Синтия Идън
Полунощен повелител (18)

Глава 18

Кучката го беше простреляла. Краката му се подкосиха и коленете на Найл болезнено се удариха в пода. Проклятие! Трябваше да се убеди, че тя все още беше в безсъзнание.

Гърдите му горяха, а върховете на пръстите му станаха студени и безчувствени.

— Още! — викаше Зак.

Найл вдигна глава и погледна към жената. Щеше да улови още един куршум, а след това да убие и двамата. По дяволите, нямаше повече да им позволи да причинят болка на Холи. Затова започна да се изправя, като се олюляваше леко… когато Холи застана пред него.

Сърцето му, в което едва не попадна първият куршум, буквално спря. Лудата блондинка се разсмя.

— Не, Холи, махни се! — извика Найл.

Тя не беше като него. Нямаше да може да оцелее, ако я простреляха.

— Само не в жизненоважните органи! — завика След-малко-мъртвият-покойник. — Тя няма да оцелее, но той ще може… не в жизненоваж…

Найл сграбчи Холи за ръката и я повали на пода, преди вторият куршум да го прониже в рамото.

Мамка му!

Тези хора направо го вбесяваха. Той отново се опита да се изправи, но кракът му се подхлъзна. Твърде много кръв. А ако тази кръв беше на Холи? Ако всичката тази кръв беше нейна…

Лудата кучка отново насочи пистолета си към него. Време беше да приключи с тях. Концентрира се и се отстрани от болката… Пръстите на жената започнаха да се свиват около спусъка…

„Концентрирай се!“

Той щеше да я накара да обърне оръжието и да го насочи към себе си…

— Не, ти няма да го нараниш! — последва яростен вопъл.

Пистолетът се изтръгна от пръстите на Мишел и полетя… право в ръката на Холи.

Проклятие! Неговата журналистка явно му беше спестила няколко изненади.

Холи изглеждаше потресена. Блондинката — също.

Найл си пое дълбоко дъх. Да, явно неговата жена все пак притежаваше нещо.

— Не! Не, ти, шибана кучко! Това не трябваше да става така!

Тогава онова копеле, нейният бивш годеник, изкрещя и се хвърли напред. В бързането си събори подноса с медицински инструменти и те се разпиляха по пода със силен звън. После се наведе и вдигна нещо лъскаво…

Скалпел. С червени петна по него. Кръвта на Холи. Точно този инструмент беше притиснало копелето към гърлото й. Найл го беше изтървал, когато го улучи първият куршум.

Зак изръмжа, вдигна високо оръжието си в ръката, и се насочи към Холи.

Време беше да умре. Найл отново се отстрани от болката. Той насочи към негодника потока на силата си и видя изражението на ужас, която се появи върху лицето на смъртния.

„Аз ще спра сърцето ти, копеле! И няма да го пусна да тупти отново.“

В сините очи блесна разбиране.

„Ще се видим в Ада!“

Тогава Холи започна да стреля; куршум след куршум в гърдите на Зак. Той падна на пода, тялото му се заблъска конвулсивно, след което застина неподвижно.

Убийците останаха с един по-малко.

Чу се вик.

Трябваше да се разправи и с втория.

Найл се обърна към смъртната, която не отместваше поглед от неподвижното тяло на Зак. И не спираше да крещи.

Демонът се олюля, но успя да се изправи.

— Найл…

Сред дивите крясъци гласът й прозвуча много тихо. Очите му намериха тези на единствената жена, която беше от значение за него. Устните й трепереха, по страните й се стичаха сълзи.

— О, Боже, Найл, гърдите ти…

Той се насили да се усмихне. Заради нея.

— Любима, не всичко е толкова зле, колкото изглежда.

Не, всичко беше толкова зле, колкото изглеждаше, но той трябваше да издържи. Демонът повдигна ръце, които тежаха като олово. Блондинката издаде още един оглушителен писък, стрелна се покрай тях и се затича към вратата.

Дишането на Холи се накъса, тя направи крачка след нея…

— Не.

Найл я сграбчи за ръката. Жива и невредима. Той беше толкова притеснен и… толкова се страхуваше. Не можеше да мисли разумно, докато пътуваше към този изоставен дом. Влезе в него, обхванат от ярост и ненавист, и просто взриви стената му.

— Моите хора са отвън. Тя няма къде да избяга.

И никога повече нямаше да причини болка някому.

Холи отново се обърна към него. Повдигна дясната си ръка и докосна гърдите му. Пръстите й веднага се оцветиха в червено.

— Само опитай да направиш някоя глупост, като да умреш заради мен например.

Демонът я целуна. Усетил вкуса й, Найл осъзна, че само секунди го деляха от това да изгуби душата си. Защото, ако тя беше мъртва върху тази маса, когато пристигна…

Холи се притисна към него с цялото си тяло.

„Не мисли за това!“

Усети върху устните си солта на сълзите й. Тя плачеше.

За него?

Кога жена беше плакала за него? Дали изобщо беше заслужил нечии сълзи?

Найл повдигна глава.

— Не се страхувай. Трябва нещо повече от куршум, за да бъда убит. — Виж, да го постави на колене, да. Куршумите бяха такива. — Любима, нито едно от оръжията, създадени от смъртните, не може да се справи с демон десето ниво. Това не е по силите и на пистолет. — Трябваше нещо по-сериозно, за да го изтрие от лицето на Земята.

Холи погледна към трупа и Найл застина.

— Не го уби ти. — Той не искаше тази смърт да тежи на съвестта й. Душата на Холи беше чиста и трябваше да си остане такава. — Ти още не беше започнала да стреляш, когато аз…

Тя тръсна глава в несъгласие.

— Аз го убих. Точно това ще кажем на полицията и на всеки, който попита.

Очите им се срещнаха и Найл осъзна, че Холи вече го знаеше. Вероятно още в момента, когато беше пуснал силата си на свобода. Умна. Силна. Негова.

Тя вирна брадичката си.

— Зак… той не беше на себе си. Това, което искаше да направи… — Холи замълча и поклати глава. — Той трябваше да бъде спрян.

Найл изтри стичащата се по гърлото й кръв, а после притисна пръсти върху все още сълзящата рана.

— Ти ми спаси живота, Найл. За кой път? Трети?

„А ти спаси мен“.

— Кой ги брои?

Побутна я към вратата. Нямаше търпение да я изведе оттук; по-далеч от кръвта и смъртта; там, където беше безопасно.

— Аз — тихо му отвърна Холи.

Найл усети как се разтреперват ръцете му. И това не се дължеше на кръвозагубата. А се дължеше на страха да не я загуби. Сега вече, тя беше в безопасност. Убиецът беше мъртъв. Опасността беше преминала. Случаят беше закрит. Неговата репортерка нямаше да има повече нужда от него, за да я съпровожда по тъмната страна. Да, той я беше спасил, но сега започваше отчаяно да се страхува, че едновременно с това я беше и загубил… Без да може да направи нещо.

— Полиция!

Найл не обърна внимание на вика и продължи да върви. Дори не трепна. Холи погледна напред и се намръщи, когато видя, че в коридора ги очакваха десетина ченгета с пистолети в ръце.

Между двама от тях стоеше Мишел. По лицето й се стичаха сълзи, а на ръцете си отпред имаше белезници. Демоните на Найл стояха зад полицаите. Лицата им излъчваха ярост, докато погледите им не се отместваха от блондинката.

Отмъщение. Те толкова силно го желаеха, че почти можеха да усетят привкуса му върху езика си. Някои демони имаха изключително обострени собственически чувства. Просто нямаше начин да навредиш на един от тях и да се измъкнеш безнаказано.

Найл погледна към Мишел.

„Не, няма да се скриеш!“ — помисли си той.

Скоро щеше да си плати за всичко. Ченгетата не трябваше да свалят очи от нея и да я държат по-далеч от демоните в затвора.

А това беше непосилна задача, защото полицаите нямаше как да разпознаят демоните, докато не станеше прекалено късно.

— Лайпен? Проклятие! Спешно ни трябва носилка!

Брукс си проби път през униформените ченгета, докато прибираше пистолета.

Раните му вече бяха започнали да зарастват. Найл знаеше, че още преди да стигне до болницата, куршумът сам щеше да излезе от тялото му, а раната му — да заздравее. Вторият куршум беше излязъл откъм гърба, така че и тази рана вече се затягаше.

— Няма нужда — каза той и стисна по-здраво ръката на Холи. Имаше натрапчивото чувство, че тя всеки момент щеше да изтече между пръстите му като вода.

— Това само твоята кръв ли е? — настоятелно попита Брукс. — Как изобщо можеш все още да си на крака?

За мъж, който прекарваше нощите си със сукуба, той явно знаеше прекалено малко за демоните. Изстрел в гърдите, без значение от какво разстояние, не можеше да спре задълго демон от десето ниво. С периферното си зрение Найл забеляза партньора на Брукс — шифтъра — да се промъква между униформените полицаи.

Да, пистолетът не можеше да го довърши, но това ченге — макар че нямаше нужда детективът да го знае — можеше да застави Найл да се поизпоти, ако се вкопчеха на живот и смърт. Ноктите на вълка, замахнали към гърлото, можеха да доведат до смъртта на всеки демон. Да, може за смъртните да не бяха оръжие, но… за него бяха смъртоносни. И не, той никога нямаше да признае това на детектива. Това беше една дяволски основателна причина, поради която демоните недолюбваха шифтърите-вълци; причина, която се основаваше на чувството им на самосъхранение.

Гит протегна ръка към Найл, сякаш за да го подкрепи.

— Махни си ръцете — изръмжа демонът и изправи рамене.

Денят, в който щеше да приеме помощта на шифтъра, щеше да бъде денят, когато…

— Тук има хора — прошепна Гит. — Уцелили са те в сърцето, демон! Разреши ми да ти помогна.

Не в сърцето. Убийцата не спадаше към точните стрелци. Но, виж Холи — тя беше друга работа. Беше застреляла онова копеле като професионалист. Трябваше някой път да намери време и да я попита откъде притежаваше такъв талант.

Някой ден. Но не сега…

Демонът намръщено кимна, позволи на Колин да обвие ръка около раменете му и да го изведе вън от къщата. С дясната си ръка обаче продължаваше да стиска ръката на Холи. За нищо на света нямаше да я остави в тази вмирисана на смърт дупка.

— Той иска да ме убие! Вие трябва да ме защитите! Аз имам нужда от защита!

Виковете на русокосата кучка станаха толкова пронизителни, че Найл го заболя глава. Когато се разминаваха с нея той я погледна толкова заплашително, че с удоволствие забеляза как тя направи крачка към едно от ченгетата.

— Ние ще се погрижим за жената, не се безпокой — каза Гит.

Демонът разбра, че думите му бяха едновременно и предупреждение. Защото, когато детективът обърна глава към него и срещна очите му, Найл успя да прочете мислите му.

„Това е моя работа. Дори не си помисляй да се намесваш!“

Аха, но шифтърът трябваше да я наясно, че той също обичаше лова.

Найл хвърли още един убийствен поглед към блондинката, а после премести очи върху полицая, който беше сложил ръка върху рамото й. На средна възраст и вече започнал да побелява, но със силно изразена челюст, стиснати в тънка линия устни и топли кафяви очи… Но Найл прекрасно видя през защитната му магия, как кафявите очи проблеснаха в черно. Както беше казал по-рано и на Брукс — една трета от полицейския състав на Атланта бяха демони.

— Не се притеснявай, детектив — отговори Найл със спокоен, но тих глас, така че да бъде чут само от заинтересованите лица. — Оставям тази случай в ръцете на полицията. Сигурен съм, че всичко ще бъда така, както трябва.

Напред излезе ченгето, което стоеше от другата страна на блондинката. Найл веднага го разпозна. Още един от неговите хора. Полицаят поклати едва забележимо глава.

— Не се безпокой, любима — обърна се той към Холи, когато виковете на Мишел останаха зад тях. — Тя повече никому няма да причини зло. — И можеше да го гарантира.

Излязоха на старата веранда. Подът беше изгнил, а няколко дъски напълно отсъстваха. Къщата беше обкръжена от полицейски автомобили. Недалеч стояха в очакване две коли на бърза помощ. Имаше дори и пожарен автомобил.

Найл изгледа Гит въпросително, но шифтърът само лениво сви рамене и се усмихна.

— Сложих ти опашка. След опита за пожар в клуба реших, че търпението ти няма да издържи още дълго.

Да, определено нямаше.

— Но не очаквах да похитят Щорм. — Усмивката му се стопи.

— Мислех, че целта си ти, не тя.

— И аз си мислех същото. — Поне за известно време.

— Неочаквано беше и за мен — промърмори Холи.

Гит поклати глава.

— След това ти дойде тук, а аз чух взрив…

Шифтър беше чул как се взривява стената на разстояние от няколко километра.

— … И разбрах, че купонът е в разгара си. Извиках подкрепление и хукнах насам, когато от къщата се разнесоха изстрели. — Гит въздъхна тежко. — Тогава изскочи блондинката… Не зная накъде, по дяволите, си мислеше, че отива, но ми се наложи с всички сили да удържам хората ти, когато я видяха.

Да, Найл беше готов да се закълне, че се е случило точно това. И че се е наложило вълкът да ги удържа с всички сили.

Дотичаха парамедиците, заедно с носилка. Проклятие! Демонът усещаше изучаващите им погледи. Писък на спирачки и облаци прах известиха за пристигането на новинарските микробуси на различните канали.

— Сър? — обърна се към него млад мъж с идеално изгладена униформа.

— Найл, върви с тях — каза Холи и гласът й сякаш ласкаво го погали.

Той стисна зъби, но все пак се подчини и легна върху носилката. Разбира се, той щеше да изчезне много преди „Бърза помощ“ да стигне до болницата, но така щеше да успее да се скрие от прекалено досадните журналисти. И в крайна сметка да се окажа по-далеч от досадния шифтър. Макар че, ако трябваше да бъде искрен, ченгето не беше толкова зле. Със своя късмет, Емили можеше да се натъкне и на някой още по-голям гадняр. Или да избере някой по-добър.

Холи се наведе над него. Огромните й очи бяха ярки, но от засъхналата кръв по врата й на Найл му се прииска да убие копелето още веднъж.

— Благодаря! — Ъгълчетата на устните й трепнаха в лека усмивка.

Не му трябваше благодарността й, по дяволите. Той просто искаше нея.

Парамедикът понечи да го завърже за носилката.

— Дори не си го помисляй!

Младежът уплашено отскочи.

— Целуни ме, Холи.

Още една целувка, докато не се беше намесил светът на камерите и микрофоните.

— Щорм! Щорм!

Найл дочу виковете, но не отмести поглед. Холи се наведе и нежно плъзна устните си върху неговите. Но това не му беше достатъчно. Затова той зарови пръсти в косата й, притекли я към себе си и нахлу с език в устата й. Все още не му беше достатъчно.

— Щорм! Щорм, вземи микрофона! По дяволите, самата ти си сензация! Това е звездният ти час! Вземи! Шибания! Микрофон!

Тя повдигна глава. Парамедикът стоеше до тях, готов всеки момент да отведе Найл надалеч, а нея я чакаха камерите.

Сърцето му се разкъсваше на парченца, но не защото куршумът бавно излизаше от тялото му. Тя беше застанала пред него. Между него и куршума. Беше готова да умре. Заради него. Той не я заслужаваше. И никога нямаше да я заслужи. Затова трябваше да си тръгне. Поне един път в живота си трябваше да постъпи правилно.

— Сбогом, любима.

Пръстите му се плъзнаха по скулата й. По устните. Парамедикът забута носилката към автомобила и го отдалечи от нея. А тя изглеждаше толкова беззащитна в изцапаните си с кръв дрехи. Толкова крехка. Макар че днес, когато се наложи да мине през Ада, не се пречупи. Напротив. Бореше се с всички сили. И се опита да убие човека, за когото едва не се беше омъжила.

„Защото защитаваше мен.“

Качиха го в задната част на линейката. След като вратите се затвориха, Найл се изправи. Жената парамедик — Лиса — беше шифтър, която няколко пъти беше посещавала „Парадайз Фаунд“ и Найл веднага я постави в известност:

— По пътя за болницата ще има едно спиране…

Тя се усмихна. Явно знаеше чии бяха правилата в този град.

Без да има сили да се сдържи, Найл се обърна и погледна през задното стъкло. До Холи стояха двама мъже. Операторът Бен — той го беше виждал няколко пъти — с превързана глава и камера на рамо. Другият мъж, който се опитваше да пъхне микрофон в ръката й, беше по-възрастен, с посребрени слепоочия. Тя повдигна глава и той срещна погледа й.

Трябваше да постъпи правилно.

Сирените завиха.

Линейката се отдалечи.

Да направи всичко по правилния начин беше… прекалено трудно. Но заради нея, Найл беше готов на всичко.

Дори ако това означаваше да я пусне да си върви.

 

 

Той я беше изоставил. Червените светлини на линейката осветяваха улицата и Холи ги наблюдаваше като омагьосана.

Той я изостави. Тя го прочете в очите му. И това не беше раздяла от типа „ще се видим по-късно“. Това беше краят.

Убиецът беше спрян. Демоните отново бяха в безопасност.

Но Холи никога досега не се беше чувствала толкова самотна.

— За Бога, Щорм, вземи микрофона!

Викът я накара да обърне глава и да се вгледа в блестящите очи на Мак. Лицето на шефа й беше толкова червено, сякаш всичките му капиляри щяха да се спукат всеки момент.

— Вземи микрофона — прошепна и операторът.

Тя премигна и изведнъж осъзна, че стои, обкръжена от ярка светлина и камери. Репортерите разказваха за случилото се, явно почерпили информация от полицейската честота. Но това беше нейната история. Тя знаеше най-много за случилото се. За което обаче сега не искаше да говори. Сега искаше само да тръгне след Найл. Не искаше всичко да приключи така помежду им. Онова, което ги беше събрало в началото, сега нямаше никакво значение. Не й пукаше за миналото му. Искаше само бъдещето с него. Толкова много го искаше.

— Умолявам те, вземи микрофона! — Мак. Той толкова силно беше стиснал микрофона, че кокалчетата му бяха побелели. Нима тя наистина беше обмисляла вероятността той да е убиецът?

Като дори за секунда не беше заподозряла Зак…

Червената дупка в гърдите му. Широко отворените му очи, изпълнени с ужас.

„Не! Не мисли за това сега!“

Тя стисна треперещите си пръсти в юмрук. Линейката изчезна в далечината. Внезапен порив на вятъра я шибна по лицето и накара очите й да се насълзят.

Холи преглътна и бавно изправи рамене. Не, това не беше краят. Спасена, но самотна? Не, нямаше начин. Тя нямаше да го позволи. Намръщи се. Двамата нямаше да се разделят просто така.

Зная къде да те открия.

— Може би трябва да помолим да я прегледа лекар? — измърмори Бен. — Тя сигурно е в шок.

Може би беше така. Холи си мислеше, че това би обяснило тръпките по цялото й тяло. Но, както винаги, тя не можеше да си позволи да се разпадне на парченца. Трябваше да направи репортаж, а след това да залови един демон. Демон, който нямаше да успее да й се измъкне. Да, за нищо на света.

Протегна ръка към микрофона.

— Как изглеждам?

Знаеше отговора, преди Мак услужливо да отговори:

— Ужасно, скъпа, ужасно… — след което продуцентът подсвирна възхитено. — Ще изпреварим всички онези копелета!

Както обикновено, тактът му го нямаше никакъв. Но… Мак си беше такъв.

— Покажи в едър план гърлото… хълбока й… и ето онази кръв ей там — заповяда той на Бен.

Но Бен се поколеба.

— Хол, наистина ли не искаш да те прегледат?

Кръвотечението беше спряло. За щастие, всичките й раните бяха повърхностни, така че да, щеше да се оправи.

— Започвай да снимаш!

Това беше нейната история. Нейната, на Сам, на Карл… заради тях тя беше длъжна да доведе всичко докрай. И заради Ким и Джулия.

Останалите репортери сигурно се досещаха, че не всичко беше толкова просто и елементарно. Някога и тя беше като тях — отчаяно жадуваше да се добере и разкрие всички детайли на убийствата. Но тази нощ, имаше нещо много по-важно от сензацията. Справедливостта беше възтържествувала. Мишел щеше да си получи заслуженото. Сега трябваше да помисли за другите. За тези, които трябваше да защити; за демоните, скрити в мрака. Защото, ако тайната им излезеше наяве, щяха да започнат да ги ловуват други чудовища.

Найл не се страхуваше да се разкрие, но не всички демони бяха единодушни с него. Затова тя трябваше да опази тайната им. И да, определено щеше направи този репортаж; можеше дори да получи шибаната премия „Пийбоди“ за него. По дяволите, беше я заслужила с кръвта си.

Бен включи камерата и червената лампичка светна. Холи вдигна микрофона. Ръцете й трепереха и тя нямаше как да го скрие. А и не можеше да направи нищо, за да ги успокои. Както и с факта, че наистина изглеждаше ужасно.

Затова вдиша дълбоко и погледна право към обектива.

— Днес възтържествува справедливостта. Тук, на тази тиха уличка, където жестокият убиец… — В наши дни не трябваше да имаш вяра никому. — … намери смъртта си, а неговата съучастница… — Вероятно трябваше да каже заподозряна в съучастие — попадна в ръцете на полицията.

Пръстите й леко докоснаха раната на гърлото й.

— Убиецът се оказа луд, който виждал наоколо само демони. В края на краищата точно това безумие го беше принудило да престъпи чертата… — И да се отправи направо в Ада. — Животът му беше отнет от изстрел.

Холи чу ругатнята на Гит зад гърба си. Неговият глас би разпознала сред хиляди. Тя прекрасно знаеше, че мъжът не искаше този пряк репортаж, но все пак не можеше да я спре. Тя го беше изстрадала. Беше платила за него буквално с кръвта си. Така че, репортажът си беше неин.

Щеше да даде показания в полицията по-късно.

— Това беше Холи Щорм за „Нюз Флаш Файф“ с пряк репортаж от мястото, на което можеха да ме убият…

Бен показа лицето й в близък план.

 

 

— По дяволите, тя е направо страхотна — поклати глава Брукс, докато слушаше Холи. Въпреки че лицето й беше покрито със синини и кръв, тя говореше спокойно и уверено. Тод рязко вдиша. — Интересно, дали трябва вече да се притесняваме за това, което ще каже?

Само една дума за убийците на нечистите и щяха да се окажат прецакани. Холи Щорм буквално ги държеше за топките. Всичко, което трябваше да направи, беше да насочи камерата към Мишел. И блондинката щеше да се разпее за всичко, което знаеше за демоните. Трябваше бързо да я отведат в някой от полицейските автомобили. Гит обаче го успокои.

— Щорм няма да започне да говори за „Другите“.

Шифтърът говореше с прекалена увереност, която обаче Брукс не споделяше.

— Може би трябва да прекъснем този пряк репортаж? Тук имаме труп и всичко останало…

— Аз стрелях в похитителя си…

Холи все още говореше спокойно и уверено.

Брукс затвори очи. Кучи син!

— Не го е убила тя — Брукс отново обърна очи към Гит, който говореше, без да откъсва очи от репортерката. — Но ще поеме вината върху себе си.

Заради демона!

Тод усети как болката започва да пулсира в слепоочията му.

— Найл първи ли се е добрал до него?

Колин не отговори. А и нямаше нужда. Брукс прекрасно знаеше на какво беше способен той.

— Първо трябваше да вземем нейните показания — измърмори Тод, докато разтриваше горната част на носа си.

— Не мисля, че е в навиците на Щорм да играе по правилата.

Да, той също беше започнал да го усеща.

— Найл няма да стигне до болницата, нали?

— Да, но ние знаем къде да го намерим.

Така беше. Мъжът не беше от тези, които се криеха. Брукс беше наясно, че ще получат показанията на демона без проблем. Едно от нещата, които той отдавна научи за случаите, свързани с Другите беше, че те никога не следваха протокола.

Пет минути по-късно Бен изключи камерата и детективите се насочиха към Холи Щорм.

 

 

Тя беше подбрала дрехите си много внимателно. Секси обувки на десет сантиметрови токчета. Къса черна пола. Кървавочервена блуза с дълбоко деколте.

Хълбокът и ръката все още я наболяваха, но, както се вземеха предвид обстоятелствата, беше се отървала дори много леко за жена, на която едва не бяха направили дисекция.

Тя въздъхна дълбоко.

Всичко беше приключило и Зак нямаше да може да нарани вече никого.

Холи се вгледа в огледалото и видя очите си да проблясват в черно. Сега можеше да ги контролира. И това беше толкова… естествено. Тя дори ги харесваше.

„Не нечиста. Не грешка на природата. Просто аз.“

Ченгетата я бяха задържали в продължение на часове. Достатъчно дълго. Прекалено много въпроси. Прекалено много очи. А после и прекалено много камери. С нея искаха да говорят прекалено много журналисти.

Когато най-накрая успя да се измъкне, първият й порив беше да отиде в „Парадайз Фаунд“. Но тя не искаше да се появява пред Найл, преди да е свалила засъхналата кръв от тялото си. Освен това знаеше, че след нея ченгетата щяха се заемат с него. Щеше да е негов ред да отговаря на въпроси.

Затова трябваше да изчака настъпването на нощта.

Холи погледна към часовника си. Наближаваше десет. В „Парадайз Фаунд“ животът едва сега започваше. Време беше да се отправи на лов за един конкретен демон…

И да му открие сърцето си.