно като Зак — не започнеха да й изневеряват със студентки.

Задник!

Какъв идиот тря…

— Ти не трябва да си тук.

Холи почти подскочи от изненада, когато дочу зад гърба си пресипналия глас. Обърна се и се озова лице в лице с мъж, чиито глава и тяло бяха скрити под дълго наметало. Подпухналото му лице беше по-бяло от сняг, а устните — червени.

— Сам — облекчено въздъхна Холи. — Благодаря ти, че дойде на срещата. Исках да те попитам…

Но мъжът само поклати глава.

— Не е нужно да ме питаш абсолютно нищо!

Погледът му бързо се стрелна първо наляво, после надясно.

— Единственото, което трябва да направиш, е да забравиш номера ми…

Тя едва успя да се справи с изненадата си.

— Какво? Сам, имахме уговорка…

— Вече не.

Той въздъхна и от устните му излезе облаче пара. Студеният фронт продължаваше. Нейният колега от метеорологията беше казал, че студът ще се задържи най-малко още пет дни. Да, полезна информация, само че това никак не й помагаше. Тя се загърна още по-плътно в палтото си.

— Забрави за моето съществуване, Щорм. Забрави името ми и всичко, което съм ти разказвал.

Определено не беше това, което искаше да чуе днес от демона. Гневът й закипя, като така й помогна да се стопли.

— Той се е добрал до теб, така ли?

Сам облиза треперещите си устни.

— Кой? Кой?

Холи премигна. Добре, този демон винаги беше малко по-изнервен. Изглежда, че всички бяха такива.

— Найл.

По дяволите! След като не искаше да помага, щеше да бъде по-добре да не пречи.

— Той ти е казал да не говориш с мен, нали?

Последните четири седмици именно Сам я снабдяваше с информация за света на демоните, откакто го беше намерила, изпаднал в нирвана, в един от подвалите, където разследваше лаборатория за метамфетамин. И понеже беше под въздействието на наркотика, мъжът не можеше добре да се контролира. Очите му блеснаха в черно и тя разбра истината. Беше му помогнала да спре с дрогата. Помагаше му и да се пребори с пристрастяването си. Защото знаеше от личен опит колко опасно беше всичко това; тя все още не можеше да спре да чува виковете на дрогирания си брат.

— В това е замесен Найл? Мамка му, аз изчезвам!

Сам се обърна с намерението да си тръгне.

— Не! — Холи го хвана за ръката. — Почакай! Ако Найл не ти е казал да ме разкараш, то кой…

Но Сам се измъкна от ловките й пръсти.

— Пази си симпатичното дупе, Щорм. Скоро в града ще се отвори Адът.

С тези думи мъжът се обърна, притича през улицата и се скри в една от пресечките.

Раменете на Холи се отпуснаха. Втори удар, по дяволите! И сега какво?

Стъпи на улицата и започна да разтрива схванатите мускули на тила си. В тази част на града винаги имаше малко хора. Все някога градските власти щяха да се заемат с това място и да го променят, но… До ушите й достигна рев на двигател. Тя повдигна глава… и видя белия микробус, който летеше право към нея.

О, по дяволите!

Тя объркано се отдръпна назад. Прекалено късно. Колелата на автомобила се насочиха към нея… върху нея… О, Боже! Нямаше да успее да се отмести. Токчето й се огъна и се счупи. Тя нямаше да…

Микробусът я блъсна странично. Ударът я завъртя и я отхвърли настрани. Тя болезнено се блъсна в асфалта и дишането й буквално спря. Пред очите й притъмня. Последното, което Холи видя, преди милосърдната тъмнина да я погълне, беше задната част на автомобила, който продължи да се отдалечава по улицата с бясна скорост.

 

 

— Господи Исусе, Холи! Какво се е случило с теб?

Холи вдигна очи, когато Бен пусна чантата си на пода.

— Сблъсках се с един микробус.

Последните четири часа беше прекарала в отделението на спешна помощ. Бяха я прегледали трима лекари, като и тримата бяха на мнение, че трябва да остане в болницата. Но освен кървенето, синините и гневът, който буквално я изгаряше, Холи не можеше да се оплаче от друго. Затова отказа да пренощува там.

Сините очи на Бен станаха огромни.

— Мила, не можеш да излезеш пред камерата в такъв вид…

Холи изръмжа и Бен мъдро млъкна. После махна с ръка към помощник-продуцента, който се взираше в скъсаната й пола.

— Ти — мъжът опули очи. — Сложи ми микрофон — след което отново погледна към Бен. — Защото смятам да се появя на живо.

— Не, Мак каза, че Сюзън ще направи репортаж за отровена храна в ресто…

Дочу се още едно изръмжаване. Холи премина като ураган покрай него, като така привлече вниманието на оператора, който беше дежурен тази вечер, докато асистентът се опитваше в крачка да прикрепи микрофон към блузата й.

Холи не седна върху дубльорския стол на водещите, който се намираше зад тях. Тя просто застана в средата на студиото така, че да може да се вижда от главата до петите.

Някъде отзад се дочу гласът на Мак с ясна команда:

— Превключете камерата върху Холи след пет, четири…

— Какво, по дяволите, става! — възмути се Сюзън Патрик. Блондинката се втурна към камерата, като направи опит да изпепели Холи с поглед. — Това е моето време…

— Задръж си репортажа, Сю. Бургерите могат да почакат — Мак посочи към Холи. — Тя има не история, а бомба.

Мак винаги имаше нюх за добрите репортажи. И ако репортер имаше засъхнала кръв по дрехите си, това можеше да означава само едно — раждаше се страхотна история.

— … три, две, едно…

Обективът на камерата се фокусира върху Холи. Тя вирна брадичка, украсена в синьо. Върху езика си все още усещаше вкуса на собствената си кръв.

— Аз съм Холи Щорм и тази вечер съм на живо с вас, с молба за помощ.

 

 

Найл застина пред екрана на телевизора. Ръката, която повдигаше чашата с вода към устните му, също застина.

Към него гледаше Холи. Дълга червена драскотина пресичаше скулата й. Камерата бавно се отдалечи и Найл я видя в цял ръст. Разкъсани дрехи. Кръв.

Подобно на спирала, гневът бързо се завъртя в тялото му.

— По-рано днес станах жертва на микробус, които караше с превишена скорост.

Чашата в ръката му се пръсна на дребни късчета.

— Бял микробус, без номера ме блъсна днес, в ранния следобед на „Балтимор стрийт“.

Найл изтръска водата и полепналите стъкълца по ръката му.

— Ако някой разполага с информация за това престъпление, да се обади в полицията…

Демонът сграбчи дистанционното и изключи звука. След което се втренчи в Холи.

Толкова уязвима.

„Балтимор стрийт“ ли каза? Убежище на проститутки, наркодилъри и главорези. Какво, по дяволите, търсеше Холи в онзи район? И какво щеше да прави той, ако тя беше загинала там?

Мамка му!

Протегна се през масата и взе телефона си. След което набра номер. Отсреща вдигнаха след втория сигнал.

— Имам нужда от защита — не губи време да се представя Найл. Защото нямаше нужда.

Последва лека въздишка.

— За вас ли, сър?

Найл едва не се изсмя. Ама че въпрос! Той все още виждаше синините върху кожата на Холи.

— За Холи Щорм.

А беше казал, че ще я остави на произвола на съдбата. Изглежда, че Холи не беше единствената лъжкиня в града. И някой щеше да плати за това, че й беше причинил болка.

 

 

Сам Митерс беше абсолютно чист от четири седмици, два дни и шестнадесет часа.

В началото броеше дори минутите. Когато дребничката Холи Щорм му протегна ръка в знак за помощ в тази дупка и докато го гледаше как повръща, тогава беше започнал да следи минутите. Първите му дни бяха като обвити в мъгла. Той се връщаше няколко пъти в съзнание и все я виждаше. Изглеждаше като някакъв ангел на отмъщението — около главата й пламтеше огнената геена. Красивата Холи Щорм.

Да, тя му помогна да преживее Ада. И му даде втори шанс. Но тя не знаеше нищо за живота му. И нямаше да разбере. Неговият дар му позволяваше да вижда тъмата в душите на хората. Единствено мрака. Той чуваше шепота на кошмарите им. Усещаше желанието им да убиват. И измъчват.

Сам никога не беше чувал мислите на добрите хора. Например нито веднъж не успя да долови дори намек от мислите на Холи.

А само тези на убийците. На извратените и пропадналите души… само те разговаряха с него. И никога не млъкваха. Без наркотичното опиянение, тези гласове ставаха все по-силни.

Един глас — дълбок и силен — се разнасяше в главата му от няколко дни. И оттогава, заради гласа, да го вземат дяволите, Сам не можеше да спи. Оттогава, той само потръпваше от отвращение и ужас.

Нещата, които искаше гласът… На Сам му се повдигаше от тях. Не, той дори не можеше да си го помисли. Опитваше се да си представи, че гласът не съществува, че никога не го е чувал, че ловът не е започнал…

А след това бяха намерили онова хлапе.

Сам започна да удря задната част на главата си в тухлената стена зад гърба си. Не, той нямаше да може да издържи повече, нямаше да може…

— Аз мога да спра това.

Сам задиша конвулсивно, защото този път гласът не беше дошъл от вътрешността на съзнанието му. Той погледна нагоре, докато тялото му трепереше, и срещна очите на непознат мъж, който му се усмихна.

— Преследвал си дракона не толкова отдавна, нали, приятел?

Преследване на белия дракон. Сам отново си пое конвулсивно дъх. Метамфетамин. Възхитителна бяла красота. Той поклати глава, въпреки че сърцето му сякаш заседна в гърлото. И преглътна, в опит да се справи със сухотата в устата си. Той се справяше толкова добре. Беше останал чист. И за какво! Да може шибаният психопат да се вмъкне в главата му? Сам все още продължаваше да чува думите. Отново и отново.

Убийте ги! Нарежете ги! Пролейте кръвта им! Нечистите ще умрат!

Убийте ги! Нарежете ги! Пролейте кръвта им!

— Имам нещо, което може би ще ти хареса. И ще те накара да се почувстваш по-добре.

Сам никога не се беше чувствал добре. Дори когато метамфетаминът течеше във вените му. Но с негова помощ гласовете ставаха тихи. О, тази прекрасна тишина.

— К-къде?

Непознатият поклати глава.

— Не, няма да стане така. Аз не работя по този начин. Първо ще трябва да ми платиш.

Нарежете ги!

Сам започна да го тресе.

Мъжът се наведе, отвори черната чанта, която стоеше в краката му, и извади оттам стъклена тръбичка. От устните на Сам се изтръгна хленчене. Той обичаше да използва такива тръбички. Харесваше му да държи прохладното стъкло в ръцете си и да вдишва опияняващия аромат.

Демонът не можеше да откъсне очи от ръцете на непознатия. След което облиза устни. Само един път. Можеше да вдиша и да заглуши гласа…

Нарежете ги!

А после ще се вземе в ръце. И няма да попадне отново в капана на метамфетамина. Само този път. Един път.

Сам протегна ръка и пристъпи напред.

— Аз… не разполагам с много пари…

Непознатият се усмихна студено и очите му блеснаха като късчета лед.

— Не ми трябват парите ти.

Сам имаше нужда от тази тръбичка.

— Какво тогава?

Мечтаният предмет изчезна обратно в чантата.

— Информация. Това, което искам от теб, Сам, е информация.

Демонът примигна. Откъде мъжът знаеше името му?

— Разкажи ми онова, което искам да зная, и ще те отведа на едно пътуване, което никога няма да забравиш.

Пролейте кръвта им!

Митерс затисна с ръце ушите си, но това не му помогна — продължаваше да чува гласа.

Непознатият прехвърли чантата си през рамо. После се приближи до Сам и дръпна ръцете му надолу.

— Боли, нали?

Демонът кимна.

— Аз ще спра болката. Просто ми дай онова, което искам.

Последва още едно кимване. Точно сега Сам беше съгласен на всичко. Шибаният глас просто трябваше да спре.

— Журналистката… Холи Щорм. Какво й каза днес?

Холи. Тя му беше помогнала…

Непознатият погледна право в очите на Сам и ги задържа в ледения плен на своите.

— Какво й каза?

— Н-нищо — истина беше. — Че повече не работя… с нея. — Сам не искаше тя да знае за гласовете. Нещо с него не беше наред, иначе нямаше да чува гласове на убийци. Подобното към подобното. Такъв беше законът на Другите.

Не, не, той не беше убиец. Не е…

— Но тя дойде при теб, защото искаше нещо, нали?

Сам се опита да мисли, но в главата му царяха смърт, глад и страх. Той трябваше да получи дракона си. Гласът на Холи прозвуча в съзнанието му. Той толкова отчаяно се опитваше да се измъкне от нея, да се скрие.

— Какво ти каза Холи Щорм?

Устните на Сам затрепериха.

— Найл! — името само се измъкна навън. — Тя мисли, че той знае нещо за смъртта на момчето… — Нали беше казала точно така? Да, да, тя спомена Найл, това беше вярно.

Ледените очи на непознатия се присвиха.

— Това сигурно ли е?

В този момент Сам престана да се контролира. Той сграбчи ризата на мъжа и я стисна.

— Дай ми дозата! — Демонът искаше това да прозвучи заплашително, подобно на рев, но то излезе от устата му като подобие на жалко хленчене.

Нарежете ги!

— Разбира се…

Непознатият погледна зад гърба на Сам към тъмната уличка.

— Ела с мен.

Та той щеше да го последва дори и в Ада!

Сам се препъваше след мъжа, който се насочи към ъгъла на сградата. Непознатият продължаваше да върви; той завиваше и сменяше посоката, докато навлизаха във все по-непозната за Сам част от квартала. Най-накрая стигнаха до една врата. Черна, масивна врата. На гърба на друга сграда. Във въздуха висеше тежкият аромат на пушек и боклук. Непознатият я отвори и се отмести.

— Влизай! Ще ти дам това, което ти трябва…

Сам се втурна вътре. Лаборатория… може би там имаше цяла лаборатория, която очакваше единствено него?

Самотна малка, гола крушка висеше от тавана и разпръскваше сенките. Нещо прошумоля под краката му. Сам погледна надолу. Какво беше това, по дяволите? Приличаше на пластмаса. Разстлана по целия под до масата…

Нарежете ги!

Косата на тила на Сам настръхна. Той преглътна. Не, нещо не беше наред. Обърна се към непознатия и усети топлина там, откъдето мина острието на ножа. Той извика и падна назад. Прекалено късно осъзна, че не трябваше да изпуска мъжа от очи.

— Не се притеснявай, Сам! Аз ще накарам гласовете да замлъкнат.

Ножът, чието острие беше червено от кръвта му, отново се издигна.

— Ще замлъкнат… завинаги.

— Не! — Сам се нахвърли към мъжа в опит да се пребори за живота си.

Ножът го промуши още веднъж.

 

 

Няколко часа по-късно, когато Холи влезе в дома си, тялото адски я болеше; и то не само от болката при удара, а и от преумора. Имаше отчаяна нужда от леглото си.

Затвори вратата с крак, включи осветлението и… видя Найл в средата на гостната си.

— Ох! — стресна се тя и удари лакът в дървената рамка на вратата.

Демонът въпросително повдигна вежда. Холи не сваляше гневния си поглед от него, докато се опитваше да обуздае страха си. Наистина нямаше сили за тези глупости сега.

— Какво… — тя си пое дълбоко дъх — … по дяволите, правиш в дома ми?

След което погледна наляво, към проклетата, неефективна и безполезна охранителна система, която в момента пищеше, защото тя не беше набрала кода за изключване.

Найл мълчаливо тръгна към нея. Холи преглътна, когато пресрещна погледа на черните му очи. Висок, мрачен и заплашителен, той продължаваше да върви към нея и дишането й се накъса.

„Знаеш какъв е, нали?“

Убиец.

„Но той ме спаси.“

И той определено не беше дошъл в дома й, за да…

Найл се спря пред нея. Достатъчно близо, за да я докосне. И се наведе напред. Притисна едната си длан към вратата, до главата на Холи, и повдигна другата… Пръстите му набраха кода за деактивация и писукането на алармата спря.

Тя въздъхна. Колко мило!

— Влизане с взлом… Нали знаеш, че това е престъпление?

Той просто повдигна рамене. След което обви пръсти около брадичката й и повдигна лицето й към светлината. И към своето. Устните му се присвиха.

— Скъпа моя, изглеждаш направо ужасно.

Точно този комплимент й липсваше сега.

— А ти приличаш на престъпник, проникнал в дома ми с взлом.

При това много сексуален престъпник, няма спор. Беше облечен както винаги в черно. Прилепнала тениска и дънки, ниско на бедрата. Разрошена тъмна коса, която изглеждаше така, сякаш през нея бяха преминали женски пръсти, което най-вероятно съответстваше на истината.

Демонът отново повдигна рамене.

— Трябваше да те видя.

Той се приближи още и телата им се докоснаха.

— Гледах те по новините тази вечер.

Нещо подобно на възбуда се размърда в нея.

Черните му очи изучаваха лицето й.

— Тогава също не изглеждаше добре.

Холи въздъхна и тихо изръмжа.

— Демон — взломаджия, който знае как да очарова една жена. Точно за такъв съм си мечтала…

Найл я целуна. Нахлу в устата й и започна да се опива от вкуса й. Притисна мускулестото си тяло срещу нейното и я принуди да разтвори крака. Дори през дънките Холи усети възбудения му член и това я накара да се задъха в устата му. И не от ужас, който би трябвало да изпитва. А от удоволствие. По дяволите, желаеше го! Демон, престъпник… просто го желаеше. Пръстите й се забиха в раменете му. Тя имаше нужда да се притисне към него по-плътно. И да усети всеки сантиметър от тялото му.

Целувката им стана по-страстна, по-настоятелна. Този мъж, без съмнение, умееше да се целува. Знаеше как да плъзне езика си и как да предизвика ответна реакция. А Холи беше готова да се разтопи в тези ласки.

Пръстите, които държаха брадичката й, се плъзнаха надолу. Към гърлото и отчаяно туптящия й пулс. Връхчетата им бяха леко грапави, но нежни. Холи очакваше всичко друго от Найл, но не и нежност. Макар за нея да се оказа изненада и фактът, че самата тя го желаеше толкова силно.

Когато устните му се откъснаха от нейните, Холи едва успя да потисне протеста си. Очите на Найл, все така тайнствено черни, блестяха от неприкрито желание.

— Реши, че все пак искаш да си поиграеш, така ли?

При тези думи страните й порозовяха, но тя не отмести поглед. Зърната й се бяха напрегнали и сега се притискаха към гърдите му. Беше наясно, че мъжът притежава изострени сетива и вероятно може да усети и аромата на… възбудата й. Нямаше смисъл да се прави на невинна. Беше такава преди много години.

— Найл, ти знаеш, че те желая.

По дяволите! Почти всички жени го желаеха. Демонът излъчваше секс и опасност. Дива комбинация, от която жените губеха разсъдъка си. Тръпката от адреналина при пътешествието по тъмната страна. Сексуалният трепет.

Аха, сякаш тя беше първата, тупнала в краката му. И определено можеше да се обзаложи, че няма да бъде и последната.

Ръцете й, обвити около раменете на Найл, се плъзнаха надолу към гърдите му и Холи се опита да го отблъсне.

— Но и аз съм наясно, че не можеш да имаш всичко, което желаеш.

Найл продължаваше да стои неподвижно, без да обръща внимание на дланите, опрени в гърдите му. И в тази им поза, затворена като в капан в прегръдката му и обгърната от топлината на тялото му, тя разбра колко силен беше той. И колко безпомощна можеше да направи една жена.

Холи облиза устни. Усети вкуса му върху езика си — аромат на секс и мъж — и продължи мълчаливо да изчаква. Устните на демона се извиха в пародия на усмивка и той се отдръпна, като взе всичката топлина около нея със себе си. Холи усети отново спазмите на болките в умореното си тяло. Когато Найл я докосваше, забравяше за всичко друго. Съществуваше единствено той. Тя го заобиколи и се насочи към дивана. Надеждите й за сън, за който така жадуваше, постепенно се изпаряваха. Погледна през рамо и видя, че той я гледа с присвити очи. Много внимателно.

— Найл? — Холи повдигна вежди. — Защо си тук?

— Ти… ранена си — Гласът му беше напрегнат. И сякаш неуверен. А Найл рядко показваше неувереност.

И затова беше влязъл в дома й?

— Откъде знаеш кода ми? — Тя винаги беше смятала, че в дома си е в безопасност. Приличен район. Уважавани съседи. Нова охранителна система.

— Зная много неща за теб.

Сега погледът му се превърна в оценяващ. Ноздрите му леко се разшириха.

— Как е китката ти?

— Как е… — тя бързо затвори уста. Как беше разбрал? Блузата й беше с дълъг ръкав и я скриваше.

Холи беше навехнала дясната си китка, когато падна, в напразен опит да се предпази, но освен синините, които сега украсяваха ръката й, всичко беше наред.

— Добре съм. Натъртвания и прорези, но никакви сериозни травми. Доволен ли си?

Найл направи една плавна крачка напред.

— Следващия път няма да се отървеш толкова лесно.

Тя отново се обърна с лице към него.

— Какво знаеш?

Следващия път ли? Тя дори не искаше да си помисля, че отново може да се сблъска с двутонния микробус.

— Стига, Холи, наистина ли си мислиш, че това е просто нещастен случай?

Пред очите й отново проблесна спомена за връхлитащия автомобил. Лъскавото купе, тонираните стъкла… Микробусът сякаш летеше право към нея и явно възнамеряваше да я прегази.

— Да — тихо отговори тя — много добре разбирам.

— Ти работиш по случая — не беше въпрос, а констатация. — Разпитваше за мъртвия младеж. — В гърлото му се зароди ръмжене. Животинско. Мрачно. — Казах ти да оставиш това…

— А аз ти казах, че ще продължа да работя по случая. Със или без твоята помощ.

Холи сви ръце в юмруци и ги сложи на кръста си, без да обръща внимание на болката в китката.

— Останах с впечатление, че не ти пука много какво ще се случи с мен.

Той се устреми към нея и посегна да я прегърне.

— О, пука ми и…

На вратата се позвъни. Звукът отекна в къщата и прекъсна думите му. Демонът се намръщи.

— Чакаш ли някого?

Не и толкова късно.

— Не.

Холи пристъпи напред, но Найл я хвана за ръката.

— Почакай!

Вратата се разтресе под ударите на нечий юмрук. Пръстите на Найл се обвиха по-плътно около ръката й.

— Аз ще отворя.

— Не, няма…

Но Найл вече беше до входната врата и посягаше към дръжката. Холи забърза след него и усети как всичко в нея се присвива. Но този път това не беше свързано с желанието й към демона; сега причината за него беше страхът.

Вратата отново се разтресе. Найл отвори със замах и…

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Въпросът беше произнесен от човек, когото Холи изобщо не очакваше да види на прага си. Тя застана до Найл, докато детектив Колин Гит и неговият партньор — детектив Тод Брукс — стояха в очакване на отговор, без да свалят очи от демона. Найл изобщо не си направи труда да им отговори. Само кръстоса ръце пред гърдите си и спокойно ги загледа.

Холи прочисти гърлото си и се опита да помисли защо двама от най-добрите детективи в града бяха пред вратата й в този късен час. Може би Найл не беше успял да изключи сигнализацията или…

— Щорм? — Детектив Брукс най-накрая отмести поглед от Найл и загрижено я погледна. — Добре ли си?

Той беше на мястото на инцидента днес, когато автомобилът едва не я беше прегазил. И тогава в погледа му се четеше същото безпокойство.

Холи се изкашля леко.

— Аз… хм… всичко е наред. Сигурно е станала някаква грешка.

Хвана Найл за ръката и преплете пръсти с неговите. Демонът щеше да й е длъжник.

— Алармата ми просто…

— Не сме тук заради алармата.

В кристалночистите сини очи на Колин нямаше тревога. Само подозрение.

— О! — Холи се опита да измъкне ръката си от тази на Найл, но не успя да се измъкне от желязната му хватка. — Тогава защо сте тук, детективи?

Гиг хвърли изпепеляващ поглед към демона.

— Трябва да поговорим насаме, госпожице Щорм…

Найл дрезгаво се изсмя.

— Няма да стане, шифтър.

Шифтър? Холи едва не се задави. Толкова за деликатността на Найл по време на разговор.

В очите на Гит забушува ярък пламък.

— Казвайте защо сте дошли и се измитайте. — Поднесе ръката на Холи до устните си и целуна кокалчетата на пръстите й. — Прекъснахте ни.

Брукс изруга.

— Щорм, мислех, че имаш по-добър вкус.

Гит изхъмка.

— Да… демон… — Изглежда, двамата вече се бяха зашлевили един друг с ръкавиците си. Шифтърът разтвори якето си. Полицейската значка, закачена на колана му, проблесна, а пистолетът му се видя съвсем ясно. — Понякога убийството изобщо не се случва в подходящо време.

— Убийството? — Холи изправи рамене. — За Карл ли става дума? Открихте ли този, който го е нападнал?

— Не сме тук за Бронкс — отговори Брукс и замълча. След малко попита: — Госпожице Щорм, знаете ли как вашата визитка се е озовала в ръцете на Сам Митерс?

— Сам? — Холи направо се смръзна. Сякаш всичката топлина на тялото й се оттече нанякъде. Тя вече знаеше към какво щеше да доведе този въпрос.

— Да, аз… аз… зная. Той е…

Демон. Информатор. Приятел. Тя въздъхна, усетила погледа на Найл. Прочисти гърлото си и погледна към Брукс.

— Какво се е случило с него?

Но тя вече знаеше, по дяволите! Разбра още преди Гит да изрече:

— Защо не дойдете с нас в участъка? Искаме да идентифицирате тялото…